люде седнаха на чардака, дето беше по-хладно. Излезе да ги поздрави и Божана. Лазар срещна преданите й очи в които иззеднаж бе бликнала радост, а минута преди това, когато дори бе влязъл в дома й, той не се сещаше за нея. Тя се наведе над ухото на брата си, пошушна му нещо. Лазар спря за миг поглед върху бялата й тънка шия, върху дебелите, тежки плитки, дребното й лице беше порозовяло в радостна усмивка.
— Харно, харно — усмихна се и Андрея. Те двамата, братът и сестрата, си приличаха като близнаци — същите очи, същите коси, същата бледа, нежна кожа на дребните им лица: но той беше мъж, тя беше жена, в нея всичко беше много нежно, много женствено, докато същата тая външност у Андрея носеше всички белези на мъжественост. И той беше кротък, свенлив като нея и още повече като майка си, но и в погледа, и в гласа му, в кокалестите, доста едри ръце се виждаше мъжка твърдост.
Божана донесе ракия и кафе — Лазар никога не бе я виждал толкова весела и пъргава, гледаше я малко учуден и чувствуваше как нейната веселост го облъхваше като освежителна струя. И там, вътре в тая винаги тиха къща, младата девойка внасяше необикновено оживление, гласът й се чуваше непрекъснато. Като останаха сами, Андрея каза на приятеля си:
— Мама и Божана са решили да останеш да обедваш с нас. Приготвили са хубав обед.
Лазар веднага се съгласи — добре му беше тук, при тия люде, — но додаде:
— Ще ме чакат вкъщи.
— Ще прескоча да им обадя.
— Почакай, има време. Да ти кажа какво ми се случи днеска — започна отеднаж Лазар, нетърпеливо, по-скоро да отмахне, да се освободи от идната мъка, която го угнетяваше след срещата му с чорбаджи Аврама. — Ходих тая сутрин у Аврама Немтур. Той ме повика. И знайш ли: говори ми на гръчки. Послушах го, послушах го и му казвам: защо да не си говорим на нашенски? Е, казва, ние, по-такивато люде, требва да си говорим на гръчки: нашият език е дебелашки.
— Той открай време държи гръчка страна. Наместникът пък съвсем го повлече.
— Лукавият го влече него. И после, опита се да ме глави калфа.
— Калфа ли?
— Калфа или, да речем, писар. Да седя в дюкяна му, да приемам стоката, която ще праща от Тиквеш, да я записвам и прочее. Имал доверие в мене. Станах и си отидох, разбира се.
В сините замислени очи на Андрея се отразяваше обляната в слънчев блясък зеленина на градината отсреща. След малко той каза:
— Нему наистина му требва човек в дюкяна. Но той е имал и друга некаква цел. Не знам каква, той е много скрит, потаен човек. Може би, за да те привлече на нихна страна. Те с наместника се боят от тебе.
— Предател. Такива като него са по-опасни и от фанариотите.
— Не толкова, Лазе. Наместникът е най-опасен за нас. Той е изпратен тук, за да крепи гърцизма, за да ни погърчи сички. Спомням си, баща ми, бог да го прости, разправяше, че още когато е дошъл наместникът в Преспа, преструвал се, че не разбира нашенски, за да макара и другите да говорят гръчки! И се така, стъпка по стъпка. Той се опита и тебе да привлече тогава. И се успя да направи нещо, откакто е в Преспа. Преди него вървело как да е. Сега е друго. Сега в Преспа имаме гръчка партия, която работи. Наместникът, Аврам Немтур, още двама-трима там от чорбаджиите и сички власи. В елинското училище имаме трима учители, които си знаят работата добре, и в църквата редът некак се промени. Аслъ тая църква привлече най-напред вниманието на битолския фанариот. Миналата неделя едни наши роднини кръстили детето си Зоя. Къде преди такива люде да кръщават децата си с такива гръчки имена! И къде по-рано дори и Аврам Немтур ще ти заговори на гръчки!
— Да, да.
— Хубава беше днеска приказката за калугера и шиника. Ще падне на место.
— Нели? Така си мисля аз, Андрея: най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.
Седнаха да обядват на чардака.
— Отдавна не си идвал на гости, Лазаре — каза Бенковица. — Още преди да се нараниш.
— Както виждате, не се отказвам — засмя се той. — И когато ме каните, и когато не ме каните.
— Ами как, Лазе… ти си като наш. Божана сияеше, цяла трепереше от радост, едва сложи два-три залъка в устата си. Лазар седеше срещу нея, толкова близу, и струваше й се, че нямаше вече да си отиде, да се отдалечи, така ласкаво я поглеждаше отсреща. Неговият поглед никога не лъжеше. Наистина не лъже неговият поглед. Лазар беше доволен, беше щастлив сред тия добри, кротки люде, които го обичаха. близо до това прекрасно, чисто и нежно девойче, което копнееше за него с цялото си сърце. Той се ослушваше в себе си по-смело и вече по-рядко — да, онова, другото, беше още там, вътре, но приспано и дано не се събуди никога. Добре е така, наоколо всичко е хубаво и тия мили, хубави лица, и топлият блясък на летния ден, задрямалата градина — неговите очи не лъжеха. На трапезата сложиха едри зрели плодове, току-що измити със студена вода. Лазар посегна свободно — тук нямаше, от кого да крие начернените си пръсти, както се опита да ги скрие от Ния.
Свежият благоуханен сок на плода се разля сладостно по цялото му тяло.
Лазар и Андрея останаха пак сами на чардака.
— Слушай, Лазе — започна Андрея и се чувствуваше как тежи, както винаги, всяка негова дума, обмислена, честна, — ти ми си като брат. Още откакто се нарани, мисля за това, говорил съм и с мама, а сега ще ти кажа и тебе: бащиният ти занаят не е за твоите ръце, ти нема да станеш казанджия. И мене много не ми върви, Лазе. Татко, бог да го прости, ми остави добра работа, само да я подкара човек, но аз немам смелост. Не да лъжа, не да крада, но ти знайш какъв беше баща ми — ще преброди три каази, нема да спи, нема да яде и ще намери добра стока на добра цена. Аз съм друг човек. Залавям се за сичко, колебая се, боя се. Крадат ме и ме лъжат, не мога да държа за своето, както требва. Отдавна мисля, сичко съм премислил и ще ти кажа: ела да работим заедно. Двамата ще вършим по-добра работа. Ти си по- куражлия от мене и по-работлив си от мене. Като братя сме живели досега, като братя и ще работим заедно. Каквото спечелим, ще го делим пак като братя. Чакай, чакай, после ще ми отговориш. Ти нищо нема да ми вземеш, моето си остава мое, но каква полза от капитал, с който не се работи. Ще работим заедно и не се знай кой кому ще помага повеке. Кажи сега ти, да те чуя.
— Да поговоря с нашите… — продума колебливо Лазар. — Да ми дадат, ако могат, некоя пара, та да влеза като ортак според това, което ще внеса в общата работа.
— Лазе, сега немаме нужда от повеке капитал. Аз имам около осемдесет хиляди гроша и никога не ги разработвам сичките тия пари. Не успевам. Ако сега разработим заедно тия пари, това ни стига. По-нататък, живот и здраве, ще видим какво още можем да сторим. А нашата работа е добра, Лазе. Арнаутлукът нататък е вечно гладен, стига да имаш стока за продаване, а и Солун сичко гълта.
— Но как така, наготово да дойда…
— Не е наготово, Лазе. Ще работим и двамата. Нели виждаш какво е, аз сичко ти казах. С тебе крила ще ми израснат.
— Добре — каза отеднаж Лазар. — Има само едно, и аз няма да отстъпя от него: ако даде бог да спечелим, ти ще вземеш три дела, аз ще взема един дел.
— Хм… Защо?
— Вие сте трима, аз съм сам. Ще работим с ваши пари. Не, не! От това нема да отстъпя. И без това, така и ме прибираш, от братство.
Погледнаха се и двамата мълчаливо, със засмени очи и едно и също име тежеше на устните им: Божана.
„Тя ще се омъжи за тебе и ти ще ми станеш истински брат“ — казваха очите на Андрея Бенков.
„Тя ще стане моя жена и ние ще бъдем истински братя.“ — казваха очите на Лазар Глаушев.
VII
Лазар Глаушев излезе от двора на Бенкови скоро следобед. По стихналата улица не се виждаше жива душа. Лазар бързо я прекоси и влезе в техния двор. Тихо беше и тук, и над целия град в ранните часове на
