сякаш да провери дали беше достатъчно пълно. Сепна го почукване на вратата; той не беше чул преди това повлечените стъпки по чардака вън. Влезе Дяконов, сгушен в дългия си балтон, очите му играеха плахо между натежалите, зачервени клепки — но по лицето му се четеше пресилена дързост.
— Не ме очакваш, а?
— Не… Не съм те очаквал.
— У! Студено тука бе! Рекох, ще се постопля при тебе. Няма ли да палнеш печката?
— Денем не я паля.
Неочакваният гост седна на един стол, преди да бъде поканен, поприсви се още повече в горната си дреха, като да потръпна от студ или може би искаше да умилостиви негостоприемния домакин.
— Идвам да ти съобщя една новина. — И веднага обърна в друга посока: — Май у тебе не се намира нищо за пиене. Кажи на хазайката да направи поне по един силен чай. Гост ти е дошъл най-сетне! Гостолюбието е наша, славянска добродетел.
— Неудобно ми е. Аз самият пък немам възможност.
— Да не вземеш да ме изпъдиш! Прощавай, но ще запуша. Не мога без цигара.
— Запуши, щом искаш.
— Все пак ти си добър момък. Симпатичен ми си, макар че аз се пазя от всякакви сантименталности. Знам, не съм ти по волята, не съм аз по волята никому и се гордея с това. Имам нужда да говоря и това е моя проклета слабост. А няма с кого да поговориш свястно в тоя мръсен град — духна той пушък от току-що запалената Цигара. — Учениците ми и един-двама като тебе, между седемдесет хиляди еснафи и лицемери.
Борис Глаушев нищо не отговори. Гостът забрави смущението си — боеше се в началото, че Глаушев може да го изпъди, но сега, като седна на стол в стаята му, даде пълна воля на своя неуморим език. Седна и Борис, но личеше нетърпението му. Дяконов минаваше от тема на тема безредно — говореше каквото идваше на езика му. Борис го слушаше разсеяно и се питаше: „Защо ли е дошъл? И тъкмо сега…“
— Не си в добро настроение, Глаушев, виждам. Те такивато, като тебе, рядко имат добро настроение. Все ги яде нещо, все за нещо се грижат. Оправят света. Как ще го оправиш бе, момче! Светът си е такъв още от самото начало. Господ направил човека от кал и… взел, чу му вдъхнал душа. Библейски брътвежи. Каква ти душа, щом е направен от кал? Разумните хора, доколкото ги има, никога не забравят, че калта си остава кал. Не се занасят по разни възвишени лъжи, за да разбъркват собствения си живот. Човекът е мръсно нещо. Кал. И ако е превърнал живота си на пъкъл, сам си е виновен за това. Ами какъвто е човекът, каквито са хората, такъв е и животът им! Да не би дяволът да е дошъл да им го нареди така? Попски премъдрости. Дяволът е в самите нас. По-честно е… Какво ти честно!… По-умно е да си признаем истинската истина за човека, та и животът ни да върви по-естествено, според човешката природа, отколкото да се заплесваме по лъжите на разни смахнати измамници: Конфуций, Христос, Аристотел, Платон, Со-кр ат, Мохамед… Какво остана от проповедите на Кроткия? За двете ризи, за плесницата по другата буза? Какво остана от възторзите на Великата френска революция? И прочие, и прочие. Не искам сега да изреждам всички там безбройни глупости. Всички там жабешки скокове. Искаш да полетиш към звездите, а тупнеш пак на земята. Нали си жаба! Жаба и ще си останеш. Исус Христос се възнесе, друго аслъ не можеше да направи, на земята си остана човекът. Калният човек. Останаха и владиците, Христовите заместници на земята, облечени в злато и коприна. Остана инквизицията в името на кроткия спасител. Ясно като бял ден. Слушай! Намери нещо да пийнем. Разговорът ще стане по-интересен. Какво си се оклюмал? У хазаите ти все ще се намери някое шишенце с гроздова. Нали е къща това, дом? Пазят по някое шишенце, за да се… отсрамват. От приличие. От гостолюбие. А като си отидат гостите им… Иди, иди виж.
— Не, не.
— Ех… Човек от тебе друго и не може да очаква. Пазиш приличие. Чистота на живота. Идеали. Съвест. Глупости, глупости! Вериги! А под такава звезда си роден, че пред тебе се откриват всички радости на живота. Само да посегнеш. Тете никоя жена нищо не може да ти откаже. А от жената най-напред идват всички благи работи. Ето, да кажем, Йорданова. Женче и половина! Огън! И само да й направиш знак с единия си пръст. Това чака тя. А ти? Слепец! И всички даскалички там в тебе зяпат. А ти… с народни работи се занимаваш. Е, е, не се сърди. Аз искам очите ти да отворя. Да те науча живота си да живееш. Да познаеш сладостите му. Това е мъдростта на всички мъдрости. И никой не се отказва от житейските сладости, никой! Само такива хапльовци като тебе. Да бях на твое място… Моят живот — кучешки. На куче, кучешки живот. — Той присви лице като от погнуса или от някаква скрита болка. Борис едва сега го погледна по-приветливо и със съжаление. Дяконов улови погледа му, опули мътните си очи към него: — Ти не ме съжалявай! Аз живея, както намирам за добре, и за никого не искам да знам. Чувам, че искат да ме уволнят. Нека ме уволнят. Другаде ще отида.
— Винаги ми се е струвало, че ти може би само се шегуваш. Подиграваш се с всекиго и с всичко. Сериозен човек не може да говори, както ти говориш и мислиш. Така наистина животът ни ще се превърне в пъкъл и… кал. Ако наистина нема в човека възвишени стремления, ако нема и хора, които издигат и другите със себе си.
— Недей, моля ти се. Морал! Познати ми са тия лъжи до втръсване. Отвори си очите за истината, такава, каквато е в действителност. И живей според нея. Живей за себе си, това ще ти остане. Най-после, като си толкова редовен човек, що не вземеш да се ожениш за някоя богаташка дъщеря? Такива тук, в О., има много. Еврейки, гъркини и всякакви. Ти можеш. По-богатички са еврейките и гъркините. А! Дочух, че някакво гъркинче се навъртало около тебе. Какво подскачаш? Вярно ли е?
— Кой ти е казал такова нещо?
— За такива свои работи човек узнава последен какво говорят хората. Но трябва да е вярно, щом толкова се разтревожи. Е, нищо. Твоя си работа. Да беше запалил поне печката. У мене е като в кучешка колиба. По улиците — още по-мръсно, в кръчма не смея да влезна, останал съм без грош. До заплатата има още много време. Не мога да задържам пара, а без пари нищо не става. И тютюнът ми се свърши, ето ще свия последната цигара. Рекох, у тебе ще е по-топличко, като те знам какъв си прибран, и… — Дяконов говореше сега с отпаднал глас, през носа си, плачливо. Изеднаж се сепна и рече настойчиво: — Слушай… Дай някой грош!
Борис извади от джеба на жилетката си една бяла меджидия и я сложи на масата пред него:
— Когато имаш, ще ми я върнеш. Дяконов мигом прибра сребърната пара:
— Ти знаеш, че няма да ти я върна, но искаш да спасиш моето честолюбие. Аз и от тая болест не страдам. И тя ограничава човека, спъва го. Сега аз си отивам, дотегнах ти. Само да си допуша цигарата. И колкото да съм куче, не съм пък толкова неблагодарник. Искам още две полезни думи да ти кажа. Глаушев, зарежи ти тия народни работи. Ще се погубиш, момче, за нищо. Я гърците ще те убият, я пък нашите, като си задълбал толкова. Като няма кой да ни избива, ние сами се избиваме. Мръсен народ е нашият народец, когото ти боготвориш. И тук, и горе, в Българията. Там повече, откакто руснаците махнаха турския ярем от слинестия му врат. Ама той и досега турски ратай си остана, в душата си остана ратай. Робска паплач! Ври в душата му всичката робска и човешка мътилка. Вие го издигате до небесата. Поетите го възпяват. Тоя стар глупак Вазов! Няма ли кой да каже истината в очите на народа? Каза му я Алеко Константинов, а той, народецът, се смее сам на себе си, весело му е. Не се гнуси от собствения си образ, а се хили. Па взе и пречука Алекото. Вие го превъзнасяте, готови сте да мрете за него. Самата истина трябва да се плесне в ратайската му муцуна…
— Дяконов! Не мога да те слушам повече! Ти си… безсрамен човек и… — Борис се изправи срещу госта си със зачервено лице, рязко размаха ръка един и два пъти: — Не искам да бъда като тебе… такива мисли, такова отрицание! Да, ще призная, има кал в човека,
и у нас особено има робска утайка, робска тиня… но в калта ли да лежим, в тинята ли, като свини, да грухтим примирени, та и доволни? Не, ние ще излезем от тинята й ще тръгнем по твърда земя. Така ти развързваш ръцете и нозете си, сваляш от себе си всека отговорност, премахваш всека пречка пред себе си, освобождаваш се от всекаква грижа и… и съвест, но оставаш в тинята. До гуша. Не, аз не искам да бъда като тебе. Въпреки всички мои тревоги, рискове, както казваш, и въпреки всички твои… съблазни. И после — намръщи се Глаушев, червенината по лицето му бързо изчезна, остро, студено заблестяха сините му очи: — Ти какво току се изпречваш пред мене… ние не се разбираме, не можем да бъдем приятели, ние сме различни. Дяконов смачка догорялата си цигара върху студената печка. И се усмихваше с влажни устни, с хитро присвити очи, усмихваше се на своите мисли, преди да заговори отново:
