— дюкянът, цялата чаршия наоколо, минувачите, които забавяха стъпки да погледат. Обзе я неприятно чувство, страх, стори й се, че Лазар се отделя от нея, отдалечи се — ух, тая миризма на мишки! — и тя бързо, уплашено го потърси с очи. Той й се усмихна през рамото на Руменова и каза:
— Е, да вървим, искате ли… д И той поведе двете жени към магазина на Баболеви. Там излезе да ги посрещне самият Ицо Баболев, притича и Миро, а калфите и неколцината купувачи така си останаха кой където беше. Имаше какво да си изберат двете млади жени в големия магазин на Баболевци, а те, двамата братя, какво ли не извадиха от пакети и сандъци, какво ли не свалиха от рафтове и полици, та чак и от горния кат, за да вземат очите на необикновените купувачки — пъстри басми, копринени платове, кадифета, тантела, ленти, кърпи, шарени чехли с пуфки, бели, червени и сини женски чорапи — гледай ти какви са тънки и високи чак до над колената, а Ния сама плетеше чорапите си, и те като мъжките: до колената! Дълго гледаха и разглеждаха двете жени, а Лазар търпеливо чакаше край тях, Избраха си те едно и друго и като прибираше Ицо Баболед с ловки пръсти белите меджидии, рече важно:
— Во Беч жените сами си ходят по чаршията, има там и жени дюкянджии. А ние тука… диви люде.
На връщане към дюкяна на Глаушев Ния каза на мъжа си:
— Как ли ще ме посрещне майка сега вкъщи…
— Ами да се върнем заедно дома. Пък и скоро ще се стъмни. — Не, не. Като че ли съм виновна и ти идваш да ме пазиш. Ще се върна сама.
Двете жени бяха се отдалечили вече от дюкяна на Лазара, когато срещу тях се зададе Таки Брашнаров. Ния отдавна не бе го виждала, но го позна отдалеко. Забеляза го и Руменова. Брашнаров пристъпваше гордо изправен, едър и хубав, с яркоален фес и дълго, черно зимно палто с астраганена кожа на яката. Той също бе ги видял отдалеко, сетне Ния забеляза как бе приковал поглед върху нея. Когато ги наближи на пет-шест стъпки, той се поодръпна да им стори път и се поклони дълбоко, мълчаливо. Малко по-нататък Руменова попита:
— Кой беше тоя господин?
— Таки Брашнаров. Търговец. Най-скъпият ергенин в Преспа.
— Чувала съм за него. Как тъй, най-скъпият!
— Така го наричат. Не може да се намери за него, мома в цела Преспа.
— Хубав мъж — каза след късо мълчание Руменова. Ния нищо не отговори. После каза:
— Не е добър човек.
Като се прибра тя вкъщи, беше още светло, слънцето едва-що залязваше, но щом я видя свекърва й на вратата, каза на по-старата си снаха:
— Запали, Рацо, лампата.
— Рано е още, майко — отвърна Ния на присмехулния намек към нея.
— Рано! Оставаше още да затворите чаршията вие с даскалицата.
Старата не каза нищо повече тая вечер за отиването и в чаршията, но така се държа през цялото време, като че Ния и не съществуваше. Прибраха се и мъжете, седнаха всички да вечерят. Лазар подхвана майка си:
— Е, майко… кога ще дойдеш и ти да видиш дюкяна ми?
— В чаршията аз не отивам — отвърна тя късо. Лазар погледна жена си със засмени очи, сетне пак продума:
— Нио, каза ли на майка що й купи днеска?
— Ами утре… За празника.
Стоян Глаушев побутна сина си с лакът, намигна му, като гледаше никой да не го забележи:
— Ти не закачай майка си тази вечер! Нели я знайш… докато й мине.
Султана му се скара.
— Ти какво току се кривиш! — И добави още по-сърдито — Мене тука никой за нищо не ме зачита!…
Някъде отдалеко стигна до слуха на Ния гласът на свекървата. На няколко пъти тая вечер пред очите на младата жена се мярна едрата фигура на Брашнаров, какъвто го видя днес тя по снежната пътека и с поглед, устремен в нея. Каква досадна сянка! И Ния притваряше очи, за да я прогони.
II
Минали бяха години, откакто бе умряла Благуна — сестрата на Стоян Глаушев, но той не преставаше да я жали. Кого ли не жалеше той със своето милозливо сърце — и умрелите, които гниеха в черната земя, и всички живи, които страдаха на тоя грешен свят, — но Благуна! сестра си, никак не можеше да прежали. Тя беше най-милият му човек от всички негови люде, които остави в родното си село Гранче, когато избяга оттам преди близо четиридесет години. Като умря Благуна, децата й бяха отраснали, но тя остави и едно девойче на пет-шест години. Чуваше Стоян Глаушев, че малкото сираче живеело немило-недраго край по- големите си братя и сестри, край баща си, който беше затворен, навъсен човек, и Стоян все мислеше да прибере девойчето при себе си в града. Най-напред се боеше от Султана, че тя няма да приеме в къщата си чуждото дете. Той едвам се реши да отвори дума пред нея и тя веднага се съгласи, но сирачето бе поизраснало и баща му не искаше да го пусне в града: селските люде не изпущат лесно от ръцете си женската челяд — най-добрите си работници, — та дори и когато дойде ред за омъжване. Стоян все едни и същи думи повтаряше при всяка среща със своя зет, мъжа на Благуна:
— Дай ми ти Неда… Ще я гледам като свое дете. Заради Благуна, да не се мъчи барем най-малкото дете там, на село…
Бащата упорито клатеше глава: не!
Но тая зима и той умря. Стоян Глаушев не можа да отиде за погребението му, късно научи, а отиде в родното си село след няколко дни и пак заради Неда. Сега пък братята й не искаха да я пуснат. Неда бе станала мома на петнайсет-шестнайсет години — тъкмо човек за работа, А и тя се дърпаше — плашеше се от града:
— Не, вуйко Стояне… Харно ми е мене тука.
— Какво ти харно! Не знам ли аз какъв черен и тъмен живот живейте вие тука! Слушай, Недо: при мене ще си ми като щерка; и вуйна ти Султана те сака. И децата, каквито са добри, като сестра ще те имат. Не ме оставяй да се връщам сам в Преспа, за тебе съм дошъл тука.
— Не, вуйко Стояне… Два дни я моли той. Боеше се Неда от града, но още повече се боеше от братята си, които мълчаливо й се заканваха иззад гърба на Стояна. Натъжен си тръгна той от Гранче и това й каза на раздяла:
— Не мога аз да те взема насила, тежък живот ще живейш тука. Да знайш: моята къща е секога отворена за тебе и като ти притъмней некога пред очите…
Не мина много време, едва-що беше се запролетило, една заран пред портата на Стояна Глаушев се спряха две селски коли с волове, дворът се изпълни със селски люде — мъже и жени, по-големички и по- дребни деца. Излезе да ги види Султана, погледна ги от чардака — не позна никого. Тогава излезе напред една слабичка девойка и рече срамежливо:
— Добро утро, вуйно Султано… Аз съм Неда.
— Неда… Аха, Неда! Той, вуйко ти Стоян, не е тука, в чаршията е. Ами какви са тия люде?
— Повекето са от нашия сой, вуйно Султано. Стринки са ми, стрини, братучеди… Избегахме. Аз ги доведох тука. Нели вуйко Стоян дойде в Гранче да ме земе…
— Ами тоя зад тебе, той какъв ти е? — попита Султана подозрително и посочи нататък с очи, с глава.
Неда се изви назад и пак се обърна към вуйна си:
— Той е Трънче… Братучед ми е.
— Аха… Аз пък помислих… — не се доизказа Султана.
Тръпко сдържано й се усмихваше и някак през усмивката си я наблюдаваше с тъмните си, малко мижави очи. Той беше на двайсетина години — на същата възраст, на която срещна тя някога своя Стоян, със същия червен пояс и същата селска руба. Трепна в сърцето й далечен спомен, поучуди се тя, че отеднаж се сети за ония далечни дни, но каза сега с по-мек глас:
— Е що сега, що мислите, като сте избегали от село…
