посочи с ръка един от селяните, който стоеше най-близу, като закован сред двора от уплаха.
— Яла тука бре! — викна турчинът на развален преспански говор.
Селянинът не се и помръдна, но вместо него към агата се приближи Лазар Глаушев. Като видя Стоян Глаушев сина си да се приближава към турците, току се отпусна върху един камък край стената, премалял от уплаха, за себе си той и не мислеше, но съвсем се уплаши, като видя Лазара да се приближава към въоръжените християнски душмани, които не бяха дошли за добро в двора му..
И както винаги, когато се чувствуваше безпомощен, той потърси с очи Султана, жена си, която във всичко ще тури ред и отнищо няма да се уплаши. Тя стоеше на първото стъпало на чардака и гледаше турците с горящи очи. Но и тя, изглежда, бе се уплашила — лицето й, колкото беше дребно, сега се зеленееше още по-дребно под черната й кърпа. Уплашена беше и тя, но бързо се съвзе, слезе от стълбата и пристъпи след Лазара, спря се зад него.
— Що има, Хайредин ага… — попита Лазар.
— Търся ей тия керати там! — посочи нервно с глава турчинът селяните и повиши глас: — Що ги крийш, а! Тука има люде на Рюшди бей.
— Никого не крия, Хайредин ага. Тия люде ми са роднини, дошли са ни на гости. Чакай, чакай, Хайредин ага… Къде…
Турчинът, с ръка върху оръжието си, напираше да мине нататък, към селяците в дъното на двора, но Лазар му препречи пътя. Хайредин ага се сопна срещу него:
— Дръпни се да мина! — И кресна към селяните: — Насам бре, свини! Хайди да вървиш на село, да работиш!
— Хайредин ага — рече строго Лазар. — Тука е мой двор. Каквото искаш, от мене ще го искаш.
— Какво искаш… — изкриви се злобно турчинът. — Ей тия свини, селяните, да вървят на село. Рюшди бей чака. Избегали от село, не работят, Рюшди бей се люти… — Той се извърна към другарите си, махна с ръка и каза на турски: — Я да ги подкараме…
И наново понечи да тръгне към дъното на двора, дето се бяха струпали всички селяни, но Лазар пак му препречи пътя:
— Не, не… Стой, Хайредин ага… Те са ми гости. Ще останат още неколко дни и ще си отидат на село. Чакай…
Турчинът не го слушаше, след него напираше и Кючук Кадри, раздвижиха се и останалите турци. Тогава между тях и Лазара се хвърли Султана, размаха ръце:
— Що искате вие бре! Що сте влезли тука, в двора ми, като хайдуци! Излизайте по-скоро, че като взема некое дърво… Не ви е срам! Хайде вън!
Турците се стъписаха. Лазар обхвана майка си с две ръце и я издърпа назад:
— Ти немой, майко… Стой насам…
— Остави ме аз да се разправя с них — викаше Султана. — Ти се дръпни настрана… Не е твоя работа…
Хайредин блъсна с лакът Лазара и се опита да се втурне нататък, следван от Кючук Кадри, но Лазар посегна и улови агата за празния ръкав на чепкена му:
— Стой… Стой, Хайредин ага… Двамата турци се нахвърлиха върху Лазара, пристъпиха и другарите им. Султана се обърна към другите мъже в двора, нададе вик:
— Що стоите бре! Що гледате… Изядоха ми детето тия кучища!
На първото стъпало на чардака сега стоеше Ния, неподвижна, с пребледняло лице и само очите й се разтвориха широко, когато Лазар се счепка с турците. Край нея бързо мина Кочо, сподирен от сподавения вик на жена си. Ния машинално се отдръпна да му стори път; после тя зашари тревожно с поглед по двора, да види къде са другите мъже, а те вече всички се струпаха около Лазар — и старият Глаушев, и Кочо, и петима селяни. Ния отвори несъзнателно уста, ноздрите й трепереха, тя се задушаваше. Пред портата започна схватка. Турците бяха наизвадили ножове и пищови, размахваха ги застрашително, ала никой не се решаваше да си послужи с оръжие и притиснати един до друг, отстъпваха гърбом към отворената порта, към улицата. Срещу тях, близу пред тях се бяха струпали тримата Глаушевци и петимата селяни, блъскаха ги накъм портата с гърди, с лакти — пръв между тях беше Тръпко и младите му ръце работеха като железни клещи, а веднага до него беше старият Глаушев, който бе забравил страха си. Мъжете и от двете страни се блъскаха с глуха ярост, едва ще извика някой, ще изпсува, ще изпъшка. На две стъпки след своите махаше ръце Султана и викаше през сълзи:
— Дръжте ги… Изпъдете ги… Ха бре, ха бре! Вън! Вън! Що сте дошли тука, бесни песи синове, катили…
На чардака чупеше ръце и пищеше Раца, край нея, в роклята й, бяха се налепили децата й, плачеха и те с глас, нататък, към плевнята, бяха се струпали селянките с Децата си и мълчаливо наблюдаваха схватката. Ния стоеше все там, на първото стъпало, прехапала сега до кръв Долната си устна, но изеднаж глухо ахна: Кючук Кадри смахна отвисоко пищова си и го насочи към гърдите на Лазара. В същия миг Тръпко сграбчи дългата цев на пищова и я дигна нагоре ведно с ръката на турчина. Изтрещя изстрел, извиха се остри женски писъци, над главите на биещите се мъже се пръсна облаче бял дим. С един последен напор осмината българи най-сетне изтласкаха турците на улицата. А тук, пред Глаушевата порта, бе се насъбрал много народ и продължаваха да тичат люде от всички страни. Когато се чу гърмежът, тълпата пред портата се люшна назад, някои бързо се изпокриха по близките порти, но като наскачаха турците един през друг на улицата вън, насъбралите се преспанци — мъже, деца — веднага се струпаха около тях. Чуха се примирителни гласове:
— Що става, агалар… Защо правите така… Защо сте дошли да дигате гюрултия… с оръжие…
През тях и откъм по-задните редове се надигнаха други викове:
— Що ги гледате бре! Що искат тука! Да им вземем пищовите!…
На прага на портата си се изправи Стоян Глаушев, разгърден, с пребледняло лице и цяло мокро от пот.
— Ето, братя — викна той задъхан. — Дошли са, чудо искат да ми сторят в къщата… Дръжте ги, братя, с нозе да ги изгазиме!…
Хайредин Арап ага се поогледа с кръвясали очи и, току тръгна мълчаливо напред. Тълпата пред него веднага му отвори път и той продължи нататък, следван от другарите си, които също се озъртаха ту на една, ту на друга страна и не бързаха да скрият оръжието си. Стоян Глаушев излезе между людете пред портата си и разправяше възбуден какво се бе случило. Около него се надигна врява. Стоян вече за трети или четвърти път започваше разказа си, но спусна се към него през множеството Султана и го издърпа за ръка назад, в двора. Неочаквано изскочи отнякъде сред тълпата Райко Вардарски. Струпаха се около него люде и на свой ред му разправиха и преповториха какво се бе случило:
— Турци, учителю… Навлезоха в двора… Глаушевци… селяните… сбиха се… Гръмнаха с пищов…
Вардарски дигна ръка, сякаш да ги поотстрани, и рече навъсен:
— Те са се били, а вие що… Сеир си гледате! Такава е нашата работа: когото бият — бият, а другите сеир си гледат. И така се ще ни бият, сички ще ни бият.
Наоколо стана тихо, някои наведоха глава, като че ли не им бяха ясни думите на учителя, а други и се уплашиха от опасните му думи. Един доста възрастен преспанлия с гъсти, провиснали вежди и мустаки дълго въртя глава и рече издебело:
— Така е, даскале, право говориш! Ще ни бият, ще ни тъпчат. А ние тука, сбрали сме се може би сто души, с плюнка можем да ги удавим.
Вардарски го погледа, погледа и едвам се въздържа да не подеме приказката му с още по-остри думи срещу турските насилия. Всички наоколо чакаха да чуят какво ще отговори учителят, а Вардарски току се огледа с внезапно озарено лице и рече с гърлен, весело потрепващ глас:
— Народе… Получи се вест от Цариград… Издаден е султански ферман… българската църква се отделя от гръцката и ние ще си имаме своя, отделна екзархия. Дигна се шумна врява и викове:
— Хаирлия да е, учителю! Честито да ни е… Изтичаха насам и жени от портите наоколо — що каза учителят, нещо радостно, та всички се съживиха там, викат!…
Вардарски влезе у Глаушеви, а народът се разпиля из махалата и заедно с него се разнесе из целия град разказът за случката в Глаушевия двор. И всеки ще добави:
— Ами знайш ли: нашите в Цариград са изпъдили гръчкия патрика!
