I
Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода — вечерта всички трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска къща.
Султана Глаушева никак не се зарадва, като видя учителката на вратата, и каза с твърд глас, който се опитваше да бъде приветлив:
— Влизай, влизай да помагаш.
— Има ли работа и за мене? — засмя се Руменова и току добави: — Но вие какво, събрали сте се три жени за една баница!
Султана Глаушица я погледна изкосо, не мислеше да й отговаря, но не се сдържа:
— Секо нещо си иска своето. Три жени… да съм сама, и до утре нема да втасам. Стани, седни, времето минава. Така, трите, завчас ще свършим.
— Хайде свършвайте, че ще ти взема Н и я. Султана Глаушева тоя път искаше да се престори на глуха, но пак не се сдържа:
— Що рече… Ния? Кой ще й гледа работата на Ния днеска?
Ния слушаше мълчаливо, в погледа й се таеше тревога, да не би свекърва й да засегне някак учителката, и тя побърза да й подаде стол:
— Повели, седни, Иванке…
Раца Кочовица бе се засмяла с цялото си лице и току криеше с шепа зъбите си, изпочупени и гнили, каквито, бяха поради честите й забременявания. Старата Глаушица и учителката често се счепкваха, макар и двете да пазеха приличие, та беше любопитно да ги слуша човек. Но Раца се боеше от свекърва си, колкото да й беше любопитно да послуша енергичния й разговор с учителката. Султана Глаушева не бе се откъснала от своята мисъл и пак започна:
— Днеска тука, у нас, во сека къща работа до гуша. Не е ли така и по вас за тоя празник? — И тя раздипли с точилката върху ниската софра недоразточена кора, посипа я с брашно с костеливата си жилеста шепа.
— И у нас е същото.
— А ти какво днеска — врътна пак точилката Султана. — Разпусна децата, имаш си една одаичка, Траяна Костадиница ще ти меси баница… Ние тука сме десет, души.
— Траяна, да — се опита Руменова да отклони двубоя. — Селянките правят хубави баници.
— А знайш ли коя баница е най-вкусна? — И старата жена веднага си отговори: — Която си направиш сама!
— Аз не мога да правя баници.
— Е, не можеш… не си се учила. Ти си учила книга. Старата Глаушица не обичаше учителката — мислеше, че тя развращава по-младата й снаха, — ала винаги се отнасяше с почит към първата учителка в Преспа. — Но като я похвали от една страна, тя продължи и с някаква закана в гласа си:
— Ама ще се научиш да месиш и баници! Като се омъжиш, като ти се народят деца — и баници ще месиш, и пелени ще переш, и…
— Щом трябва, и ще меся, и ще пера — отговори Руменова за голяма изненада на старата жена.
— А сега, що… — започна пак Султана, но Руменова я прекъсна:
— Сега, бабо Султано, ти ще ни позволиш да излезем с Ния. Така сме се уговорили и аз затова съм дошла.
Султана въртя дълго точилката, просна нова кора, нави я пак на точилката и чак след това попита:
— Ами що толкова… къде ще ходите двете…
— В чаршията.
Старата Глаушица веднага спря точилката и дигна с очи към Руменова, в погледа й бързо се набра гняв:
— Що! В чаршията! Нийо!… Имате ли ум вие? — Тя добави с леден глас: — Да си ми щерка, учителке, с точилката ще ти стана.
— Не говори така, майко — каза тихо Ния. — Учителката…
— А за тебе нема и да се замисля — прекъсна я остро Султана. — Тебе аз направо с точилката само ако споменеш за чаршията. Гледай ти, чудни работи!
Настана мълчание. Припряно тропаше точилката по софрата, пляскаше и шумеше недоразточената кора, но се виждаше, че старата жена се бореше с гнева си и мислите и не бяха в работата.
— Бабо Глаушевице — каза спокойно учителката, но се чувствуваше твърдост в гласа й: — Ти помисли: защо да не отиваме ние жените в чаршията?
Султана сякаш не искаше и да чува. Посочи рязко с точилката Ния и рече:
— Тя си има мъж. Да пита него.
— Аз го питах — каза Ния. — Лазар ще ни чака в дюкяна.
— Лазар?… — повтори след нея старата жена машинално.
— Да…
Султана вече съвсем изостави точилката, дълго гледа към младата си снаха и току избухна с голямо огорчение, взе да се кръсти едно след друго:
— Господи, боже мой, Богородичке, майчице… Да се прекръсти човек с лева ръка! И той со същия ум! Що става с вас, вие загубихте веке и срам, и чест…
Раца през цялото време се усмихваше на тая препирня на свекърва си с двете млади жени, дори гласно се засмиваше и криеше зъбите си, но сега отеднаж се уплаши, умълча се — в препирнята нямаше вече никаква шега. А Руменова сякаш и не забелязваше големия гняв на старата жена.
— Бабо Султано — каза тя с равен, спокоен глас, — там, в чаршията, са нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.
— Ами турците! Пълно е с турци там — прекъсна я Султана.
