Готова да удуши грешната си щерка със собствените си ръце, в същото време тя несъзнателно я съжаляваше.
— Върви да си легнеш — каза тя на сина си, както някога, когато беше дете.
Той стана послушно и каза, изправил се срещу нея:
— Нема друго, майко: да ги оженим и час по-скоро. А ще помислим какво ще кажем пред людете, поне колкото за лице.
Султана веднага му отговори:
— Сега аз ще мисля и редя, аз съм майка. Вие всичките ще стоите настрана. И ти, и сички. Аз съм майка, огън да ме гори.
Тя не спа през тая дълга предпролетна нощ. Не се бори дълго с мисълта си за изход — тя бързо намери единствения изход. Едва след това започна мъката й, борбата-Чувала бе някога в това, което Лазар четеше по някои път гласно пред домашните си: грехът ражда грях! Тя трябваше да убие щерка си и да я погребе заедно с греха й. Коя майка убива рожбата си! Ох, Катерино… — и сълзите сами потичаха по лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на греха със смъртен риск за грешницата. Нека бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и милостивият, й покаже, нека я научи какво друго да стори, не за да измие лицето на щерка си, а само да запази и нея, и целия си дом от позор. Това знае тя, на това я учи нейният ум и дано бог не я съди строго, когато един ден ще й поиска сметка. Но рожбата започва своя живот още от зачатието си в майчината утроба. Тя се готви да погуби една човешка душица. Прости ми, боже и майко божия! А как иначе? В проклетото майчино сърце, което никога не дава да страдат рожбите му, имаше още една малка надежда: може би не е точно тъй, както казва Лазар: тя ще разпита Катерина. Напрягаше паметта си да си спомни откога започна Катерина да… боледува, да повръща. Отдавна е, може да има два месеца, още около Божик, а то не започва веднага — ох, може да са минали три месеца и повече. Не ще може да се скрие. Но ще я разпита, нека сега да поспи, няма полза да я буди толкова рано… И пак всичко почваше отначало — да не сгреши, да не избърза, да не я излъже умът й, сърцето й се бореше. Спомняше си какво й каза Лазар, дума по дума, и по-нататък, стъпка по стъпка — все до същия единствен и неизбежен изход. Ох, Катерино… Като пред мъртвец, тя си спомняше целия живот на най-малката си щерка, на най-малкото от децата си от ония часове на мъка, между живот и смърт, когато се откъсна тя от утробата й. Оттогава, до тая вечер. И пак отначало — да не сгреши, да не я излъже умът й, човешкият й ум. Никога не бе се молила толкова горещо на бога, не бе имала толкова нужда от неговата помощ — тя, която винаги е била толкова силна и сигурна във всичко. Ама ето, по-лесно е било, макар и с толкова мъки, да изградиш дом, да родиш и отгледаш деца. По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл н стръмен…
Дългата нощ мина. Около един час преди да се раздени. Султана отиде и събуди, както всяка сутрин, мъжа си, за да иде на работа. Той не бе и усетил, че жена му не легна до него тая нощ. После тя отиде и повика пред вратата, дето спеше Кочо с жена си и децата си:
— Хайде, Кочо, време е.
Стана и снахата, макар Султана да й бе казала да не става с мъжете, откакто бе напреднала бременността й. Тя и сега я върна да поспи.
Тая сутрин Султана имаше и друга, по-важна причина, за да я върне в леглото.
Щом излязоха двамата мъже, Султана взе светилника и влезе в стаята, дето спяха те със Стояна, а също и Катерина, откакто беше така, болнава. Султана сложи светилника на пода и сви колена до леглото. Катерина изеднаж се събуди, сама — отвори широко очи, дълбоки, дори и сега, в уплахата й, влажни, топли. Ах — едва не изрече гласно Султана, — познавам аз сега тия очи, като на стелна крава. Вижда се… Уплашена още в съня си, Катерица още повече се уплаши от пронизващия поглед на майка си и се приподигна бързо да стане:
— Що има, мамо… Да ставам ли веке?
— Рано е още. Но седни там да поговорим ние с тебе. Лицего на Катерица, по слепите й очи, около устните — набъбнали, топли след съня и винаги готови да се засмеят, — започна бавно да бледнее, да изстива. Тя мислеше в гоя миг за греха си и не можеше да го скрие. Главата й клюмна като отсечена, бялата права пътечка блестеше между бухналите й коси, едната от плитките й се плъзна по рамото и увисна отпред, немного дълга, но дебела, тежка, лъскава. Султана гледаше мълчаливо тая мила, хубава глава, вдъхваше сладостния, свой, роден мирис на топлото младо тяло, сетне отеднаж се надигна в гърдите й болезнена погнуса, като че ли неочаквано напипа някаква нечистотия — не беше вече чисто това тяло, бяха го пипали и мачкали груби, нечисти мъжки, ръце, стояло е разголено пред чужд поглед — кой… Рафе Клинче! — и тя стисна зъби с отвращение н неудържим гняв. Ръката й потрепера, но не се дигна да удари — по-тежка от олово, — бързият силен гневен порив не можа да я дигне. Вълната на гняв, която кипна и я заля чак до петте, събра се цяла в жестоко обиденото й майчино сърце и там замръзна. Гласът на Султана прозвуча чужд, враждебен, вледеняващ:
— Знам сичко. Искам и от тебе да го чуя.
— Да не бех го направила, немаше да ме омъжите за него. После се уплаших, не посмех да ти кажа.
Султана трепна. Не очакваше такъв бърз, безсрамен отговор. Ръката й сега сама се дигна и тъй — наопаки плесна твърдо през лицето грешницата. В същия миг остра болка прониза гърдите на Султана… Не тъй, не тъй! Та и тя, грешницата, сега носеше рожба под сърцето си. Ето, както бе мислила и премислила тая нощ, както бе решила:
— Кой е той… Рафе Клинче, ли?
— Той.
— Кога му се даде, никаквице… Откога си трудна?
— Вечерта на сватбата на Нона отидох. Не го канихте на сватбата и аз отидох при него.
— Той… насила ли…
— Не.
— Откога забеляза, че си несама?
— Не знам… Може да има три месеца…
— Защо ни направи такова чудо… ти… Сички ни очерни. Не помисли ли за братята си, за баща си, за мене… Какъв срам!
Катерина неочаквано изправи глава, придръпна се към стената, сграбчи завивката и я притегли до гърдите си — да скрие босите си нозе, нощната си риза. Лицето и бе жално, падналите коси от двете му страни сега беше червено до кръв, влажно, тъмните й очи искряха трескаво, с мрачен, решителен поглед.
— Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него — изрече тя бързо, задъхана и продължи пак тъй бързо: — Аз знам какво сърце има той, само аз. Как страдал, сирак, колко се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е най-добър. И ти го мразиш, и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами кога се събрал с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е той. Жално ми беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче, плаче… мил ми стана. Четирнайсет години е по-стар от мене, а ми каза: „Ти си ми като майка и нема нищо по-мило от майка, моята майка умре.“ Той е като дете послушен, от сичко ще се откаже, и от виното, ако му кажа, сичко ще направи. Попита ме н аз му казах, че ще се омъжа за него. Такъв е той, аз го знам.
— Защо не дойде да ми кажеш? Нели аз съм ти майка.
— Как да ти кажа за него! Би ме удушила. Тебе и Лазе не смей сичко да ти каже.
— Защо му се даде, защо си побързала, така ли се пази моминска чест!
Катерица изви глава на една страна, на друга страна, търсеше отговор:
— Не знам — промълви тя, наведе очи. — Нещо ме грабна с голема сила… Бех като упоена, нищо не мислех. После си казах: по-добре. Сега мама нема да откаже. Ще ме омъжат. Ама как да отворя уста да ти кажа… Помислих да изпегам при него. Как да се разделя с вас, исках с добро…
Тя притисна длани на лицето си и зарида, рамената й подскачаха високо.
Завесите на трите прозорчета на стаята вече светлееха с всичките си шарки, малкото пламъче на светилника бледнееше в утринния здрач. Султана го духна. Премести светилника. Сетне пак го взе и стана.
