пънчето, на което още преди това се готвеше да седне, и рече:
— Тъкмо това исках да ти кажа…
Изеднаж седна, опря лакти на колената си, зачупи дългите си пръсти, навел глава каго да очакваше удар и гласът му прозвуча някъде дълбоко в гърдите му:
— Сестра ти Катерина…
В отрупаната стая като че ли всичко се ослуша. Лазар не беше изненадан, макар да усети как се изкачи към лицето му топла вълна. Той си спомни, че завари сестра си почти в стаята на художника преди, когато живееше той у тях, спомни си връщането й вкъщи през нощта на сватбата на Нона и всичко му беше ясно. Връзката между сестра му Катерина, каквато я познаваше — буйна, дръзка, самонадеяна с хубостта, с младостта си, — и резбаря, какъвто го виждаше и сега, не изглеждаше никак чудна и беше по своему естествена. Но докъде бяха стигнали те двамата, щом се срещаха на скрито и може често? … Към лицето на Лазара пак се надигна топла вълна — той се засрами за сестра си. Тя не беше чиста девойка и тъкмо чувството му за чистота беше засегнато болезнено. Неволно я видя редом с Божана и за пръв път сега далеко от годеницата си почувствува вълнуващо възхищение от нейната душевна и телесна чистота, от неотразимата прелест на девството, чието въплъщение беше болната му годеница. Това отклони и притъпи болката от срам, която се надигаше в сърцето му.
Рафаил Клинче отново почна, задъхвайки се, с разбъркани мисли, с натежал език, първата му дума изскочи като запушалка от гърлото:
— Отдавна веке ние с нея… Да можех да я поискам както е ред, но майка ти не може да ме търпи. И аз съм такъв един човек, хвърлям се с главата надолу, в огън съм, немам ред, знам, не съм като другите, от чуждо место съм, кой ще ми даде дъщеря си. Ама ти ще ме разбереш и ти знайш какво е огън да гори в душата. Катерина ми каза, че не спиш по цели нощи, мъчиш се, и аз от неколко дни не мога место да си намеря. Рекох си, само той, Лазар, ще ни оправи, мене за нищо не ме бива, дяволът лесно ме примамва…
Стъпка по стъпка, най-сетне резбарят усети по-здрава почва под нозете си. Виждаше се, че и бе изтрезнял. Той въздъхна и се изправи с ръце в скута си, очите му се къпеха в сълзи:
— Сирак израснах, немаше кой да ме поучи, кой да ми отвори път и така се втурвам ту на една, ту на друга страна, дръпна се, друго пък ме повлече. Сирак без никого и само мъка цел живот, мъка от чужди люде и още повеке сам от себе си. Ама искам да живея по-добре! Златен занаят имам, виждаш. Работя добре и не ме мързи. И пак, ако остана сам, така и ще си загина. Аз не съм пияница и не съм лош човек. Като видех Катерина и видех, че клони към мене — рекох си: тя ще ме оправи. Ще тури ред в живота ми, къща ще ми отвори. Виждам, че това ми липсва — некой да ме държи. Само тя — Друг не може. И мене ми требва един свой човек, а досега се сам. Не беше редно, ще каже некой, разтурен човек си, развратен, ама само да знайш как съм я чакал да дойде и какво ми е, като не идва. Вервай ми, Лазаре… Сега, ако искаш, вземи ей тоя нож там, на тезгяха, и го забий тука, в гърдите ми. Нареди да се ожениме с Катерина, а ще ти кажа — тук гласът му се прекърши, — да ти кажа… иначе и не може веке, ние с нея сме като мъж и жена… тя е трудна от мене.
— Дотам ли сте стигнали! — притисна длан на бузата си Лазар. — Как можахте, тя…
— Казах ти — разпери пръсти резбарят. — Животът ми е в ръцете ти! Сичко ти казах, сега сичко е в твоите ръце.
Лазар цял се вкамени и така остана, загледан в отчаяното лице на резбаря. Да, той всичко му каза, разкри се всичко пред очите му, като грозна развалина, счупило се бе нещо, рухнало, мярна се лицето на майка му, на Катерица, Кочо, сестрите му, сетне… целият град, а долу, пред него, разчупени късове. Да се наведе, да ги събере, да ги сглоби. Щом досега нищо не бе направил, лекомислено затваряше очи и отминаваше, не каза нищо ма майка си, не се скара на безумната си сестра, не я предупреди, не я запази… Късно е вече. Късно е и няма полза да се обръщаш назад, да ровиш, да се тюхкаш над грозните разпилени късове. Ако трябва нещо да се прави, то започва оттук нататък. Да се поправи някак грешката на тия двама безумци, да се скрие срамът от чужди очи. Не само от чужди. „Не бива да узнае и мама, и татко, и никой вкъщи“ — мислеше си Лазар. Никой не ще може да прости греха на вироглавата девойка, нейният позор остава за цялото семейство. Лазар трябваше да спасява Катерина най-напред от родната й майка.
Резбарят седеше срещу него изправен, разгърден, рошав, с длани на коленете си, тъмните му очи бяха широко разтворени и светлееха дълбоки, но празни. Той чакаше. Сетне се уплаши от продължителното мълчание на Лазара, от намръщеното му лице, уплаши се и за Катерина:
— Аз… аз съм виновен най-напред! Нема по-добро девойче от нея. Тя…
— Стяга! — прекъсна го Лазар. — Нема какво да приказваме повеке.
— Искам да ти кажа — разтревожи се още повече резбарят, — да ти кажа… Ето какъв е човек, винаги мисли най-първо за себе си… Помислих, че може да ме удариш, но с мене как да е, а забравих, че сега ти, вие сички вкъщи, майка ти, сички ще се нахвърлите върху Катерина. Ама кълна се в бога и света Богородица, в паметта на майка си и баща си ти се кълна, само аз съм виновен! Тя е същински ангел, чиста… Лазар махна с ръка. Сетне рече:
— Требва да ви оженим час по-скоро. Нема да е много лесно. Дотогава нема геке да се виждате, чу ли? И никой друг освен мене веке да не знай за… за грешката ви.
Той стана. Клинче, както седеше на пънчето, сграбчи ръката му и я целуна:
— Ти си човек, аз знаех. Само ти можеш да ни помогнеш…
— Какво правиш… — дръпна ръката си Лазар. — Сестра ми е — додаде той и продължи, повече разтъжен, отколкото гневен: — Ако искаш да знайш, и аз съм виновен. Може да се каже, знаех какво става с вас и нищо не… Сега… сега ще требва с тия си ръце да бърша мръсотията от лицето ви, дявол да ви вземе! Ти, толкав мъж… И тя… кучка! Ама гответе се да сърбате попарата, що сте си надробилн. Не се знай как ще свърши всичко туй и никой не ще скрие греха си и неговите адски плодове. Не ще заличите и вие греха си без изкупление.
— Ох, господи… — промълви резбарят, но се виждаше, че се чувствуваше облекчен и дори се радваше в душата си, весели искри проблеснаха в очите му.
Лазар дръпна сърдито вратата да си излезе и каза строго:
— Нема да ме търсиш, докато не ти се обадя.
— Добре, Лазаре — пристъпи Клинче да го изпрати, но Лазар дръпна под носа му вратата след себе си.
VIII
В огнището тлееше огън, там наблизу беше сложен и светилникът. Султана разчепкваше вълна — нощно време не можеше да се залови за друга, по-ситна работа, очите й бяха отслабнали. На другата страна на светилника седеше Лазар, опитваше се да чете, а умът му беше другаде. Тъкмо сега беше време да поговори с майка си и обмисляше как да почне.
Те двамата често се заседяваха така в голямата стая, край огнището. Особено есенно и зимно време, когато нощите биваха по-дълги. Другите домашни си лягаха по-рано. Стоян, старият, и Кочо бяха уморени и ставаха рано сутрин. Кочовица беше пак бременна, а Катерица — и тя от някое време беше болнава. Може и да не приказваха много, като седяха често тъй сами майка и син, но те се радваха един на друг, драго им беше да седят тъй, край огнището. Лазар много пъти се допитваше до майка си или споделяше с нея планове, успехи и неуспехи, колебания и съмнения, горчивини и възторзи. Лесно беше да се приказва с нея и за мъжки, и за обществени работи — тя всичко разбираше и даваше умни, полезни съвети. Той мислеше, че да е учила наука, би могла да бъде пръв по ум човек в Преспа. Само за сърдечните си вълнения и болки се въздържаше да говори открито с нея — беше неприлично, пък и тя държеше страната на Ния, съдеше по женски. За нея той беше най-милото й дете и нейна гордост. Тя познаваше и слабостите му — най-вече неговата мекушавост, — но долавяше, че с мекото си милозливо сърце бе спечелил повече обич и почит сред людете. Да бе я слушал във всичко, би му било по-добре, но това беше винаги с него — той винаги вървеше със сърцето си. И пак — още не беше всичко свършено, оставаше още да се строи животът му. Не бе го научила тя да живее повече за себе си, иначе не би се вдал така цял в народните работи. Заради тях той стъпва върху късмета си, заради чорбаджи Аврама бяга от Ния. Затуй пък всички се кръстят в него и затуй има такава сила да привлича всичко около себе си. Хм, може пък той да знае по-добре… Е, е — ще
