— Аа! — дигна бялата си едра ръка Брашнаров. — Още нищо не съм казал тъкмо за хубавите миризми тука. Ето… — Наведе се той пак и взе едно продълговато стъкло, но първо се обърна към арабина на турски:
— Може ли да опитаме малко?
— Заповядай, ефенди — погледна го за миг арабинът и пак скри очи в сянката на гъстите си мигли.
Брашнаров мълчаливо се изправи, в стъклото се поклащаше гъста тъмночервена течност, той извади стъклената запушалка и я поднесе към носа на младата жена. Тя прие с видима досада неговата натрапена услужливост и като се поприведе да помирише запушалката, видя отблизо и някак против волята си пръстите на ръката му, дълги и бели, с много чисти нокти. За един кратък миг през сърцето й мина като бърза тръпка едно смесено, противоречиво чувство на страх да не би да я докоснат тия пръсти, на инстинктивно съпротивление, но в него имаше и друго едно неясно чувство, от което цяла потръпна, и може би това беше внезапно пробудилото се желание да усети по лицето си допира на тия пръсти. В същия миг я полъхна силен мирис и тя като че ли го усети с кожата си; вдъхна жадно, тънките й ноздри сами се разшириха, вдъхна още еднаж и усети как сладостно се замая главата й. После това мигновено упоение се разсея, младата жена усети в гърдите си лекота и бодрост, сърцето й туптеше бързо, радостно, току-що освободило се от една сладостна премала. Тя дигна срещу Брашнаров весели, учудени очи, а той й се усмихваше съчувствено, дружески. Той като че ли я чакаше да се съвземе, да се наслади докрай и после рече:
— Хубаво. Човек като че ли се топи, изчезва, но изеднаж пак се съживява и сърцето му се радва. Арабите го наричат „Сън в зори“. Не знам как го правят тия дяволи… Те знаят много тайни…
Руменова кимна весело и си мислеше: „Ти сигурно ме лъжеш, но продължавай, да видя какво ще измислиш още…“ Брашнаров взе друго стъкло — кръгло, издуто, с дълга, тънка шия — и в него трептеше бистра течност с лек сребрист блясък. Той го отпуши и пръв вдъхна от него, после бавно го поднесе на учителката, с някаква тържественост. Руменова се приведе към дългата шийка на стъклото и вдъхна силно, нетърпеливо. Ароматът премина като огън през ноздрите й, бързо изпълни гърдите й, сърцето й сякаш спря да тупти, после младата жена отново усети ударите му — тежки, бавни, замиращи, тя се задушаваше от неизпитано наслаждение. И като почувствува, че то вече преминаваше, тя отново се приведе към стъклото и сега още по-нетърпеливо, а Брашнаров чакаше със стъклото в ръка, сякаш знаеше, че тя ще повтори.
— Това е „Пред вратите на рая“ — чу тя гласа му като насън. — Така го наричат тия дяволи. Тука има поуги, но това е най-хубавият парфюм.
— Не, не! — примига с очи Руменова. — Не ща от него. Много е силен… Упойва като отрова. Не, няма да взема нищо…
Но Брашнаров продължаваше:
— Ето тука, в тия бурканчета и кутийки, има други мазила… белило, червило, бои за коси, за вежди, но… вие немате нужда, вашата кожа тъй, по природа…
Тя обърна към него остър, враждебен поглед и рече бързо, припряно:
— Нищо не ми е нужно. Загубих тук много време.
Сбогом, господин Брашнаров.
И си тръгна.
Траяна Костадиница я погледна изненадана, но побърза да я настигне. Брашнаров дълго следи младата жена с поглед, видя как се обърна към него Костадиница, сякаш да провери дали той беше още там, но двете жени скоро се изгубиха в навалицата. Той държеше все още стъклото с дългата шийка, после го подаде на арабина:
— Дай ми от това нещо за пет гроша.
С бавни, но ловки движения арабинът взе стъклото от ръката му, извади с два пръста друго едно, мъничко стъкълце и като премерваше с очи през присвитите си клепки, отля в него от прозрачния парфюм. Брашнаров прибра мъничкото стъкло и хвърли върху килимчето на арабина един сребърен черек23. Сетне попита с хитра усмивка:
— Как се казва тая вода?
Арабинът отговори с тих, равен глас:
— Паунова плюнка, ефендим.
V
Към десетия ден, откакто бе започнал панаирът, шумната врява по улиците и пазарищата на Преспа взе да стихва. И както десет-петнайсет дни преди това бяха започнали да прииждат от всички страни, по всички пътища, на дълги върволици люде, коли, добитък, сега пък от града тръгваха всеки ден по същите пътища също такива върволици. Панаирджиите, които бяха дошли от други места, си разотиваха. И тъкмо по това време, когато панаирът започваше да се разтуря, двама битолски власи докараха в Преспа три волски коли, натоварени с някаква стока. Те не спряха колите си ни при градския часовник, ни на атпазар, ни пък в търговската чаршия, а завиха към тесните улици, където бяха казанджийските работилници. Усещаше се, трите коли бяха натоварени с тежка стока, макар да не се виждаше нищо отвън. Като минаваха по улиците, ниските кирпичени, дървени сгради потреперваха, а като спряха сред казанджийската чаршия — и шестте вола дишаха тежко, та дори се полюшваха с отпуснати опашки, слабините им се издуваха и спадаха при всяко вдишване и издишване. Никой от казанджиите наоколо не отиде да погледне с какво бяха натоварени трите коли — преситили се бяха людете в Преспа на стоки и товари. Поозърнаха се двамата власи, казаха си нещо на своя език. Сетне и двамата посегнаха в една от колите, ровиха там и извадиха с по две ръце някакви широки, тежки искове, завити в синя хартия. Подпрял на гърдите си тежкия диск, единият от власите мина с бавни стъпки и влезе в работилницата на едната страна на улицата, а другият, също с такъв диск, влезе на другата страна и това беше тъкмо работилницата на Глаушеви.
Тия дни нямаше много работа по казанджийските работилници. Мнозина от людете бяха по сергиите из пазарищата, а които бяха останали тук, също продаваха готова стока. Тихо беше и в работилницата на Глаушев. Стоян Глаушев седеше наметнат с връхната си дреха на широкия тезгях, подпрял лакът на малкото сандъче, в което събираха парите през деня и пазеха тефтера, и тъй, отдалеко, се разпореждаше нещо, но никой не го слушаше. Кочо Глаушев, синът, току-що бе дошъл от сергията на атпазар с двама от калфите да вземе нова стока и подбираше каквото намираше за нужно, без да слуша стария. Двамата калфи прибираха стоката на купчина и също не слушаха стария, който им нареждаше от тезгяха кое къде да сложат. На долния край на тезгяха, откъм вратата, бе приседнал с провесени нозе Милан Къндак, около четиридесетгодишен планина човек, прлв от постоянните чукачи в работилницата на Глаушевци който въртеше леко-леко към три оки чук. Насреща, на едно ниско столче, седеше разкрачен и с луличка в уста Здраве Шойлев — друг един от постоянните чукачи при Глаушевци. И докато Милан Къндак беше цял великан, Шойлев беше доста дребен човек, мършав, с изкорубени плещи, та се чудеха людете как въртеше и той тежък чук при голямата наковалня, когато разплескваха разжарените пити бакър. Зад него, накъм дъното на работилницата, се чернееше голямото огнище, затихнало и студено, лежеше там отпуснат ниско до земята и големият мях.
— Вземи повеке гюмове… повеке гюмове — повтаряше вече кой знае за кой път Стоян Глаушев, но син му подаде на двамата калфи не гюмове, а тепсии.
Тъкмо в това време в работилницата влезе влахът с широкия, тежък диск на гърдите си.
— Добър ден — рече той задъхан на преспански, но пак сякаш говореше на своя влашки език, със стиснати челюсти и някак с предната част на устата си. Той сложи на тезгяха тежкия товар и избърса с длан рукналата пот по челото, по цялото му лице. — Е, люде… — въздъхна той и продължи: — Донесох тука идна стока, ама ни знам какво ще речите.
Всички тук се загледаха учудени в тежкия диск на тезгяха и дори Здраве Шойлев стана от столчето, пристъпи да погледне по-отблизу, стиснал в ръката си угасналата луличка.
— Каква ти е стоката? — попита най-сетне Кочо Глаушев. — Не се вижда.
— Ето, ето — забърза се услужливо влахът. — сега ще покажа. Тъкмо работа за вас.
Той разви синята хартия, под нея лъсна бакър и се разкриваше все по-широко целият диск, но видя се най-сетне, това бяха кръгли медни листове. Влахът дигна един изпука звънливо и лъсна пред очите на учудените люде широк меден кръг, гъвкав и гладък. Влахът продължи словоохотливо:
— Нема веке да чукате по двайсет души, за да разтеглите един лист бакър, и то дебел, неравен, ето ви
