никой няма да ги вземе, рядко минаваше тук човек, само в пазарен ден ще се спре някой и друг селянин пред дюкянчето му да си купи ремен за пояса или да закърпи Реджеб нещо от такъмите на колата му. Нямаше и сега много работа в дюкянчето си Реджеб. Той се огледа, дигна очи през надвесените стрехи от двете страни на уличката — светлееше високо горе пролетното небе, рано беше още. Реджеб отмина дюкянчето си и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка, а и тук мислите му бръмчаха като оси край главата му, през главата му — зззз…
— Буйрюн, Реджеб ага — посрещна го Нестор Чашка с засмени очи и продължи на преспански: — Седни, на оня новия самар.
Седнал ниско върху някаква постилка на земята Нестор Чашка бе стиснал в ръката си хватка ръжена слама и натъпкваше един самар, а между зъбите си, почернели и изпочупени, стискаше голяма самарджииска игла, в която беше вдянат конопен канап. Край стената до него работеше по-младият му брат, по-нататък, до другата стена, работеше и най-големият му син — петнадесетгодишен момък. Работилницата, и тя ниско в земята беше пълна с нови и вехти самари, някои издънени или разперени за поправка, наслагани бяха в ъгъла дървени части, търкулнати бяха край стената няколко, снопа ръженица и цялата работилница миришеше на животинска пот, на обор. Реджеб седна, а тримата самардджии не прекъсваха работата си: три чифта работни ръце се движеха непрестанно, шумеше сухо ръженицата, изпукваше гладката ярешка кожа под върха на сгъната и закривена игла, тихо и предпазливо почуква теслата си по- младият от братята, да не се разпука тънката, изгладена дъска. Реджеб се огледа — работен народ: „… Такива са, ходжа ефенди, всичките Работят. А ние правоверните, ходжа ефенди, рахатЛ си гледаме и агалъка. Срамуваме се ние от работа. Срамуваме ни да работим, ходжа ефенди, колцина са от нас в чаршията — няколко дюкяна, — колцина излизат в полето, виж, кафенетата са пълни от сутрин до вечер, правоверните по цял ден търкат рогозките там. Сиромашията…“
— Кажи нещо, Реджеб ага. Що има, що нема… прекъсна мислите му Нестор Чашка.
— Що има ли… — започна Реджеб и му дойде езика да каже всичко на тия добри люде, да им каже каква вражда и злоба се надига срещу тях. Защо да смущава и плаши?… Но той пак започна оттам: — В джамията бех, майстор Чашка… Учи ни нас ходжа да да си пазим агалъка. А не ни учи да работиме. Нас, турците, безделието ще ни погуби, дембелъкът. Богати агалари ни развалят. Секи от нас иска да бъде ага, да хатува. Срамува се да работи. Вън се държи като ага, а вкъщи гладува с децата си. Живей от милост край некой бей или става заптия, или пъдар, или излиза да краде и убива.
— Ех, Реджеб ага, ваша си е царщината… — рече Нестор Чашка, докато вдяваше нов канап в иглата.
— Наша… Царщината е на хаджи Халил бей, Рюшди бей. На султана си е царщината, и на пашите му, какво наша… Ако не свия нозе там, в „канчето“ си, от глад ще пукна. Колко са бейовете и агите между нас, комшу, а сиромасите между нас патят повеке от вас, макар да сте вие рая. Вие сички работите, а нашите нема кой да ги научи да работят. Застанал ходжата да ни учи агалъка си да вардим, като песове насъсква…
Реджеб изеднаж млъкна — боеше се да не каже излишна приказка.
— Ядосал си се много ти, Реджеб ага — каза майстор Чашка и току добави: — Да пиеме по едно кафе, а? Иди, Науме… — обърна се той към сина си.
— Късно е за кафе, комшу…
— Не е късно — отвърна Нестор Чашка. Сетне отпусна ръце върху самара, който кърпеше, и каза: — Знайш ли, комшу… Често съм си мислил и с брата тук сме си приказвали… ето, ти си турчин, Реджеб ага, ние сме християни, а харно си живейме, колко години веке, откакто сме комшии, живейме си ние от харно по- харно. Е — надебели глас Нестор Чашка, стори му се, че турчинът искаше да възрази нещо. — Е, то се знай, и между вашите има опаки люде, и между нашите ги има… искам да кажа де: сичко от човека зависи, не е от това, дали е турчин или християнин.
— Тъй е, майстор Чашка, права дума рече ти, комшу…
Реджеб извади кесията си с тютюн, да си свие цигара, докато чакаше кафето, сетне подаде кесията на съседа си. Майстор Чашка потърка грапавите си ръце с весело светнали очи:
— Е, хайде, комшу, да запали ме по една…
— После, когато изпиха кафетата, Реджеб каза:
— Знайш ли, комшу — поолекна ми на душата, като се разговорих с тебе.
— Ами тъй, Реджеб ага… Човек с човека живей.
IV
И тая пролет Ицо Баболев замина за Беч. Замина и сега заедно с втория син на брата си — около шеснадесетгодишно момче. Георги, вторият син на Миро Баболев беше по-схватлив от по-големия си брат, Сандо, когото старите Баболевци преди това още прибраха в магазина си и го държаха наравно с другите си чираци. Пораснали бяха синовете на Миро Баболев и това не беше по волята на Ицо Баболев, но като нямаше свои деца, той трябваше да приеме за свои братовите синове. Най-напред прие в магазина по- големия — Сандо.
После дойде време да помисли и за втория Миров син. И не беше по волята му, но той пръв заговори за по-младия си племенник:
— Георги ми се вижда по-отворен. Ще го заведа него в Беч. Ще го оставя там да се учи в некое училище, а после и търговията да научи. Харно ще бъде да имаме ние там свой човек. — И добави той със скрита мъка: Старея веке аз…
Лек човек беше Миро Баболев и не можеше да прикрие голямата си радост, че синовете му влизаха в общата работа. Ицо се мръщеше на прекалените му умилквания но беше пресметлив човек и не се поддаваше на скритите си желания, не се залъгваше: рано или късно цялото Баболево богатство ще остане в ръцете на Мировите синове. Ех, няма що, най-сетне и те бяха Баболевци!
— Как ли ще живей там самичък Георги… со швабите! — въздъхна Миро, а не можеше да задържи радостната си усмивка.
— Празни приказки!… Малък ли е? За негово добро ще бъде.
— Ех, брате Ицо — разкърши вежди Миро, — моите деца, са и твои деца, прави каквото знайш с них.
Георги учеше вече втора година при Райко Вардарски. Наближаваше време за Ицо да тръгва на далечен път и каза да повикат учителя в магазина.
— Даскале — каза му той, — ти дай веке свидетелство на нашия Георги.
— Как ще му дам свидетелство! Годината още не е свършена. Не може комуто кога текне, в училището има ред. Когато свършат годината сичките деца, тогава ще свърши и той.
— Георги не е като сичките деца.
— Как да не е като сичките! Аз не правя никаква разлика — втренчи сърдито окото си Вардарски, — Георги е наравно с другите, макар да е чорбаджийски син. Да не говорим повече, господин Баболев.
Ицо се видя принуден да изкаже докрай намеренията си.
— Чакай, даскале… Аз него, Георгия, ще го водя в Беч.
Вардарски попипа връзката на сляпото си око:
— Води го в Беч, щом искаш… — Там аз, даскале, ще го дам пак да се учи в некое училище.
Погледна го Вардарски замислен и после кимна:
— Добре, щом е така. Добре е да имаме ние наши люде да се учат в Европа. Ще разтуря аз реда в училището, щом е така. Ще дам свидетелство на Георги. Добре се учи той… е, на още по-добро место отива. Но ти кажи и в общината. Да не рече некой, че има своеволия…
Ицо тръгна с племенника си навреме, както всяка година. Сега той лесно се оправяше във Виена — намерил бе чехи и хървати, които винаги му се притичаха на помощ в чуждия град, а бе издирил също и един българин от Банско. Племенника си той записа в някакво търговско училище и го настани на пансион в дома на един от чиновниците при фирмата, с която работеше най-много. Като дойде време да се върне Ицо в Преспа, момчето много плака, искаше и то да се върне в родния край. То не се решаваше да изкаже докрай тъгата си за Преспа, за майка си и с това се оплака:
— Не мога да им разбера на швабите що ломотят…
