Тогава се обади най-възрастният мъж между тия люде, както се бе подпрял на дълъг остен, поприведен, с покорен поглед:
— Ето, стрино, побегнахме ние от пусти селски мъки, ама и ние не знайме сега какво ще правим в града, немаме свои люде, а Неда рече, елате при моя вуйко. Ето, стрино — започна той отново и тука разтърка от напрежение четинестата си и доста прошарена брада, — ето да се прибереме барем за ден, два, ние сме работни люде, се ще намерим залък хлеб… Страх ни е да отидем в некой хан, там може да ни намери бегът и да ни върне пак в Гранче. А не се живей веке там от турски зулуми, от глад… даде ни бегът тая есен по малко жито, изкарахме докъде Водици и оттогай не дава повеке и се сме си гладни. Кой му работи — ние му работиме като черни роби, ама той себе си гледа и кяите му ножове вадят срещу нас. Така е с целото село. Не се трай веке, сбрахме се тия тука и побегнахме. Неда вели — хайде при моя вуйко…
Той млъкна и още повече увисна на остена си. Мълчеше и Султана. Тя едва бе чула всичките му думи, а разглеждаше нечаканите си гости с острия си поглед и сама премисляше какви люде бяха те, да ги приеме ли всичките, къде да ги дене. И попита без нужда:
— Немате ли свои люде тука бре, в града?
— Немаме… немаме… — чуха се гласове. Султана Глаушева не обичаше селските люде, гнусеше се от тях. И сега тя усещаше, а може би така й се струваше, че я удря в носа миризма на мокър кожух, на мокри опинци. Влажно и кално беше навсякъде в тия ранни предпролетни дни, но повечето от селяните бяха боси, само двама от мъжете носеха опинци и една от жените бе надянала зимното си кожухче. Ала на Султана Глаушица й вонеше на мокри кожуси и опинци, тя гледаше с гнусливо присвито лице и босите, окаляни нозе на селяците. Тая миризма на мокра кожа, на тор, на пот, на вкиснато мляко бе я преследвала години наред, след като се бе омъжила за Стояна Глаушев, макар още от първите дни да го облече от глава до пети в градски дрехи и сама, с ръцете си, го къпеше като дете. „Груби, прости и глупави са селските люде, ама — мислеше си тя — нема по-измъчени люде от них.“ Ето тия в двора й… Султана ги гледаше строго, но сърцето й се бе нажалило. И малки деца с тях… Тя слезе мълчаливо по няколкото стъпала от чардака и се спря пред селяците:
— Къде да ви дена сега бре!
— На твоите ръце се оставяме, майчице… — проплака една от жените.
Султана посочи чардака и рече на Неда:
— Иди ти там, ама умий си преди това нозете. Д вие — обърна се тя към другите — елате след мене.
Посочи им стаята отвъд, дето някога живя Рафе Клинче, а сега беше пълна с разни вехтории и Султана я държеше все затворена — не искаше и да погледне вътре от омраза към резбаря. Посочи им плевнята, дето някога бе прибрала мъжа си, когато и той бе дошъл в двора й като тия селяни. Посочи им и нужника. После каза:
— Наредете се, както можете, тука за некой и друг ден, ама ще пазите чисто, чухте ли! Да не видя мръсотии по двора или… да си търсите место, не мога да ви държа аз тука много време.
— Да вкараме барем само воловете вътре, стрино, там, в градината — примоли се пак най-възрастният селянин. — Колите може и на улицата да останат.
— Ех, карайте ги — махна Султана ръка с досада. — Ще ми направят само лепешки по двора. Колите — вън, на улицата. Нема къде да минат, тука е градска къща… М пазете чисто, брей — повтори тя.
На чардака бяха излезли Раца и Ния и приказваха нещо с Неда, която бе успяла да измие босите си нозе. Султана погледна нозете й и току я попита направо:
— Имаш ли въшки?
Ния се смути повече от тоя въпрос, отколкото Неда, която отговори спокойно:
— Не съм намирала скоро. Може да немам…
— Имаш, нямаш — вземай котела да си стоплиш вода и да си умиеш главата, пък и цела да се умиеш и по-чисти дрехи да си облечеш. Имаш ли, имаш ли други дрехи…
— Имам там в колата една ресачка14 и една кошуля.
— Това ли са ти дрехите — и без да дочака отговора й, Султана се обърна към снахите си: — Дайте дрехи да я облечем.
Не след много Неда стоеше в стаята с огнището измита, сресана и облечена в градски дрехи, обута в чорапи, а селските й дрехи бяха захвърлени в най-отдалечения ъгъл на чардака — да се изветрят от селската им воня. Неда стоеше като полята със студена вода, с отпуснати отпред ръце — не знаеше къде да дене ръцете си, не знаеше и сама къде да се дене и току потреперваше от време на време.
— Що ти е? — попита я Султана.
— Нищо.
— Що ти е? — попита я малко по-късно Раца Кочовица.
— Нищо.
— Що ти е? — попита я после и Ния.
— Студено ми е — протрака със зъби Неда и продължи, шепнейки: — Като да съм гола… не топлят градските дрехи.… — Ния й даде да облече едно свое късо кюркче от тънък, гълъбов български шаяк, подплатено с агнешка кожа и с лисички по краищата.
Като се прибраха мъжете вечерта, Стоян Глаушев ме можеше да се нарадва на племенницата си, не знаеше де да я сложи да седне от радост.
— О, милата ми щерка — милваше я той и с думи, и с ръце и сините му очи плуваха в сълзи. — Да знайш! как жаля за майка ти, за Благуна, каква сестрица ми беше тя и докрай не ме забрави…
Н ай-сетне Султана му се скара:
— Стига си додевал на девойчето, човече! — После той отиде да види и другите си съселяни и роднини в оттатъшната стая, в плевнята. Там вече съвсем се забрави. Стана нужда сама Султана да отиде да го вика и като се връщаха през двора, тя му рече:
— Вари го, печи го… Да ти дам сега селските бечви, нема хич да се различаваш от тия селяци… макар да живейш, кажи го, четиридесет години в града. Що беше това чудо!
— Ех, жено, кръвта ми е селска… Ама да си ми жива ти и здрава!
Той беше разтъжен и се радваше в същото време, че беше между толкова свои люде, а сърцето му преливаше от благодарност към Султана, която ги бе прибрала в къщата си. „Ех, такава е Султана — люта и остра, ама, никога нема да изкриви тя каквато и да е работа, се по правдата върви и сърцето й е милозливо, колкото и да е люта, пък и опака понекога…“ И Стоян побутна жена си уж случайно, а искаше да я докосне тъй, от милост и обич към нея…
Мина цяла седмица, Султана често ходеше по двора, надзърташе в отвъдната стая, в плевнята — бдеше зорко дали селските й гости пазеха чисто, а те, макар да бяха толкова люде и с малки деца, не се чуваше от тях ни глас, ни тропот. Но тя забеляза, че все по-често поглеждаха в ръцете й. Те вече гладуваха. Каквото бяха донесли от село за ядене, още първите дни се бе свършило. Усети ги Султана и се развика:
— Ами вие що сте скръстили ръце, що чакате! Защо не си търсите работа из града…
— Къде, стрино, не знайме… Как ще живейме без работа, ама нема…
— Питайте бре! Има тука люде с ниви, с градини, с дозя. Сега е тъкмо време за такава работа, пролет…
Не се сещаха как да си помогнат селските люде, бяха много наплашени и с потиснат дух, виждаше ги Султана и сама поведе няколко от жените да им търси работа из махалата. Да стори добро — то се знае, но и да се махнат най-сетне тия люде от главата й: прибра ги, а сега трябвате да им подава и по нещо за ядене, гладни бяха, децата все пред чардака й висяха с ей такива големи очи…
На другия ден беше неделя и беше хубав пролетен ден, още рано сутринта бяха наизлезли в двора и Глаушевци, и селските им гости. Върна се по-рано от църква и Стоян, да бъде повечко време между съселяните си, а те бяха се посъживили, поразвеселили се бяха — на другия ден, понеделник, повечето от тях тръгваха на работа. Тук беше и Лазар — не бе имал досега време да се поразговори с тия селски люде, дошли от неволя в къщата му.
Изеднаж дворът нататък, към портата, се изпълни с турци. Една от селските жени нададе грозен вик и побягна в плевнята. Турците бяха шестима, водеше ги Хайредин Арап ага, застанал на няколко стъпки пред тях, а там зад него беше и Кючук Кадри. Настана голямо смущение в двора, но и турците се позабъркаха, като се видяха срещу толкова люде и в чужди двор. Хайредин Арап ага въртеше очи, чупеше вежди и току
