видим, още не е всичко свършено… Такъв си е нейният Лазе.
— Майко — рече отеднаж Лазар, — да омъжим Катерина. Като държа толкова дълго в устата си тия думи, те и сами изхвръкнаха.
— Аз мислех първо ти, Лазе. Но ако й излезе добър късмет, да я омъжим. Не е малка. Султана би могла да каже: и Катерица ми е най-мило дете. Може би защото беше най-малка от децата й, а мила беше тя, проклетницата, колкото и да беше непокорна и кажи го, луда. Тия две деца, Лазе и Катерина, й създаваха най-много грижи. Лазар се мъчеше да подбира думи, не знаеше кое да каже, кое да премълчи. Най-сетне тя е майка, какво зло можеше да дойде за Катерина от нейна страна и как можеше да се уредят заплетените работи на грешниците без нейна помощ? Той продължи и някак против волята си се приближаваше към най-страшното, което искаше да скрие:
— Нейният късмет е веке излезъл, майко.
— Така ли? — едва сега подигна очи Султана към сина си. — Хаирлия да е.
— Какъвто е, такъв. Друг не може да бъде. Тя сама си го избрала.
Погледът на Султана се спря в една точка и заблестя студено, остро. Тя попита:
— Кой е той?
Лазар се раздвижи, да седне по-удобно, скръсти нозе и се приведе към майка си с ръце на колената.
— Рафе Клинче, майко — каза той и не дочака отговора на Султана: — Ти, знам, не го харесваш, но защо пък наистина… Той е човек с дарба, занаятът му е най-добър.
— Не го искам аз, сине — наведе очи Султана над вълната в шепите си; в гласа й се долавяше огорчение, че той, Лазар, заставаше срещу нея заради резбаря. Тя продължи, без да спре работата си: — Дарба… Но какъв човек е той, нели стоя тука, у нас, толкова време и го познавам добре. Сичко можеш да очакваш от такъв човек и повеке зло, отколкото добро. Не е лош, с добро сърце е, но е глупав и нередовен човек. Не знайш още утре какво ще направи, може да захвърли и дарба, и занаят. Тъй, както го повей ветърът, днеска едно — утре съвсем друго. Нередовен човек и малко като завеян. Не си давам аз детето в такива ръце. И е ябанджия. Днеска е тука, утре кой знай накъде ще хване. Ни сой му знам, ни село. Ама защо и ти, Лазе, не говоря ли право? — не можа да скрие тя огорчението си.
— Право говориш, майко — отвърна Лазар зарадван, че, имаше какво да отговори. — Такъв е той, но може и да се поправи сичко това. Ще го накараме да се засели тука, ще го хванем за юздите. Тя, Катерина, ще го хване за юздите, нели си я знайме, тя ще го води, а той е като дете.
— Не, не — поклати глава Султана нетърпеливо.
— Ех, майко, какво да ти кажа… Нема не, нема да. Работата е свършена.
Султана отпусна ръце в скута си.
— Ама какво… Как свършена… Даде ли му дума, щом така говориш?
Лазар изви глава встрани и не можеше повече да крие:
— Днеска говорих с него, заведе ме той у него, там… Те двамата се искат. Той сичко ми каза, плака, ръката ми целуна. Те двамата се искат, Катерина отивала при него скришом, ами да побързаме, да не излезе срамът им наяве.
— Що говориш, Лазе! Катерина, наша Катерина! Лицето на Лазар гореше, той не посмя да погледне майка си, продължи:
— Те са като мъж и жена, макар да не са венчани. Тя е… той ми го каза… тя била трудна от него. Ето, казах ти сичко.
Фитилът на светилника изпращя. Вятър тихо под-свиркваше в кумина.
— Ох, майчице… — сухо, остро въздъхна Султана. Едва сега я погледна Лазар и трепна уплашен: лицето й отеднаж бе се стопило — жълто, тъмно, очите й бяха хлътнали под затворените клепки, като мъртвешка маска беше това лице между тънкия пригладен венец от побелели коси, брадичката й трепереше и тя се мъчеше да я спре, трепереха, люшкаха се и старите, набръчкани ръце в скута й.
Лазар посегна да погали тия мили ръце, но бързо дръпна ръката си. Стори му се за миг, че тя ще дигне ръка да го удари.
— Майко! — продума той, но изглеждаше, че тя не го чува. Млъкна и той, да й поразмине.
Полека-лека тя се съвзе — ръцете и брадичката й престанаха да треперят, не дишаше така тежко, но сега от притворените й очи потекоха една след друга ситни сълзи. Като поплака, тя извади кърпа, обърса сълзите си, изсекна се. Овладя се, не личеше душевната й мъка, само лицето й остана жълто, тъмно и очите й бяха зачервени. Опита се дори да продължи работата си, но тъй, несъзнателно. — Господ и света Богородица да я накажат, от сърце, им се моля — започна тя с хриплив глас, но гласът й скоро се прочисти, закрепна. Тя говореше спокойно, с равен глас, като да беше сама в стаята, и думите й придобиха още по- голяма сила. — Какво ми направи тя, да бех родила камък, а не такава змия. А на оня бесен пес душата му никога да не намери мир и покои ни на тоя, ни на оня свет. Какъв мъж си ти, Лазе, как не извади нож да го прободеш и как си го слушал да ти говори. Болна била, лъже ме, чудя се как да я лекувам, давах й билки да пие, повръща, очите й се откроиха, нещо нечисто е яла, мисля си, или може да е настинала, може да я урочасал мекой, мисля си аз глупавата, и как ще ми дойде на ума, че тя, моята щерка, носи копеле под сърцето си.
— Не си късай сърцето, майко… — помоли я Лазар и сам покъртен от неизразимата мъка и тежкото огорчение, което се чувствуваше в привидно спокойния й глас. — Станало веке, да видим некак да го поправим, доколкото може.
— Станало… Там е работата, че е станало. Нема да го поправиш и да успейш да го скриеш от людските очи. Станало, направила го моята щерка. Как ще го поправи тя за мене и за тебе, които знайме, как ще го поправи пред себе си, ако е останала в нея капка срам и чест, и как ще го поправи тя пред бога. Ти ще скриеш греха си, но веке си го направил. Мене ме обвиниха некога зли люде за същия грех, но аз не се уплаших, бог беше на моя страна, и макар те сички да беха против мене. Те ме обвиняваха, но аз не бех сторила грех и дойде ден, когато сичко се показа, както си беше, злите езици млъкнаха и изсъхнаха. Такава е правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не се бои. Ти нищо ли не знаеше, че те? … — попита тя изеднаж.
Студена пот изби по тялото му. Той каза:
— Знаех… знаех, че се срещат. Видех я два пъти. Не допущах дотам. Виновен съм и аз.
— Защо не ми каза, защо не ми каза! — повиши глас Султана. — Ти и сички вие, като баща ви, и той, недоворите, занесени. Ти, ако си толкова учен. Защо не ми каза! Аз нищо не виждах, тя, змия потайна, не си показва нозете. Боех се само от него, от очите му нечестиви и затова не го исках в къщата си. Ти го доведе в къщата ми, да беше донесъл огън в нея да я запалиш, да беше изгорела по-добре. Ти го доведе в къщата ми.
— Не мислех зло, майко. Ябанджия човек и беше за малко, а остана повеке.
— Ами аз как не послушах ума си! Ти го доведе, аз пък требваше да го изпратя още на другия ден. И помислих, но заслепи ме дяволът, не го направих. Чужд мъж, а вкъщи две моми, и Нона беше, снаха млада. Проклет да е часът, в който влезе в къщата ми!
Тя млъкна. Лицето й сега беше като от сив камък, ръцете й лежаха неподвижни в скута. Тихо и жаловито подсвиркваше нощният вятър в кумина. Тлеещата жар в огнището бе се покрила с дебел пласт бяла, пухкава пепел. Лазар Глаушев чувствуваше дълбоко душевната сила на майка си сега, в това мълчание, пред нейното лице от сив твърд камък. Той заговори и като че ли сам се оправдаваше:
— Каквото и да говорим сега, майко, каквото и да правим, да ги колим, да ги бесим, може само по-лошо да стане. Остава само едно: да ги оженим час по-скоро. До Поклади остават още две недели. После не ще можем чак до Великден. Ето, да ги венчаем набързо още в неделя.
— Людете гъски ли пасат — отвърна Султана бързо, остро. — Последна щерка ще изведем от къщата си и как тъй набързо, като да е вдовица за второ и трето венчило.
— Така е, но не ни остава друго, майко. Со секи ден става по-лошо. Да не губим време.
— А после, като роди не навреме, може на петия или шестия месец след венчавката й, не ще ли излезе сичко на мегдан! Не ти ли каза оня мръсник откога е тя…
Лазар поклати глава, подигна рамена. Млъкна и Султана. Какво знаят те, мъжете, в тия работи! Само жената е прокълната с това, пуста да опустей, само тя носи тежкото бреме. Султана не се досещаше, че в това й огорчение пред женската участ говореше нейното майчино сърце въпреки гнева й към Катерина.
