игла, нема да усети — мръдна с мустаките си присмехулно Вардарски. — Пари… човек ума си загубва по тех.“ Той отмина, прекоси отново почти цялата чаршия и излезе на площада при градския часовник.
Тук беше по-тихо, рядко ще се чуе по-висок глас, нямаше ни звънци, ни джамбази. Такива бяха и повечето от стоките, които се продаваха тук — не предизвикваха към шумни пазарлъци и надлъгвания, а и много от продавачите бяха жени. Ето шест кръгли, дървени табли с шест вида рязан тютюн: светложълт, по-тъмен и още по-тъмен до тъмнокафяв, по-ситно нарязан и по-едро. Опитай, запуши! Има яваш, татлъ серт, серт и по-серт, има и такъв, който би отровил несвикналия човек само с едно дръпване от лулата. Тук няма място за викане и пазарлък избирай и вземай за грош, за десет гроша, може за за десет пари — ето тия готови фишечета от жълта халва — увити в халваджийска хартия. По-нататък се виждат и други такива! широки, кръгли дървени табли с всякакви тютюни: и преспански, и прилепски, и скопски, и серски, и драмски, пък и елбасански. До тях се продава на калъпи афион — лъщи от тлъстина и мирише отдалеко- отдалеко, сякаш упива. Веднага там редица жени продават коприна — бяла, светложълта и жълта като старо злато, а до тях други жени, пак цяла редица, продават копринени платна, чаршафи, покривки, женски и мъжки ризи, после други снежнобели платна и ризи от нежен серски памук…
В началото на една от улиците, които излизаха на площада, на единия ъгъл там се бяха разположили със стоката си двама светогорски или рилски калугери: всякакви икони, на хартия или на дърво, кръстове сребърни, стъклени и от дърво — абанос, кипарис или зеленика, тънко, майсторски рязано или дълбано, ето писмена по него или Христос разпънат, та се виждат раните му, или Богородица и по приведеното й лице се вижда голямата й скръб. Наредени бяха там на дълги редици и според големината им много книги. Вардарски кимна мълчаливо на монасите и се наведе да разгледа книгите. Те бяха на руски и на църковнославянски език и всички бяха църковни книги. Не се задържа тук много учителят, кимна пак на калугерите и се отдалечи; те двамата и не забелязаха кога се отдалечи той, залисани бяха да продават кръстчета, икони и разни други по-дребни църковни вещи, които купуваха набожни люде.
Вардарски премина на другия ъгъл. Тук бяха наредени още повече книги и всякакви училищни вещи, хартия за писане, пера, мастила, морави и черни. Наредени бяха и тук книгите на дълги редици, а имаше и цели сандъци с книги. Трупаха се тук доста люде, но сториха път на учителя да се приближи. Вардарски се рови дълго и разгледа едва ли не всяка книга поотделно. Те бяха български и руски, имаше някои и френски. Тук беше цялата българска наука и художествена книжнина, всички цариградски издания и много други книги, издавани по разни места. Много по-разнообразни бяха руските книги и колкото си избра Вардарски, за да си купи, те бяха повечето руски. Той подаде цяла купчина — да му каже продавачът цената им. Не беше много сръчен продавачът, но като преглеждаше книгите една след друга, Вардарски хигро попита:
— Харчат ли се книгите ви?
Продавачът, като че ли тъкмо това бе чакал, изви към него весели, пъстри очи и започна словоохотливо, като помръдваше някак смешно малки, но грижливо засукани мустаки:
— Харчат се, господине, как да не се харчат, особено от неколко години… Вие учител ли сте? Познах. Учителите купуват повечко, те вземат и руски книги, че ги разбират и знаят що искат, а гражданинът или понекога и некой селянин, като вземе напосоки некоя книга, скрива я в пазвата си. Повечето мене ме питат какво да земат, аз им казвам, познавам сичките тия книги, до една. Чете народът, господине, обича, но още не знай… нели ходя аз насекъде. — Той прегледа една по една книгите в ръцете си и отсече с подмилкващ се глас: — Трийсет и два гроша, господине.
Вардарски плати книгите, взе ги под мишницата си и отмина.
Той се провираше машинално между людете, на няколко пъти се сблъска с други като него разсеяни минувачи. Внезапно някой леко го подръпна за ръкава:
— Вардарски…
Завъртя глава и като че ли едвам откри сред множеството застаналата там Иванка Руменова. Тя му се усмихваше и го гледаше с любопитство. Зад нея стоеше Траяна Костадиница и също му се усмихваше през рамото на учителката.
— Вие какво тук… — рече Вардарски изненадан от срещата.
— Ето, вижте… — посочи му с глава Руменова. Тя бе се спряла пред един арабин или персиец, който седеше върху плъстена постелка на земята, подвил нозе под себе си. Той беше облечен в дълга роба от памучен плат на бели и сини черти, с доста голяма, пъстра чалма, с бръсната глава, която се синееше изпод широките витки на чалмата му, на мургавото му, почти черно лице сякаш беше залепена дълга, гъста брада, която изглеждаше още по-черна от редките бели косми по нея.
Той погледна Вардарски с бърз поглед, очите му като да се преметнаха бързо и се скриха под клепките, каквито бяха и те смугли, широки, с дълги черни мигли. Арабинът седеше неподвижен, с ръце върху колената си; върху малко килимче пред него беше наредена стоката му: няколко редици различни по големина шишенца и бурканчета и които бяха прозрачни — виждаха се в тях разноцветни течности, прахове, бучки и някакви семена. Наоколо се разнасяше смесена миризма, която проникваше дълбоко в гърдите — силна, тежка, упойваща.
— Какво купувате… — и Вардарски сам се загледа в необикновената стока на арабина. Без да дочака отговор, той се обърна към търговеца на анадолски турски език: — Какво продаваш, добри човече?
Арабинът пак преметна очи и отговори също на турски, но меко, гърлено:
— Продавам балсами, лекарства, благоухания. Кажи, ефенди, какво ти е нужно.
Вардарски извъртя око към Руменова:
— Пита какво ще купим.
— Бих искала някой хубав парфюм, но не знам как да си избера.
— Той ще каже — кимна Вардарски към търговеца. — Или вземете, опитайте…
— Аз ще ви помогна — чу се неочаквано глас зад тях и те двамата се обърнаха да погледнат: застанал бе там Таки Брашнаров, едва-едва усмихнат, и тъй, през усмивката си, се взираше в младата жена. Той додаде, като притвори бавно очи и пак ги отвори — втренчени, жадни: — Аз познавам тия шишенца.
Виждаше се как Вардарски цял настръхна, но нищо не каза и насочи окото си към учителката, чакаше я тя да отговори. Намръщи се той още повече и едвам се задържаше на мястото си. Руменова се бе извърнала към Брашнаров и му се усмихваше, но Вардарски не можеше да види как присмехулно святкаха очите и. Тя каза:
— Благодарна съм ви, господин Брашнаров, но аз сама ще си избера нещо.
Брашнаров мина от другата й страна, наведе се и взе едно от шишенцата на арабина, изправи се, разклати го пред лицето си, разплиска се в него гъста, зеленикава течност.
— Това е — започна Брашнаров тихо и като че ли се напрягаше да си спомни, — това е балсам против Болки в костите. Но не е за вас, а е за стари люде, които почват да охкат, когато се разваля времето. Дали наистина лекува болките в костите, не знам, не съм го опитвал, но е направен от мравя отрова и не се пие, ами се маже на болното место.
Той се наведе пак и взе друго стъкло. Разгледа и него внимателно и пак започна — говореше тихо, бавно, като че ли сам на себе си. Руменова го слушаше с присмехулна усмивка, но после усмивката изчезна от устните и. А Траяна Костадиница бе зяпнала в него, разгледа го цял — едрото му тяло, хубавото му облекло, бялото му лице, очите му, леко смръщени срещу стъклото, в което се виждаше сега някакво жълтеникаво мазило, унесе се тя в гласа му — тих, дълбок, преливащ се меко от един в друг тон. Погледа го някое време и Вардарски, но той и не чуваше какво говори, чуваше само гласа му с едвам сдържано отвращение. После Вардарски отеднаж се обърна с книгите си под мишница и бързо се отдалечи. Не забелязаха, че си бе отишъл ни двете жени, ни Брашнаров, който продължаваше да гугука:
— Това тука е мас за коси. Не знам от какво животно е или птица, мирише много хубаво, косите от нея стават лъскави и меки; ако питаме тоя тука с чалмата, ще каже, че растат буйни и гъсти от тая мас.
Руменова смръщи вежди:
— Не бих сложила на главата си такава нечистотия… мас…
— Защо? — отвори големи очи Брашнаров. — Това е фина, добре изработена мас. Позволено е на жената даа прави сичко за своята хубост.
— Да, ще кажете вие: жената трябва да мисли само за своята хубост.
— Да, учителко. Само за своята хубост. Що друго е жената? Аз не мога и да гледам грозна жена. Сега учителката рече бързо:
— Благодарна съм ви, господин Брашнаров… но аз сама ще си избера каквото ми е нужно.
