готови листове за тепсии, за казани, за сахани и за каквото си искате, ще го вземеш и ще го извиеш, както си искаш. Тия листове фабрика ги прави, готови, виж, като злато свети, сичките са еднакви тука, а имаме в колата и големи, и по-малки, за секо нещо. Докара ги чак от Немско нашият битолчанец Питу Кълугрея, малко късно дойдоха за панаира, ама закарайте ги, вели, в Преспа там има много бакърджии. Сега това е сичко, тия три коли две хиляди оки, ама Питу Кълугрея вели, ако искат бакърджиите в Преспа, аз мога да докарам и сто хиляди оки, и двеста хиляди, колкото искат. Ще пиша до фабриката и — хайде… с писмо ще докарам, вели. Е, люде вижте сега и кажете. Я, хубаво нещо, вижте как свети.
Слушаха мълчаливо шестимата казанджии дългата реч на влаха и не откъсваха погледи от лъскавия меден лист, разгънал се на тезгяха, та се оглеждаха в него рафтовете на отсрещната стена. Слушаха те и повече гледаха. Никой не се решаваше да каже ни дума. А всеки със своя си ум схващаше какво бе станало, какво се бе променило така изеднаж и толкова издълбоко. Протегна се по тезгяха старият Глаушев, посегна предпазливо, погали с върха на пръстите си медния лист.
— Като джам… — рече той тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой. И се върна на мястото си, без да оккъсне поглед от медния лист на тезгяха.
Протегна ръка и Кочо, приподигна листа, потгъна пръсти и току каза високо, като че ли отеднаж бе открил слабото място на това ново чудо:
— Ама то… много тънко бре!
Протегнаха бързо ръце и Милан Къндак, и двамата калфи, да опитат и те с пръстите си. Но влахът извиси глас:
— Е… Има и по-дебели, и секакви там, в колите. Дръпнаха ръцете си и Милан Къндак, и двамата калфи. Само Здраве Шойлев не посегна да пипне медния лист, стигаше му и това, което виждаше с очи. Той сложи угасналата луличка в устата си, извади я пак и рече:
— Свършено е с нас. — И не погледна другиго! дигна очи към Милана Къндак и повтори: — Свършено е. За нас, Милане, нема веке хлеб.
Тогава влахът пак започна и махаше ръце, въртеше очи, като да се уплаши от думите на Шойлев:
— Що вие без хлеб… Ами ще седнете и вие на тезгяха! Нема там, на големата наковалня, а ще си седите на тезгяха с малко чукче, ще правите сахани и сичко. Защо без хлеб… това нема да ви вземе хлеба, а е хубаво нещо хубаво, само се вие, да ти е кеф да работиш с него…
— Как го продавате? — попита Кочо.
— На ока — отговори веднага влахът. — Шест гроша оката.
Кочо взе медния лист в ръцете си, а веждите му се свиха на възел, премери го тъй, на око, поогъна го и пак го премери. И така, с листа в ръцете си, дълго мисли и пресмята. Да! Тоя готов за работа бакър беше по-евтин. Другият, с който работеха досега — десет-дванайсет души трябваше да чукат цял ден на голямата наковалня, за да хвърлят не повече от двайсетина готови за работа листа. Нека са осем души чукачи… нека са по сто пари на ден, ами самия бакър да го купиш, ами за въглища… Не, тоя, готовият, е по-евтин, много по-евтин, и ето, готов в ръцете ти!
Все пак нещо го спираше да изрече гласно тази ясна сметка, боеше се пред новото или му беше жално за чукачите — може да имаше до петдесет души в целия еснаф, все сиромаси люде, и ето ще останат без хляб; но се боеше той и от измама — как са направени тия тънки и гладки листове, толкова равно изрязани, кой ли се е сетил да ги направи и как тъй толкова евтино? Сега Кочо не се сдържа и попита троснато влаха:
— Ама това чист бакър ли е?
— Чист! Совсем. Ето, вземи нож или пилата, виж и навътре как лъщи. Тури го, ако искаш, и в огъня. Опитай го секак, ти разбираш от бакър.
Кочо поогъна пак листа в ръцете си, огледа го пак, сетне дигна очи към улицата. Събрали се бяха там, около спрелите коли, мнозина от еснафа, там беше и другият влах, приказваше и той оживено, махаше ръце с разперени пръсти, повтаряше нещо, а людете около него слушаха. Видя Кочо, че там, точно срещу влаха, бе застанал и Нере Шопов и само той разговаряше с продавача, питаше го нещо. „Пере ще купи от новия бакър — рече си Кочо Глаушев. — Такъв си е Пере: веднага ще се нахвърли. — От нищо не се плаши той, пък като забърка сметките си, току се смей само. Като печели пък — печели. Така по-Рано со сахаките с капаци… Направи ги со стотици, никой не иска да ги купува. Пере се смей. Като почнаха после да се трупат мющерии в дюкяна му — се за сахани Пере, Не можеше да навакса. И целият еснаф започна да прави след него сахани с капаци… Да, Пере ще вземе от тоя бакър…“
— Кажи, майсторе… — прекъсна мислите му Влахът.
Кочо продължаваше да гледа към улицата и се очакваше да види какво ще направи Пере Шопов, чака дълго. Другият влах насреща извади от колата, пакет бакърени листове в синя хартия и Пере Шопов го поведе към работилницата си. Но все още не се решаваше Кочо Глаушев. Той се огледа разсеяно, погледна баща си и рече колебливо:
— Какво ще кажеш, татко… Да вземем десет листа.
— Не, не, не! — поклати бързо глава Стоян Глаушев присвил и той русите си, олизани вежди, но лицето му беше повече тъжно, отколкото навъсено. — Не — повтори той. — Не ни требва нам такъв бакър, ние ще си чукаме бакър.
Но Кочо се обърна и каза на влаха:
— Дай пет листа от тия.
— Само пет ли… — приподигна рамена влахъД после живо добави: — Има секакви в колата, и по-големи и по-малки…
— Не, не — прекъсна го Кочо. — Дай пет оки Да видим, да опитаме.
Старият Глаушев се приподигна на колената си и рече ннякак сърдито, но гласът му прозвуча по-скоро тъжно.
— Милане… Здраве… Нема да ви оставиме без хлеб.
— Ех, майсторе… — махна с луличката си Здравко Шойлев. — Харен човек си ти, ама… виждам аз какво става.
Редът в къщата на Глаушевци и сега се пазеше, то бе го наложила Султана Глаушева още от времето когато взе за свой мъж Стоян Глаушев. Но то беше вече привидно, заради остарялата вече майка или страх пред нейната строгост. Спазваше се и според това, доколко всеки член от семейството искаше по с воля да го спазва, според работата си, според нрава. И Султана Глаушева виждаше, че губеше все повече власт над своите люде. Оставаше й неизменно предан и покорен само Стоян, който и сега, почти четиридесет години след женитбата им, се възхищаваше от нея, вярваше непоколебимо в нейния ум, в знанията й, в силата, макар и той понякога да хитруваше и да се отклоняваше, пак със същото наивно, чисто простодушие, с което боготвореше своята жена. Той беше винаги склонен да се залута по някаква странична пътека, но голямата му обич към Султана бе го задържала все до нея през целия им дълъг общ живот и доколкото се дръпваше понякога от общия път — то беше поради малките му слабости: да изпуши една лула повече, да изпие някоя чаша вино или ракия повече, да лежи ничком или да блъска юмрук в гърдите си пред иконостаса, докато не го издърпа Султана насила оттам. Откакто бяха пораснали децата им и Султана бе му забранила да се докосва до нея, Стоян спеше под отделна завивка в общото легло, но сега правеше по-често своите малки бунтове срещу нея; той използуваше с детинско лукавство и покровителството на порасналите синове, които го защищаваха от нейната голяма строгост, но в сърцето си Стоян й оставаше верен и покорен. Султана му беше по своему благодарна за това, макар да не намаляваше своята строгост към него, но напоследък тъкмо с него укротяваше сърцето си, пред него изливаше и гнева, и мъката си, та по своему го чувствуваше като единствена, сигурна опора. Той си остана все същият през тия дълги години и към нея, и към живота около тях, двамата, все тъй добродушен, възторжен, понякога лекомислен или детински хитър. Същата възторженост и склонност към увлечения беше и в неговата преголяма набожност, особено след трагичния край на Катето. По във всяко нещо — и в набожността си, и в тъмната скръб, която се таеше в душата му, и в лекомислието си дори, в своята лесно избухваща веселост, в която сякаш бягаше от постоянната си скръб — в цялата тази противоречивост в душевния му строй Стоян си оставаше същият и тъкмо силната и строга Султана прибягваше напоследък към него като към необходима опора — поне — за да излее яда си, но това беше и за да даде тя за малко поне отдих на сърцето си. Най-напред Лазар се изплъзна от ръцете й. Някак тя самата го изпусна от ръцете си. Лазар беше умен, добър, силен и тя повярва, че като му даде по- голяма свобода — той няма да я изостави, няма да погази думата й, да й се противи. И тъкмо от него сега
