уговорено. Тогава стана дума за работата му — толкова време бе минало и нищо още не излизаше налице.
— Аз съм тука и работя — каза Клинче. — Повеке не ви требва да знаете. Ще покажа тогава, когато ще има какво да покажа. Дума съм ви дал, това стига.
Той искаше малки суми в предплата и не искаше често, та общинарите не се тревожеха много. Особен човек беше той, не като всички люде — това се знаеше. Знаеше се и че работи. Не мирясваше, докато не му се набареха нови орехови дъски и трупчета, дори сам ходи еднаж чак по Кичевско да си избере най-добро дърво — добре израсло, сухо и чисто от чворове. Орехово дърво, ама не всяко дърво може да се дялка и дълбае, както той искаше. Сетне потърси дърводелеца, който му бе препоръчан от общината като най-добър майстор, и дърводелецът започна да прави по негови мерки скелето и всички подпори за иконостаса.
— Не съм виждал такъв човек. Не ти дава да мръднеш нито на едно влакно — оплакваше се дърводелецът, но и се боеше от Клинче, чудеше му се.
Нетърпеливи бяха вече преспании, но чакаха търпеливо — кой разбираше от работата на художника, та да му хване мярка? Така подкачи Рафаил Клинче втората година, откакто беше в Преспа. Тогава забелязаха преспанци, че той като да поизостави работата си, и някои бяха го срещнали пиян по улиците. То се знаеше, че Клинче изпива всеки ден по две оки вино — даваха му го от общината, — но не бяха го виждали да влиза в кръчма и да ходи нетрезвен по улиците. Така той, нетрезвен, срещна Лазара Глаушев и се изправи срещу него разгърден, макар времето да беше доста хладно, гологлав, както никой друг не би тръгнал из града:
— Тебе те търся, ето, два дни.
В очите му гореше решителност, но и страх изразяваха разширените му зеници, голяма някаква тревога. Лазар помисли, че това е от виното.
— Тука съм, майсторе. Не се е случило да ме срещнеш. Какво има?
Клинче долови в думите му обидна снизходителност и досада. За миг той се наежи, стисна зъби, погледът му стана свиреп. В следващия миг лицето му се изкриви като на плач. Той каза с разтреперан глас, но думите му бяха и молба, и заплаха:
— Като чуеш, нема да ти е се едно. Гледаш да се откачиш от мене, ама работата е за смърт или живот. Мога да си вървя аз, но по-добре и ти ела с мене.
— Къде?
— Хайде, ела. Сичко ще чуеш. Душата си аз на тепсия пред тебе, а ти, ако щеш, плюй и ритай, ако щеш, помагай и спасявай.
Той поведе Лазара към жилището си. Влязоха в доста широка стая с нисък таван, цяла затрупана и задръстена с довършени и недовършени части от църковния иконостас. Още вън, в тесния трем и до вратата на стаята му бяха натрупани орехови пънчета, правилно изгладени гредички, а вътре стаята беше превърната в дърводелска работилница с малък тезгях и всякакви дърводелски оръдия — едвам можеше да се обърне човек. В единствения свободен ъгъл беше леглото на художника, но и по него бяха нахвърляни дъски и трески, а на изпомачканата, нечиста възглавница беше се проснала шарена котка, сложила там хлътналия си корем, с набъбнали, провлечени цицки, в които се бяха впили и с муцунки, и с крачка три още съвсем малки котенца. Резбарят не се смущаваше от безредието в жилището си. С бързи, ъгловати движения затвори вратата, подаде на госта си единственото столче в стаята, побутна с нога насреща едно пънче, но остана прав. С мъка се дишаше в теснотията, в застоялия въздух, тежък от мирис на орехово дърво, на котки, възкисела миризма на вино, която лъхаше от дрехите и устата на домакина. Лазар седеше примирен и чакаше, а Клинче сякаш го доведе да му покаже котките си:
— Знайш ли колко е умна, никога пакост нема да ти стори, и малките са като нея, Цела нощ се мъчи, докато ги роди, и аз не спах, да й помагам, ама как ще й помагаш, само топех муцунката й в една паница с млеко.
Котката подигна глава — само уши и тревожни очи, яснозелени, с черни, разширени зеници, сетне измрънка тихо, изви грациозно отслабналия си врат и потърка гальовно глава върху възглавницата. Клинче продължи:
— Разбра, че говорим за нея. Гордей се с котенцата си — три! — иска да ти ги покаже, като че ли не ги виждаш. За два дни цела я изсмукаха те…
Лазар мълчеше. На една поличка високо на стената беше сложена пръстена чаша със счупена дръжка и оттам надничаха два стръка ранни пролетни цветя. Погледът му остана там. Отново чу гласа на Клинче:
— Да пием ли по едно вино! Намира се у мене. Ама ти не пиеш… не пиеш.
— Кажи сега да видим — пооглади нетърпеливо му-стаките си Лазар, — че тука, у тебе, не е много за седене. Да беше поотворил вратата… Как живейш ти…
— Не — прекъсна го Клинче, като да се уплаши. — Вратата нека си стои загворена, не искам чуждо ухо да чуе разговора ни. Как живея… — ловеше се той за всяка дума на Лазара с прекалено усърдие, боеше се да заговори за най-важното. — Тебе може да ти е чудно как живея между тия купища дърво, ама аз съм като дървен червей, моята душа с дърво се храни. С дървото си приказвам, то ме слуша. Нема ред, ще кажеш, сичко едно върху друго, мръсно и леглото дори не ти се знай, котката лежи там. Това е тъй, Лазаре, защото аз живея друг живот. Да се грижиш за секо и най-дребно нещо, да го изчистиш, да го туриш в ред, на местото му — много време требва. Дрехите да ти са в ред, чисти, нови или добре закърпени, да се миеш секи ден, като за абдес, да избираш и да гласиш какво ще ядеш — ама човек се за това требва да мисли. Аз не мога. Моята мисъл едругаде. Аз това цвете. виждаш ли го, гледам го цел ден и два дни, и три дни ще го гледам, докато влезе в очите ми, та като взема парче дърво и ножа в ръката си, да мога също такова цвете да изделам, со секо листенце. Какво каза? — изеднаж попита резбарят и се ослуша към Лазара с полуотворена уста.
— Нищо не казах. Слушам те. Ясно ми е що говориш, ама човек има секидневни нужди и требва да има ред в живота, да пази приличие, за да живей като човек между людете. Иначе, щукни из гората и живей, както щеш. Ти пак живей, както щеш, ама не се сърди на людете, ако те съдят или ти се смеят. Така е, майстор Рафе Клинче.
— Така е, аз никому не се сърдя, ама не давам да ми се бъркат в живота. Не мога аз другояче да живея. Ето виж какво ще ти покажа, никой друг не го е виждал, погледни…
Той пристъпи, посегна бързо, ловко с дългата си едра ръка, взе една дебела дъска, дълга колкото един аршин, и я обърна. Това беше една плетеница от дъбови клонки по дължината на дъската и по тях бяха кацнали две малки птички с полуразперени крила, с широки, кръгли опашки, с подути гушки и дълги, полуотворени клюнове. Тънко и гладко бяха изрязани всеки лист, назъбен и с жилките му, клончетата, а и те с пъпките и коленцата си, всяко перце по двете птички, с кръглите им главички и очичките по тях, та дори и кукестите ноктенца по разперените свити пръсти на нозете им, както се бяха уловили за клончетата. Лазар гледаше с възхищение и с радост това изкусно дело на майстора, а той не спираше да говори:
— Дърво е, ще кажеш — чисто, благородно орехово Дърво, — поддава се, послушно е в ръката ти, ножът ти е остър челик, ама това ли е, ако не му дадеш ти душа да оживей! Аз си знам как става това и как ме боли сърцето и какъв свърдел се вие тук, под челото ми, докато се откъсне това дърво от ръката ми като жива рожба. Требва и Да умейш да се радваш, когато виждаш как оживева в Ръката ти, оттам иде голема сила, кара те да работиш, та забравяш да ядеш, да спиш. Такава сила е и виното, затова пия ката ден по две оки и повеке, почна да не ми стига, навиква човек. Може да съм пияница, ама не съм пияница, друго пиянство е това, ама кой ще го разбере. Ти може да се чудиш, не си виждал такива птички, нема ги нигде по света, и такива дъбови клончета не ей виждал събрани така, заплетени като венец надлъж, и пак са като истински, то е човек да търси и да събира хубост, каквато нема нигде н никой не е виждал. Имам и други работи, други път ще ти ги покажа — сложи той дъската на мястото й, — ама като наредя целия иконостас в църквата, тогава ще го видят сички и нема да ми подметат работя ли, що се бавя толкова — кой ще седне да се разправя с тоя, с оня, толкова и разбират. Затова и не дружа с никого, людете се махани намират и човек губи време, а времето мене ми требва. Аз не съм пияница, не лъжа, не съм див човек, но като рече човек да върви по акъла на другите, секи иска да го слушаш, на неговия акъл измет да правиш, за тебе не остава време. Така е, ама и аз събирам. ядове, дочувам какво се говори за мене, мъчно ми е, никому зло не съм направил. Само един човек ме разбира…
Потокът от думи секна изеднаж на устните му. Той покри с голямата си шепа лицето си и обърса бликналата сълза, но пак не се реши да каже изеднаж това, което напираше на езика му. Побутна с нога
