дълго. Народната правда беше очевидна за тях и колкото и да им беше позната турската мудност във всяка работа — опасните врагове на тая правда бяха само фанариотите и погърчените като Аврама Немтур. Какво ще чакат още преспанци? Възмущението и нетърпението се надигна и накипя тоя път по-бързо, преспанци се готвеха не на шега да прогонят наместника от църквата. Тогава се зачу и все по-високо, по-настойчиво еднозвучният глас на благоразумието:
— Чакайте! Не бързайте! За малко може сичко да се развали. Ще разгневим турците. Да почакаме още малко.
И тоя глас излезе от недоволния народ. Разнасяха го по-старите, някои от чорбаджиите, които иначе вървяха с народа, по-плахите и неколцина умници, които са по-склонни да умуват, отколкото да действуват, пригласяха му и неколцина, които завиждаха на буйната сила на младите начело с Лазара Глаушев, а нямаха своя сила да бъдат като тях. Най-сетне и това беше народен глас и пръв го долови наместникът, който правеше всичко, за да го засилва. В началото на борбата всички се бяха увлекли в общото недоволство. Трябваше да се събори едно отречено от всички господство и нахално, подло присвоено опекунство над целия народ и се виждаше напред само един враг — фанариотите и най-вече в лицето на наместника, чорбаджи Аврам и други неколцина около тях. също владиката, патриката, но те бяха толкова далеко в Битоля — и още по-далеко — чак в Цариград. От кого ще се боиш? Срещу турците също имаше леснина — парите. Така беше в началото, а сега тъкмо турците бяха между двете партии, трябваше турският съд и закон да разреши спора им като се бореха за своята църква — преспанци трябваше да се дигнат и срещу турската власт. С това именно беше силен и гласът на благоразумието, на примирението и слабодушието на едва-що пробудилите се роби. И се бореха два гласа, като надвиваше ту единият, ту другият:
— Да ги прогоним!
— Чакайте!
Времето минаваше.
Скоро след като се изредиха всички големи и малки празници около Божик и Водици, през първите дни на февруари Божана Бенкова пак легна болна. Тя се държа храбро в общата празнична радост и в своята собствена радост, макар да чувствуваше новия пристъп на болестта си, който се засилваше. Тя посрещаше и изпращаше гости, посрещаше и изпращаше с щастливи очи годеника си, а чувствуваше как отново старата тъпа болка дълбаеше гърдите й. О, може би ще мине! Тя се бореше не за живота си, не със страха от смъртта, тя се бореше за щастието си — дано да го запази, дано да продължи поне още един ден! Майка й скоро забеляза, че тя пак слабееше и бледнееше, а Божана криеше от нея появилите се отново кървави храчки. Така, до последни сили, докато падна в леглото.
Лазар отиваше всеки ден да види годеницата си. Не беше прилично да отива толкова често, но той винаги бе влизал в тая къща, пък и годеницата му беше болна. Той се прилепи още повече към нея от голям страх да не я загуби. Тя му беше здрава опора в борбата му със самия себе, в усилията му да остане верен на себе си и такъв, какъвто искаше да бъде. Но той забеляза, че колкото беше голям страхът му да не загуби Божана, толкова беше голям и страхът му да не би Ния да се върне пак в Преспа, да не би пак да я види. Той знаеше, че Аврам Немтур бе завел щерка си в Битоля или в Солун, за да я отстрани от него. Лазар не отвори уста пред никого за предложението на Немтура и за своя отказ, но се шушукаше из целия град, че Немтур насила отвел щерка си, за да и попречи да побегне при Лазара. По незнайни пътища истината стигна до чужди уши и стана подкваса на дълга история, с която разни люде насищаха любопитството си, в което даваха воля на въображението си, — на собствените си чувства. Предположенията и догадките ставаха несъмнена истина, съчиняваха се разговори, срещи и сцени, сочеха се очевидци. Общата омраза и озлобление към чорбаджи Аврама намери широк отдушник, името му се подмяташе с жесток присмех. Пак по незнайни пътища тая история стигна и до неговите уши и той нямаше вече спокойна минута, обладан от дива ярост, която не знаеше върху кого да излее. Възхищението от Лазар Глаушев порасна, макар скритата завист на някои да изстиска и своята отрова, но това правеше още по-любопитна историята, в която пръв герой беше той. Не можеше да стори нищо Лазар колкото и да се отегчаваше и възмущаваше от людските измислици, стискаше устни да не подхрани клюката нито с една своя дума и очакваше да пукне тя от собствена смърт. Той и не помисли, че сега си бе спечелил един наистина опасен, смъртен враг — чорбаджи Аврама. В гнева на стария чорбаджия беше и презрението му към преспанци, беше и чорбаджийската, му надменност, ала ден след ден яростта надвиваше другите му чувства, докато го накара да прегази гордостта си. Той се скара не много предпазливо с хаджи Захария Мирчев, когото обвини, че не е запазил тайната на стройник. Поутихнала мълвата около Ния, сега отново пламна. Аврам Немтур не повярва на клетвите на старияд хаджия и все пак сега гневът на чорбаджията съвсем се обърна към Лазара Глаушев. Види се, бе дочула нещо Султана и каза на сина си:
— Иди, Лазе, при чорбаджи Аврама.
— Аз не мога, майко, да запуша людските уста. Не съм казал никому нищо.
— Знам. Ти и от мене скри, та требваше да науча от чужди люде. Пиши писмо на чорбаджията, да знай, да не те вини.
— Нема да помогне ни дума, ни писмо, щом той не иска да потърси вината най-напред в себе си. Аз немам никаква вина, нека той сам да се разправя, както иска.
— Да не ти направи нещо, сине… — продума Султана, но и тя сама не вярваше на страховете си. Друга беше сега нейната истинска грижа.
Като се научи Султана, че Божана пак е легнала, тя подигна рамена: тъкмо това предвиждаше, но не искаха да я чуят. И отново оживяха надеждите й за Ния, колкото и да бяха израснали нови пречки между Лазара и щерката на чорбаджи Аврама. Тя не се уплаши и тъкмо започваше да ги разчиства. Лазар не искаше да я послуша — да иде при Немтура или да му пише, но тя намери начин да срещне лелята на Ния и подхвана:
— Сичко лошо за човека иде от зли люде.
— Ами, ами… — промърмори лелята и не се досещаше накъде сочеха тия думи на Султана. Тогава Султана продължи:
— Като влезе човек в людските уста… Ето, какво ли не говорят сега за наш Лазе и за Ния. Но ти кажи на Аврама, да знай: Лазе в нищо не е крив. Не ще отвори той уста да черни и да се подбива с човека. Той и на мене нищо не казва, майка съм му. Ама и чорбаджи Аврам го знай. Ти пак му кажи: Лазе хич не е виновен. Имаш ли хабер от Ния? — не се сдържа да попита Султана. — Прати й много здраве и от мене. Обичам си я много аз нея, те с моя Катерица от малки още живеят, пред очите ми е израсла, обичам си я като своя. Много здраве й прати от мене и от Катерица. Нема ли да се прибере скоро вкъщи?
— Не знам, сестро.
Султана хвърли примамни зрънца в няколко посоки, макар и да не разчиташе на глупавата леля, която нямаше никакъв глас в къщата на чорбаджи Аврама. Лелята не каза нищо на брата си — може би забрави поръките на Глаушевица, пък и не би посмяла: чорбаджията сега беше такъв, че не можеше и да търпи човека пред себе си. От Ния нямаше никаква вест. Добре я скри Аврам Немтур. Знаеше се, че е в Битоля или в Солун, но никой не бе я видял, никой не бе чул нищо за нея.
VII
Майстор Рафе Клинче не се сдружи с никого в Преспа. Живееше като див звяр в бърлогата си и когато се случеше да излезе из града или някъде вън от града — ходеше сам, не подигаше очи дори да погледне някого. Не пущаше никого в жилището си, което му беше и работилница. Хазаите му бяха двама старци, прегърбен един дядо с бабичката си, и Клинче беше много доволен, че бабичката беше глуха, оглушала и към целия свят около нея. Той завъди в жилището си и една котка. И Катерина Глаушева влизаше в стаята му, дебнешком, като крадец, неочаквано, за две-три минути или за два-три часа, винаги по тъмно. Никой освен Клинче не знаеше за тайнствените й посещения в жилището му. Щом двамата старци се приберяха в стаята си, Клинче отиваше да махне желязната кука на портата — еднаж Катерина дойде при него късно след полунощ и си отиде малко преди да се раздени. Сетне цели два месеца не стъпи в стаята му, а през следващите дни дойде два пъти едно след друго. Така те пазеха своята тайна.
Преспанци свикнаха с художника. Подсмиваха му се, но той с никого не се захващаше. Само на два пъти отиде да се кара в общината, когато бяха забравили да му пратят всекидневната дажба вино, както беше
