Като изтласкаха турците на улицата, Лазар Глаушев прибра селяците в двора и още личеше голямата му тревога. Той каза:
— Е, братя… сега вие ще требва да се позакриете из гррада, кой където намери, че турците могат пак да Дойдат тука. Вашият бег иска да ви върне в село. Се ще намерите къде да се приберете, да не сте на едно место, скрийте и колите, и воловете. — Той видя, че селяните, колкото бяха смутени и уплашени, смутиха се още повече, и току викна: — Ама вие да не се плашите! Аз не ви пъдя, ама не е хубаво да стоите тука и сички заедно, на едно место.
— Така е, така е — чуха се гласове. — Да сте живи господ живот и здраве да ви дава, прибрахте ни като свои… Сега ни е по-лесно, нема да останем на улицата, ти харно ни велиш.
Лазар слушаше разсеяно благословиите на селяците които започнаха да се оглеждат и всеки търсеше своите си люде.
— Вие немойте веднага — каза им той. — Вижте днеска, потърсете си места, пък може довечера или утре Турците нема да се върнат веднага. И не бойте се. ЩоМ сте решили да бегате от село, нема веке връщане.
— Така е… Нема връщане… Малко встрани стоеше Тръпко, мушнал ръце в широкия си пояс, и само той, изглежда, не се боеше от нищо, не се тревожеше къде ще се прибере. Лазар се загледа в него замислен — момъкът беше височък, с добре развито силно тяло. — Искаш ли да те главя калфа при мене, в моя дюкян? — попита го Лазар.
— Е па… — приподигна рамене младият човек и рече: — Искам.
— Ще кажа да ти дадат некоя дреха от моите… да те погражданчиме. Не може калфа со селска руба. Ще познай и Рюшди бей…
— Хе… Рюшди бей! — поприсви устни Тръпко, т помръднаха предизвикателно и тънките му черни мустачки. — Нема да ме види веке той в Гранче.
Лазар едва сега забеляза отстрани в пояса му кокалена дръжка на кама.
— Ти що… — посегна той и я измъкна, близу две педи кама.
— Взех я от един ага, докато се боричкахме. Ами бех по-мераклия един пищол да си взема от них.
— Скрий я, скрий я — подаде му Лазар камата. Да не се вижда. И гледай да не направиш некоя пакост с нея.
Лазар влезе вкъщи и се отправи към малката стая — знаеше, че там го чака Ния.
— Лазе… — чу той гласа на майка си. Султана бе седнала пред огнището, подпря се на ръцете си и се изправи, загледа се в него:
— Каза ли им да си вървят?
— Казах им. Те не могат повеке тука… знаят ги турците.
— И ти? — Що аз, майко?
— Оружие изтеглиха срещу тебе… Да не беше оноза момче… Ти сега дома ще си седиш некое време, нема да излизаш по чаршията, докато им мине бесът на тия турски кучета.
— Мина им бесът, майко. Те сега нема да повторят.
— Знам ли… По-харно е човек да се варди.
— Ще се вардя, майко. Ти не бой се.
Лазар влезе в малката стая и затвори вратата, а Ния сякаш бе го причаквала, буйно го сграбчи с две ръце и се прилепи към него, притисна до болка глава на гърдите му. Тя мълчеше, но цяла потръпваше и с все сила се притискаше в него. Лазар дори се учуди на голямата и уплаха, която още не беше преминала, и Ния никога не беше проявявала така буйно своите чувства. Лазар я погали по косите:
— Е, нищо… Нема нищо…
— Колко страшно беше!… Можеха да те убият…
— Нищо, нищо… мина.
Тя се притисна към него с нова сила:
— Господ искаше да ме накаже…
— Защо?
Ния изхлипа без сълзи и нищо не отговори. От някое време и доста често, когато мислеше тя за своя живот, за своето безплодие и сърцето й я болеше от непрестанна мъка и копнеж за рожба, нейната мисъл против волята й се отклоняваше, отдалечаваше се от Лазара, тя и съвсем го забравяше, като да го изваждаше от сърцето й някаква зла, нечиста сила. И в мислите й навлизаха други, чужди мъже — пак против волята й, — минаваха, преминаваха пред погледа й, тя никога не бе ги викала, не бе ги търсила, а не можеше да ги спре по-далеко от себе си, да ги прогони.
Лазар излезе пак в двора и завари там баща си, Кочо и Вардарски, седнали и тримата на припек на младото пролетно слънце. Седна и той там на ниско столче. Вардарски мълчаливо му подаде писмо, което бе получил тая сутрин от Цариград. Лазар дълго го чете и с всеки нов ред лицето му все повече побледняваше, но сякаш се изчистваше от някаква сянка и се озаряваше все по-силно с радостна усмивка. Той бавно сгъна писмото и се прекръсти с широк размах на ръката си:
— Благодариме ти, господи!… Сподоби ти най-сетне со пълна сполука нашия народ…
— Е, що сега, деца — попита предпазливо стария Глаушев. — Ще си имаме наш патрика, наши владици.
— Наши, татко — кимна Лазар и подаде писмото на Вардарски: — Да вземем да ударим камбаните, да събере целия народ и да му съобщиме радостната вест, ама не може то, докато не мине през хюкюмата. Ще кажем общината…
— Аз вече казах на мнозина — рече Вардарски. Целият град ще се научи и без камбани.
— И виж ти за нас тука, по Битолския, Солунския, Скопския и Одринския вилает… — рече с огорчение Лазар. — Проверка ще правят, ще питат народа иска ли да мине към Екзархията. Само Велес признават… Нека питат — махна той ядно с ръка: — Ще им даде добър отговор целият наш народ!
Като че ли това не беше вече много важно, Вардарски прибра писмото в джеба си и като гледаше тъй, някак отстрани, рече провлечено, прецеждайки всяка дума:
— Една страница от нашата народна книга се затваря прочетена вече, а другата се отваря още непрочетена…
Лазар Глаушев го гледаше и чу ясно, разбра ясно всяка негова дума; гледаше го и старият Глаушев и се удивяваше на неговата ученост — не можеше той, стария и неук човек, да проумее всякога думите му; попогледна го и Кочо: „Какъв чуден човек е тоя даскал и малко нещо като завеян, не можеш да разбереш секогаш приказката му…“ Лазар мълчеше замислен: отваряше ли се наистина нова страница от народната книга? Вардарски се гневеше, че той не поде приказката му, и го гледаше, като да се тъкмеше да го подигне на единия си рог — тоя откъм здравото си око.
— Днес са ти влезли… — рече той троснато и млъкна за минугка, сетне продължи със същия глас: — Влезли са ти турци в двора.
— Да.
— Били сте се.
— Да.
— Ето! — въздъхна с пълни гърди Вардарски и стисна с цяла шепа брадата си: — Това е.
Лазар пак се умълча. Старият Глаушев почака той да, отговори, като поглеждаше ту него, ту Вардарски, и ТОКУ дигна ръце срещу учителя, разшири пръсти:
— Ами, ами, даскале! Щеха да ни избият сички тука, в двора! С ножове, с пищоли, а ние…
Вардарски го погледна бързо и попита:
— Какво ще правите сега с тия люде, селяните… щом беят иска да ги върне? Той пак ще прати катилите си..
— Ще се пръснат из града. Казах им — отвърна Лазар.
Нека дойдат неколцина у нас. Моят Аце Кутрев построи миналото лето още една стаичка.
Ния се мярна за миг на къщната врата и Вардарски веднага се обърна, но тя вече не се показа. Разговорът между четиримата мъже не вървеше. Лазар мълчеше, едва-едва ще отрони дума с разсеян поглед. Настанала бе някаква бъркотия в мислите му, а той никога няма да изрече неясна, недозряла своя мисъл и тъкмо сега, когато Вардарски насреща сякаш го дебнеше да го улови в грешка. Нова страница… Може и тъй да е. А Вардарски си мислеше, че е отдавна време да стане и да си върви. Окото му само се
