— Повели… (тя, изглежда, не можеше да си спомни името му. Горе е… Чака. Лазар се изкачи по дървената стълба, постлана с тясна купешка пътека, която беше закачена на всяко стъпало с дълга желязна пръчка. Защо не излизаше Ния да го посрещне — те се познаваха добре! Една врата насреща беше отворена, чу се оттам кашлицата на чорбаджи Аврама. Защо се крие Ния? Лазар се спря пред отворената врата и колкото вън беше светло, зелено, слънчево — навътре в стаята беше съвсем тъмно.
— Влез, момче, влез — чу Лазар гласа на стария чорбаджия и едва сега го видя, седнал на широк миндер. — Тука е по-хладно, в тая соба.
Той не покани госта да седне на миндера до него, а му посочи едно столче насреща. Погледна го изпитателно.
— Пушиш ли тютюн?
— Не пуша.
Тогава Аврам Немтур отеднаж заговори на гръцки:
— Нужен ми е един верен човек. Скоро ще замина да събирам афион по Прилепско, Велешко. Ще пращам оттам стоката, а той да седи в дюкяна ми тука, ще прибира каквото му пращам, ще записва. Ще се случи и да продаде нещо от дюкяна. Може да дойде и някой от моите люде в Битоля, в Солун. Да умее да посрещне, да изпрати. И най-вече да е верен човек. Ще му оставя в ръцете дюкяна си, стоката си. За три месеца ще му платя шестстотин гроша, а после ще видим. може да го задържа и за по-нататък. — Той помълча малко и рече: — Помислих за тебе. Какво ще кажеш?
Лазар почака търпеливо, докато свърши Аврам Немтур приказката си, и сетне попита на преспански:
— Стрико Авраме, защо ми говориш на гръчки?
— Как защо ти говоря на гръцки! — проточи устни чорбаджията и мустаките му щръкнаха до носа: — Ти нели си учен? Люде като нас по-добре се разбират на елински.
— Ние си имаме наш език, защо да говорим на чужд?
— Наш, дебелашки език… Елинският е друго нещо — обърна и чорбаджията на преспански.
Лазар едвам се въздържа да не му каже, че той, чорбаджията, приказваше на гръцки наистина дебелашки, грубо, с много грешки.
— Секи требва да тачи майчиния си език, стрико Авраме, какъвто и да е той, а нашият език не е дебелашки и си е хубав за нас.
Старият чорбаджия погледна госта си изкосо. Я го гледай ти него! И кой знай какво се тъкмеше да му рече, но се чуха наблизу бързи леки стъпки, шумолене на фъстан и в стаята влезе Ния с широк поднос в ръцете си, цяла облечена в жълта коприна, гологлава, а в косата й беше затъкнато жълто цвете. В широката мрачна стая лумна жълт пламък, затрептя пред очите на Лазара, заслепи ги и той не усети, не видя как си взе сладко от подноса Iи пи вода от шарена стъклена чаша. Смути го и чернилото поз пръстите му от работилницата — не се измиваше лесно тази чернилка, но не знаеше де да скрие ръцете си. Гъст мирис на розово масло го задушаваше. Сега пак стана тъмно в стаята и насреща седеше чорбаджи Аврам Немтур. Да, Ния бе тук, но тя пак се скри някъде. Лазар въздъхна — да си поеме въздух, да освободи гърлото си, сухо и стиснато до болка. Той искаше да отговори на стария чорбаджия дръзко, предизвикателно. Заради езика му, лошият му гръцки език. — Слуга нема да стана никому, стрико Авраме. Аз чукам в дюкяна на баща си редом с последния му калфа, но той ми е баща. Ти си помислил, че и при тебе мога да се главя, но имаш грешка.
Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко учуден поглед. Сетне погледът му се отклони накъм вратата, дето изчезна Ния, и остана тъй старият чорбаджия някое време замислен.
— Грешка ли, казваш? — продума той като на себе си. — Може би…
Лазар стана. Аврам Немтур не го спря.
Младият човек мина край мраморната чешма в двора, по широката тревиста пътека и вече наближи отворената насреща порта, когато изеднаж от шубрака изскочи Ния, посегна, улови го за ръката и го придръпна встрани — да не ги виждат от къщата в дъното.
— Защо отказа! … Не разбираш ли, не разбираш ли? …
Очите й бяха огромни — тъмни бездни, да го погълнат, — жълтото цвете в косите й блестеше ослепително, ръката й гореше върху ръката му. Той потъваше в тъмнина и блясъци, бореше се да се задържи и глухо отговори:
— Остави ме. Нищо не мога да ти кажа сега… нищо…
Ния пусна ръката му и той пристъпи към отворената порта. Насреща, сред улицата, се бяха спрели двама млади турци, на негова възраст, контешки облечени в сърма и гайтани, в силяхлъците им стърчаха посребрени дръжки на пищови и ножове. Те сякаш и не забелязваха Лазара, а махаха ръце, въртяха очи към Ния — викаха я да излезе при тях. Лазар застана на високия праг, пребледнял от внезапно избликнал гняв:
— Вървете си по пътя, агалари!
Ния изтича зад него и го прихвана, задъхана от уплаха:
— Върни се! Остави ги! Върни се, ела.
Ще те убият!
— Твой жена ли е бре? — намигна безсрамно единият от турците. — Хубава жена имаш, твойта мама!
— Върви си по пътя, турчине! — викна Лазар с презипнал глас. През присвитите клепачи очите му блестяха като върховете на два ножа.
— Остави, Али — промърмори на турски другият турчин и придръпна другаря си за ръката. — Да си вървим. Беля ще стане.
Лазар слезе от високия праг вън, на улицата. Двамата турци отминаха. Той се обърна едва и каза на Ния със сподавен гняв.
— Затвори си портата, ако не искаш да ти влезат. Тя нищо не отговори. Той дигна очи към нея и веднага ги наведе засрамен.
— Какво става там? — чу се откъм другия край на пътеката гласът на Аврама, Немтур. Лазар се отдалечи мълчаливо. Ния го проследи с насълзен, бърз поглед, отдръпна се и блъсна тежката порта, залости я. — Нио! — чу се по-близу гласът на чорбаджи Аврама.
Ния се спусна към него, но изеднаж се спря, влагата в очите й веднага изсъхна:
— Пак ония беха, татко… турчетата. Той ме спаси, Лазар. Искаха да влезат.
Имаше беседа в читалището и тая неделна утрин и Лазар Глаушев побърза нататък. Бързаше, а би желал да иде някъде да се скрие или да скита из полето, далеко някъде сам. Какво стана с него тая сутрин? Влезе в двора на Аврам Немтур с леко сърце и с радост, че там ще го посрещне Ния, хубава, пременена и както винаги, когато я гледа, ще се напълни сърцето му със сладост и ще прелива, прелива, цялата му душа ще трепери, а тя — като хубав, буен огън, и привлича, и пари, изгаря. Преди беше по-лесно — ще я срещне с Катето и с другите девойки или ще я погледа от прозореца, ще я види насън и ще се събуди, бързо, винаги толкова бързо. А сега — сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тая им среща няма да се свърши никога, няма да мине, той няма да се събуди никога от тоя сън. И защо не се радва сърцето му? Та, тя влезе в него ведно с мрачна, черна сянка — не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. Турците ли? Не, не! Когато я подозря само за миг, тя го погледна с такава скръб, с такъв укор! Не. Сянката и — това беше Аврам Немтур, баща й. Никога няма да седне с него, никога вече няма да влезе в двора му! Чорбаджи Аврам… точно такъв, какъвто го знаеше, и го видя още по-грозен, още по-отвратителен.
Лазар бързаше. Беседата днес ще държи един от най-младите му другари, за пръв път. Той го насърчи, помогна му, не бива да го оставя сега сам срещу толкова люде. След беседата ще го забъркат — какво ли не питат. В читалището започнаха да идват и по-възрастни, и дори някои от чорбаджиите — питат, разпитват, да видят колко ли знаят младите, щом се силят толкова много. И всички въртят очи към него, най-вече когато е най-трудно да се отговори. Нека питат — той ще трябва да им разкаже приказката за калугера и шиника, скоро бе я прочел някъде по цариградските вестници, да я чуят всички, но да дойде да я чуе и Аврам Немтур, да дойде и наместникът…
В читалището бе се струпал много народ и пред вратата отвън, и по стълбата за горния кат, тихо беше, всички слушаха беседата. Направиха път на Лазара да влезе, но той се спря до вратата, да не смущава цялото събрание. Младият момък четеше беседата си с глух, изтънял глас, с бледо лице от вълнение и страх.
