III
Още през пролетта на 1860 година православният български народ в Турция отхвърли гръцкото духовно иго, отказа се от църковното главатарство на гръцкия патриарх и поиска от турското правителство да признае л узакони отделна, независима българска църква. Десет години българските вождове в Цариград биха и блъскаха с юмруци, с гърди и колена турската „Висока порта“17, но тя оставаше затворена. Излезе тогава пред тях руският посланик в Турция граф Н. П. Игнатиев и тежката турска Порта се разтвори широко, с двете си поли. Султанът призна, че има на света български народ, български език и българска църква. Ала докато султанът подаваше на своя външен министър подписания вече ферман за независима българска църква, в същото време той се обърна към вътрешния си министър и рече гневно:
— Натиснете здраво към земята тоя български милет18, да не може да дига повече глава!
Вътрешният министър на негово императорско величество султан Абдул Азис издаде съответна и още по-строга заповед до своите валии и паши по цяла Европейска Турция, а валиите издадоха съответни и още по-строги заповеди до своите мутесарифи, каймаками и мюдури. Такава писмена заповед получи от своя вали паша в Битоля и преспанският каймакамин…
„От известно време насам — пишеше пашата на своя подчинен — по всички места и във всяко нещо българският милет взема голяма преднина. Внимавайте добре, това нещо да не се допуска повече във вашата кааза. Българите са добри чифчии — нека бъдат чифчии; те са добри търговци — нека бъдат търговци. Но пазете строго да не посягат те към оръжие, да не се сдружават тайно и явно, за да смущават нашия, дьовлет, да дигат ръка срещу нашето господарство и власт. Има вече и такива случаи по някои места. Дигнете срещу българите всички други милети и вери, за да бъдат, всички заедно против тях, тъй като те, българите, са: най-многобройни в европейските предели на Отоманската империя. Отсега нататък ще подкрепяте гръцкия милет срещу българския милет, за да не угасва огънят и враждата между тия два милета, за да ги държим и двата здраво в ръцете си. Свикайте първенците на правоверните във вашата кааза и им предайте дословно тая наша заповед, която е заповед от най-високо място и не може да остане неизпълнена. Нека я знаят и изпълняват и: всички други правоверни в каазата ви… Донасяйте ми: своевременно за всяко нещо, което става и което вие ще предприемете във вашата кааза в смисъла на казаното по-горе…“
Преспанският каймакамин Джемал ефенди свика околийския меджлис, но само турските членове в меджлиса. Двамата българи — председателя на общината поп Костадин и стария чорбаджия Марко Брашнаров — каймакаминът не покани тоя път на съвещанието, макар чорбаджи Марко Брашнаров да беше верен и покорен поданик на падишаха. Не покани Джемал ефенди и влашкия представител в меджлиса Кости Пучура — дочул бе каймакаминът, че една част от власите в Преспа държат за българите и също се отказват от гръцкия патриарх.
Насядаха по широките миндери в одаята на каймакамина всички преспански бейове и най-богатите агалари, тук беше и кадията, и реизът19, бяха и главните ходжи на петте джамии. Джемал ефенди прочете гласно заповедта на пашата, сетне я преповтори, както бе я запомнил. Първенците на правоверните в Преспа слушаха мълчаливо каймакамина, неподвижни и неми като идоли, сред гъст облак тютюнев дим. Дълго мълчаха те от почит към високата заповед. Пръв заговори най- старият между тях, Халил бей, който беше схванат в кръста от някаква стара болест и седеше на миндера превит надве, спуснал бяла брада чак до скута си. Гласът му трепереше и беше тлух, угаснал, но голяма беше тишината в широката одая.
— Да бъде жив хиляда години падишахът ни — загочна старият бей. — От него ни идват всички добрини. Той бди над нас денем и нощем. Не ни е забравил и сега. Но, агалар, далеч е той от нас, много далеч. Много стъпала има между него и нас, много стъпала ни делят от него. Високо остана той. Някога падишахът ходеше между народа си. И народът бе по-добър тогава, по чист във вярата си, по-справедлив, по-храбър. И аллах бе тогава с любимия си народ и с падишаха му. Тогава целият свят трепереше от османлиите и най-богатите страни бяха в ръцете им. Но тогава османлиите не слизаха от т конете си. Правоверните се молеха по четири пъти на ден на аллаха, пазеха рамазана и всички закони на истинската вяра. Покорените народи се бояха от тях и ги почитаха. Турчин не оставяше турчина в беда и нужда. Ей, аллах бисмилях1… ти дигна ръка от османлиите, взе силата им. Но преди да сториш ти това, те първи започнаха да се отклоняват от твоята вяра…
Хаджи Халил бей млъкна, задъхан от продължителното говорене, но се виждаше, че той още не беше свършил. И никой не наруши настъпилата тишина, макар да падна сянка на недоволство върху лицата на мнозина от агаларите. Старият бей пое дъх и продължи с още по-голяма сила, затрепера и гласът му от вълнение:
— Нашият падишах, да бъде жив хиляда години, стои в Стамбул, а около него деветдесет и девет плета от достойни и недостойни хора, от хора алчни за големство и слава, за богатство и почести! Не може да види той народа си, не може да го види и народът му. Не живее Добре правоверният народ и няма кой да му помогне. Падна той и пада по-надолу. Живее безпътно, забрави истинската вяра и своя закон, забрави дедите си. Ако не е тъй, прокълнете ме, агалар! Което мога да кажа за всекиго от вас, ще го кажа и за своите собствени синове, аллах бисмилях. Ей, боже милостиви.
По-големият ми син държи в харема си осемнадесет жени. По-малкият ми син изпива по една ока ракия всеки ден. Единият не излиза от харема си, а другият никога не изтрезнява. А около тях по цели тайфуни гладни хора и те все османлии, които не се срамуват да живеят от милостиня. Като търсим злото, ще го намерим най-напред у себе си. И да не се чудим, агалар, че тия, които бяха вчера под нозете ни, сега се качват на рамената ни. Гяурите излизат по-кадърни от нас и нека се сърдим най-напред на себе си. Хаджи Халил бей наведе още по-ниско глава и млъкна, Нямаше да каже той нищо повече. Позамислиха се някои от агаларите върху неговите укорни думи, но то беше докато заглъхна гласът му в широката одая. Човек е повече склонен да търси вината вън от себе си, Наистина — мислеха си агаларите, — имаше хаирсъзи и между правоверните, но гяурите бяха забравили вече всякакъв страх и почит пред господарите си. Така и се изказаха мнозина от събраните тук, като спазваха търпеливо ред и почит помежду си и към приказката си.
— Ако трябва, ние пак ще се качим на конете си — каза Исмаил бей и не поглеждаше огромния си корем.
Нямаше ни два часа, откакто беше тук, а меките му, влажни ръце трепереха от глад и стървотия; в сарая си — той държеше двама ахчии20.
— Не може да бъде, както е било някога — каза провлечено Бахтияр ага. — Ние сега няма къде да ходим, но каквото ни е дал аллах, наше си е и сега ние рахат ще живеем… и… — Той млъкна, изблещи мътни очи и не можеше да продължи, мисълта му бе се загубила. Бахтияр ага пиеше афион и цял беше пожълтял и подпухнал, дори и очите му бяха загубили блясъка си.
— Кардашлар — засука Рамадан ага единия си мустак чак до ухото, сетне засука другия си мустак: — Агалар… Ние няма защо да се бием в гърдите като грешници. Имаме само една грешка: изпуснахме юздата на раята. Да пипнем ние пак тая юзда, да я вземем здраво в ръката си, пък ела да видиш! — И той завъртя наоколо кръгли очи, сложи ръка върху оръжието си, а в силяхлъка му имаше до десет оки желязо — пищови и ножове.
Сега се чуха гласове от всички страни, един след друг:
— Това е! Юздата да им стегнем здраво!
— Те съвсем се забравиха, мръсните му гяури и свини!
— Едно време… Е добре де! Едно време гяуринът ца нозе ще ти стои и в очите не смее да те погледне!
— Бягат от селата, бягат от чифлиците ни! Не искат да работят. А за какво са те, гяурите, аз ли ще ора нивите си!
Мина доста време и се виждаше, че няма какво повече да се говори и повтаря. Бахтияр ага бе изтрезнял от афиона си, та цял клюмна, отпусна се без сили и току залиташе задрямал, с натежала глава. Исмаил бей не можеше да се бори повече с глада си и се обърна към каймакамина, вече понадигнал се да става:
— Каймакам ефенди, каза се всичко… дай позволение да си вървим…
