— Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са даже и по-благовъзпитани от нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци. Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да се намери някой да те защити?… Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете, чакаме всичко наготово.
— Така е господ наредил — възрази нетърпеливо Султана: — Мъжът в чаршията, жената — вкъщи.
— Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията, бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по- независими. Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.
— Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се развали.
— Майко — намеси се Ния, — ти со татко…
— Що аз со татко ти! — пламна още повече Султана. — Никогаш не излизам пред него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.
— Ето, виждаш ли? — приведе се към нея учителката. — Същото казвам и аз: мъжът и жената да бъдат другари, а не господар и робиня покорна.
— Ти казваш, ама ето какво ще ти кажа аз: те като огън и барут, мъжът и жената. Да стоят по-настрани един от друг. По-настрана! Ти ще се венчайш за един мъж и с него ще вървиш, по него ще вървиш, с него ще живееш и ще бъдеш като негова сенка. С друг мъж нема да се срещаш. Ех, люде сме, ще се срещащ и с другите люде, секакви нужди и срещи има в човешкия живот, но ти ще стоиш по-далеко от чуждия мъж, той е като огън за тебе, а и ти си като огън за него. — Тя, види се, намери, че е безполезно да спори повече с учителката, и се обърна рязко към снаха си: — Дай ми, Нийо, паницата с маслото! Ния и подаде маслото и каза:
— Майко, аз ще отида с учителката.
Точилката изтрака силно по софрата, но свекървата нищо не продума. Тя продължи работата си с явно пренебрежение и после се обърна не към Ния, а към по-старата си снаха:
— Да побързаме, че… още колко работа ни чака. Времего си върви!
Руменова я погледа, погледа и току стана. Съблече си горната дреха — тъничко дълго палто с кожички на яката — и я метна върху стола. Съблече и жакета си, метна и него там, запретна бързо ръкавите на блузата си до над лактите. Раца Кочовица не сваляше очи от нея, погледна я учудена и Ния, погледна я бързо изпод вежди и Сулгана. Де да видим какво ще излезе! А Руменова се пресегна с разголени ръце и откъсна една неголяма топка от тестото за баницата. Изправи се пак, пораздърпа тестото, заиграха живо пръстите й. Заигра и тестото между тънките пръсти, започна да се разтяга, тя го метна върху ръцете си и го дърпаше безспирно, теглеше го на всички страни с опакото на ръцете. Другите три жени не бяха виждали такова чудо — да се точи кора с голи ръце. Кочовица зяпна насреща и забрави да скрие изпочупените си зъби, следеше и Ния смаяна пъргавите пръсти на учителката, а Султана току поспираше точилката да погледне, после забрави точилката и също се загледа в ръцете на Руменова. Виж я ти нея, даскалицата! Кората се тръскаше и се въртеше с тих, сух шум в тъничките й бели ръце и ставаше все по-широка, по-тънка, проточи се чак до голите и лакти. Най-сетне Руменова ловко метна източената кора върху синията и Султана дръпна някак уплашено, услужливо точилката с недоточената кора, за да направи място. А в същото време учителката посегна и откъсна нова топка от тестото. И докато старата Глаушица заедно с помощта на двете си снахи източи три кори, Руменова разтегли десетина. Повече кори не бяха и нужни. И като че ли нищо не е било, учителката попита:
— Какво ще сложиш за късмет в баницата, бабо Султано?
— Ето… стара сребърна пара. Сека година се нея слагам в баницата за Василица. Тук ще я пъхна, между корите…
Като че ли нищо не е било, но и четирите жени знаеха че още не беше всичко свършено и оставаше най-главното. И пак първа се реши учителката.
— Върви да се облечеш, Нийо — рече тя. — Ги да се върнем по-скоро. — Никой нищо не отговори. Руменова продължи с примирителен тон: — Ще отидем до магазина на Баболеви. Там има хубави неща за млади жени, пък и за стари, бабо Султано.
Пак никой не отвърна. Но когато Ния се отправи към стаята си, старата Глаушица изви глава през рамо и рече строго:
— Нийо!… Ти не искаш да ме послушаш.
— Винаги съм те слушала, майко… И ще те слушам, когато е нужно.
— А сега нема да ме послушаш, а? Ще стъпиш върху думата ми!
Ния отпусна клепки, пристъпи още крачка напред но се спря изеднаж и се обърна към свекърва си съвсем спокойно, с едва-едва побледняло лице. Тя кимна с глава и рече тихо, но ясно:
— Сега нема да те послушам, майко. Когато не след дълго Руменова и Ния тръгнаха да излизат, учителката се обърна да поздрави:
— Сбогом, бабо Султано… Сбогом, Рацо!
— Сбогом, учителке… — отвърна колебливо Раца Кочовица и току се извърна уплашена към свекърва си.
Султана мълчеше мрачно, сетне продума сухо, отсечено:
— Сбогом.
Преспанци бяха свикнали да виждат заедно двете млади жени, но къде са тръгнали те сега, срещу Василица? Макар да нямаше много люде по дворовете, любопитни очи проследиха двете жени чак до чаршията. Ама къде отиват тия жени наистина!
Беше хубаво — снежно, меко време. Предния ден бе навалял до една педя сняг, по неравните калдъръми сега се бяха отворили широки, снежни пътеки, слънцето беше още доста високо на ясното зимно небе, навреди беше светло и чисто, гърдите поемаха издълбоко свежия въздух. Първият човек, които видя двете жени вече в чаршията, беше един млад калфа с тънки мустачки и накривено фесче; Той се бе затичал да прекоси улицата, но се спря на няколко стъпки пред тях и весело се ухили от едното си ухо до другото. Така вървеше и по-нататък. Чаршията бе по-оживена сега, срещу големия празник, ходеха много люде нагоре — надолу, но навсякъде пред двете млади жени пътеките оставаха чисти. Двама-трима от минувачите нагазиха в снега, за да им отворят път, между тях и един възрастен турчин, който помръдна с устни в изненадата си, но стоя в снега, докато жените отминаха, и не подигаше очи да ги погледне. Явно беше — след като бе минала Руменова сама през чаршията, магията беше вече развалена. Нямаше ги насреща ококорените от изненада очи, навъсените погледи, враждебното затишие, като да минаваше мъртвец по чаршийските улици. Сега чаршията посрещаше двете си гостенки с весело любопитство, като че ли бяха като че ли бяха паднали направо от небето върху снежните улици в тоя хубав, слънчев ден и те самите толкова хубави и млади. То се знай — всеки искаше да ги види: извръщаха се минувачите след тях, струпваха се люде по вратите, протягаха се вратовете пред вдигнатите кепенци. Но не се чу лоша дума. Само един папукчия удари с широкия си чук обувката, която ковеше на коляното си, и рече:
— Де да видиме сега какво ще стане, щом тръгнаха веке и жени по чаршията!
Ния не знаеше къде е дюкянът на мъжа й. Руменова спря едно чираче и го попита. То ги погледна, усмихна се хитро, цялото му лице беше изцапано със сажди, та очите му дяволито се бялнаха — и ги поведе мълчаливо. Като стигнаха пред дюкяна на Лазара Глаушев, чирачето пак тъй мълчаливо посочи с ръка, но Глаушев вече излизаше, за да ги посрещне. След него вървеше и Андрея Бенков. Като видя Ния мъжа си, сякаш изеднаж се пукна Някакъв обръч, който стискаше гърдите й до задушаване, по бледите и бузи отеднаж се появи руменина. Пътят й до тук, през чаршията, бе й се видял безкраен.
— Повелете — и Глаушев ги въведе в дюкяна си, а всички съседи наоколо бяха зяпнали насам.
Ния дълго разглежда дюкяна — виждаше й се огромен, с редицата разтворени хамбари в дъното, край стените бяха наслагани пълни врещи, остро миришеше на прах и на мишовина. Това беше някаква непозната част от живота на Лазара.
