Джемал ефенди кимна, той не искаше да гневи и смущава всички тия аги и бейове и само това рече, преди да дигне меджлиса:
— Агалар, сега всеки от нас знае какво се иска от него и какво трябва да върши. Ще пиша на вали паша, че предадох неговата заповед на всички най-достойни агалари в Преспа и те ще я предадат на всички османлии по-нататък.
Агаларите се разотидоха, отиде си уморен вкъщи и каймакаминът. В широката, вече празна одая остана само гъстият облак тютюнев пушък, който вися дълго между четирите стени, докато се процеди най-сетне през многобройните разхлабени прозорци. От обширната заповед на битолския валия всеки от агаларите запомни само това, което всеки поотделно намираше за важно и доколкото умът му можеше да задържи по нещо от нея. Но в ума на всички преспански агалари остана една мисъл:
— Гяурите надигат глава!
Така отекна тоя ден и на другия ден султанската и пашовската заповед и между стените на преспанските Джамии. Това бяха запомнили от нея и петимата главни ходжи:
— Гяурите надигат глава!
На меджлиса при каймакамина старият Рюшди бей нищо не каза, макар да знаеше, че думата му тежи сред преспанските агалари. Що има да говори повече? Той пръв още преди години бе казал: гяурите надигат глава, и пак той бе пострадал най-много от гяурските своеволия: през последните години над тридесет души селяни бяха избягали от неговите два чифлика и все по-млади, работни люде. Ако продължи така, чифлиците му ще останат без работници. Нему ли ще разправя някой, че раята не признава вече господарите си? Не е нужно пашата от Битоля да му праща писма и заповеди! Пашите и каймакамите това си знаят — писмата си, заповедите си, хартиите си, та да забъркат още повече всяка работа.
Не каза нищо Рюшди бей, но още там, при каймакамина, реши да действува. Мислил бе той и бе решавал още преди това, но ето сега и пашата даваше изин21 на правоверните да превият врата на раята. Още на другия ден събра в селямлъка22 си петима бейове и чифликсайбии, а те владееха едва ли не половината преспанско поле.
— Кардашлар — рече им той. — Чухте какво се каза вчера при каймакамина и не е за пръв път да се казва, че раята се изплъзва от ръцете ни. Сега сам пашата ни дава изин да й стегнем здраво дизгините, а се вижда, че то иде и от по-високо място, самият падишах го казал, да ни е жив хиляда години. Е, агалар… селяците бягат от моите чифлици. Бягат и от вашите. Може и без хора да останем ние и земята ни така ще запустее. Да ги спрем, агалар, да ги вържем здраво и никой да не може да се откъсне от синджира си!
Отговорът и на петимата агалари беше един и същ:
— Да ги спрем. Но как?
И само един от тях се опита да даде акъл:
— Събра ни вчера каймакаминът, заповед има от пашата, а тя иде от най-високо място, да поискаме сега ние той да ни помогне, каймакаминът. Ние най-много патим от гяурите — земята ни ще запустее. Нека ни даде каймакаминът заптии да спират селяците по чифлиците ни и като избяга някой, да го хвърлят в затвора.
Рюшди бей, какъвто беше дребен и сух, скочи на краката си:
— Що говориш ти! Всички тия каймаками н паши все с хартии и писма се занимават и всеки гяурин ще ги купи с по няколко лири. Такъв си е и нашият кюрд. Слушайте тук, агалар, какво ще ви кажа аз! — тупна се той в гърдите с малкото си, сухо юмруче: — Сами ще си свършим работата и къде по-добре.
Той млъкна и пак се отпусна на миндера, сви на кръст нозете си, старчески нозе. Чакаше да го подканят да говори.
— Кажи, Рюшди бей…
Не бързаше да се изкаже старият бей. Гневеше се той на тия мекушави агалари, които няма да си направят труда да дигнат ръка дори и на врата им да стъпиш. Безгрижни дембели! Къде с такива хора?
— Е хайде, Рюшди бей, говори… Слушаме те. Закани се някому с глава старият бей и едва след това почна:
— Имаме ние тук, в Преспа, един юнак мъж и тъкмо той ни трябва сега нам, агалар. Хайредин Арап ага! Той ще ни свърши работа. Има си той добра тайфа, ще го пуснем с нея да ни пази полето, да ни пази чифлиците. И ще ги пази добре, знам аз. — Той прошари с очи по насядалите наоколо и у всекиго срещна съгласие и одобрение; доволни бяха агаларите, че се бе заел с тая работа, че той бе мислил и редил и за тях. Рюшди бей продължи още по смело: няма да пита той тях, а те ще питат него и ще го слушат. — Вие го знаете: Хайредин Арап ага; исмикярин няма да ни остане. Аз няма да седна да правя пазарлък с него за сто или двеста лири. И няма да бъде то работа за месец или два, пък дори и за година, кой знай колко време ще мине, докато укротим селяците. Ще му кажа направо: Хайредин Арап ага, свърши ни тая работа, от нас ще имаш един добър чифлик, ще направим и тебе чифликсайбия. Всеки от нас ще ти отдели от земята си, да речем, по петдесет долюма, ние всички сме комшии, ще ти съберем земята на едно място, а ти няма да пускаш вече селяк да бяга от чифлиците ни. Това е, агалар. И сега отговорът на другите петима агалари беше един и същ:
— Добре си премислил всичко, Рюшди бей. Каквото направиш за себе си, направи го и за нас. Колкото дадеш за себе си, дай и за нас.
На другия ден Рюшди бей повика в селямлъка Хайредин Арап ага. С него старият бей говори с по-голяма почит:
— Какво ще те уча аз, Хайредин ага… Бягат в града ни от селата — ти ще ги спреш да не бягат. Сам знаеш по-добре как ще ги спреш да не бягат, да стоят по местата си, да гледат работата си, да бъдат покорни пред господаря си. Няма да те уча аз, а ще ти кажа с какво ще излезем ние насреща: ще имаш от нас за благодарност един чифлик от триста долюма, Хайредин ага.
Не можа да скрие радостта си Хайредин Арап ага! колкото и да беше лицето му мрачно и черно: дори и през чернилото изби червенина по бузите му, заблестяха черните му очи. Но той беше горделив човек, навъси се сега, в голямата си радост.
— Няма да бъде много голям чифликът ми — рече той с пренебрежение.
— Няма да бъде голям, но повече от триста долюма няма да ти дадем. И ще ги получиш, когато цяла една година няма да избяга ни един селяк от имота ни.
— Ще го получа само след една година, така да знае те. Само една година ще мине, щом изляза по пътищата с хората си — рече надменно Хайредин Арап ага. — Хубав лов ми излиза насреща.
— Дано да сполучиш, Хайредин ага. А каквото ти обещаваме ние, ще го изпълним.
Сарачът Реджеб излезе от джамията веднага след ходжата, щом привърши с молитвите си. Той мина през двора на джамията — край замлъкналия шадраван, край самия нар, който пак бе се раззеленил, и излезе на площада пред джамията, а подир него — сякаш и мислите му, и строгите думи на ходжата като разлютени оси:
— „Пазете, правоверни, истинската вяра!“… Пазя аз вярата си, нали за това съм дошъл в джамията. И рамазана пазя, и чисто живея, и добрини ще направя, според силите си… „Пазете, правоверни, дьовлета си и славата-на нашия падишах!…“ Не храни децата ни дьовлетът, ни падишахът, да е жив той хиляда години. Моят дьовлет е дюкянът ми и сарачкият ми нож. Нека пази славата си сам падишахът, друга работа няма той, нямат ни пашите му, ни садразаминът1 му… „Враг ца нашата вяра, на нашия дьовлет и на падишаха ни е гяуринът! Пазете се, правоверни, от гяурина, не му давайте да дига глава срещу вас, да излиза пред вас, сам аллах го е проклел да бъде рая на правоверния!“… Ех, ех… Що ми мътиш акъла, ходжа ефенди?… Един е аллах за всички живи твари — и за човека, и за хаивана, и за птиците по небето, та и за цветето в бахчата… Преди години… виж ти какво идва на акъла ми… и как ще го забравя!… Преди години Ицо Бабол ме изпъди от дюкяна, но сайбия на дюкяна ми беше Бахтияр ага и той го продаде, за да си направи там Бабол мааза. Изпъдиха ме те двамата, единият е гяурин, а другият е правоверен. Там изкарвах аз и до петнайсет гроша надница, добро място беше, а сега не мога да изкарам и до три гроша в тая дупка на самия край на чаршията. Не ме попитаха тогава къде ми беше по-добре, не ме попита ни гяуринът, ни моят правоверен брат… Такъв е светът, ходжа ефенди…
Поспря се Реджеб пред малкото си дюкянче, на две стъпала в земята, в една глуха уличка на края на чаршията. Преди да тръгне за джамията, той бе дръпнал само вратата на дюкянчето си, а единственият му кепенк бе останал отворен и висяха там няколко камшика, няколко ремъка и една вехта изпокърпена юзда;
