раняването на Кибаров. А той самият, Симеон Венчев, ходеше по улиците на О. още по-горделив, още по- хубаво облечен, в училището не говореше с никого, едва ще кимне с глава на тия, които го поздравяваха или се опитваха да заговорят с него — имаше и такива в О., също и между колегите му, на които внушаваше страх и почит със своята външност, със своята дързост, със своята щедрост. Из града се разнасяха слухове и в негова полза, против слуховете за предателството му, та се намираха люде, които искаха да му харесват и търсеха неговото приятелство. Той продължаваше да се среща с приятелите си, с тия, които не бяха го изоставили, но най-вече дружеше с людете от своята група, с войската си, както казваше, по улиците и по кръчмите, а след раняването на Кибаров дваматрима от тях винаги и навсякъде го придружаваха, чак и до двора на училището. Кибаровите люде виждаха всичко това и всяка проява на Венчев и на неговата тай-фа приемаха като предизвикателство. И как можеше комитетът да търпи тоя предател, който вече и убиваше! Добринов кипеше непрестанно, тъжно клатеха глави някои от малката Кибарова група, други ръмжаха и скърцаха със зъби, но двамата табаци, Тодор Корчев и евреинът Езра, решиха, без много думи, да вземат работата в ръцете си.
Между людете от групата те приказваха най-малко, евреинът — още по-малко — трудно беше да се изтръгне дума от него. Не ръмжаха те, не скърцаха със зъби. Още в деня на раняването на Кибаров те двамата си казаха най-важното, каза го Тодор Корчев:
— Ще убиеме Венчев. Лютото Коце, като стреля по господин Кибаров, сега ще се крие, Лютото Коце — после. Сега Венчев. Предателя. Иска да вземе комитета. Господин Кибаров ще го вземе, ние ще го вземем. Иначе тая работа нема да се оправи. Това комитет ли е? Никому нема да казваме. Даскалите, нели знайш… милостиви люде. Ние с тебе ще свършиме целата работа. Най-напред него — Венчев. По главата най- напред. Ние двамата.
Езра слушаше с безизразно лице, с очи, които гледаха божия свят, все същите сякаш, откакто се бяха откорили за пръв път, слушаше той с голямата сила, която беше в едрото му тяло, и само това рече с глухия си, влажно хриплив глас:
— Аз.
— Двамата ще я наредиме.
— Двамата, ама аз такова…
Те напущаха табаханата край реката на долния край на града късно вечер, по мрак. По мрак започваха и сутрин — работният им ден беше по десет, пък и по четиринайсет часа. И по шестнайсет, когато се струпваха повече кожи за преработка и чорбаджията не искаше да чака. Тая вечер Тодор Корчев и Езра пак излязоха късно от табаханата и вървяха мълчаливо нагоре край реката. Нямаше какво повече да си говорят — всичко бе премислено и решено, както го скрои Корчев. Навлязоха в града и малко по-нататък Корчев се спря, преди да се отдели за своята къща.
— Щом удари шест… тръгвай — рече той тихо, вече за четвърти път, и сви по близката уличка.
Езра нищо не отговори и продължи пътя си към гетото. Не беше далеко това еврейско гнездо, но беше по-навътре в града и като че ли оградено с невидима стена. Тая стена беше нетърпимият смрад, който тежеше като отровен облак над целия този квартал; това беше непрекъснатият многоглас, писклив говор и шум като в огромен кошер, непрекъснатата врява и викот, детски плач, продрани провиквания, женски несдържани крясъци; това беше тъмнината нощем — по нито една от безбройните криви, тесни, преплетени като черва улички нямаше фенер, а с мижавите светлини по прозорчетата рано загасваха; това бяха ниските, мрачни жилища и бордеи, сякаш набързо приправяни с каквото е попаднало, с разкривени, прогнили греди, с непечени тухли, с накриво заковани дъски, с ръждиви тенекии, с разклатени стъпала, едва понадигнали се от улицата, с порутени огради или без всякакви огради около малките дворчета, но в повечето от къщурките се влизаше направо от улицата; жилищата б яха и много стари, всичко беше овехтяло по тях, беше гнило, проядено, изпочупено; това беше и дълбокият, непроходим прах лятно
---
1 Шест часът по турски, към полунощ.
време, който проникваше и по къщите, стелеше се по всяка вещ, скриптеше между зъбите; дълбоката, непроходима кал през дъждовни дни, която също стигаше до мръсните, дрипави легла по скърцащия дъсчен под или по също калния пръстен под; на много места по улиците и кръстопътищата, по много дворчета, та и пред много врати се виждаха купища смет, лъщяха на слънцето до късна пролет кални локви и цели тресавища. Невидимата стена — това беше грозната, вдъхваща ужас мизерия, чиито следи личаха явно, очебиещо по цялото това човешко селище, във всеки негов ъгъл. Невидимата стена — това беше проклятието, което тежеше върху тия люде, презрението, омразата, погнусата на другите, а също и тъмният страх на другите. Евреи бяха разпънали Исуса Христа; евреите не се кръстят и се причестяват с… човешка, детска кръв; евреите са вековни душмани на всички други люде, те са силни и вървят всички заедно, те могат всичко с хитрини, със знания всякакви и винаги с помощта на дявола, опасна е дори всяка среща с евреин; евреите се хранят с нечиста храна, пренасят страшни, тайнствени болести, некръстеното им и немиросано тяло вони, косите им са окапали — е, да, тук, в еврейското гето, се спотайваха холерата, тифусът и оттук тръгваха да шарят низ града през пет, през десет години, а понякога и редица години една след друга, та наставаше мор и унищожение за целия град. Тук, в гетото, живееха най-бедните евреи — дребни занаятчии, всякакви работници и за най-груба работа — хамали, които дигаха на гърба си товари два пъти по-тежки от собственото им тяло, колачи в градската кланица и всякакви касапски помощници, събирачи на смет, чистачи на геризи и нужници, гробари, слуги и ратаи, улични продавачи, които викаха, пееха проточено от тъмно до тъмно, също събирачи на стари вещи и все повече такива люде, от самото дъно на живота, люде на най-черния труд. Живееха тук и някои по-заможни евреи, дори и богати, но такива, които се бяха родили на това вонящо бунище и кой знай по какви причини не искаха или не можеха да се отделят от него, от тия, сред които се бяха родили; такива също, които трупаха богатство, но живееха в мизерия само от скъперничество, от алчност за богатство, а също и такива, които скриваха от чужди очи богатството си с всички цъфтящи тук грозни белези на бедността.
Табакът Езра навлезе в тъмните вече улички на гетото. Мътни светлини проникваха оттукоттам през нечисти стъкла на прозорци, през провесени дрипи вместо завеси по тях, през някоя отворена за миг врата. В мрака се усещаше спуснала се над гетото студена, пронизваща вечерна мъгла, калта по улиците бе започнала да се втвърдява, по локвите, в които стъпваше, хрущеше ледец. Минувачите — черни сенки — ставаха все по-редки и които се задаваха срещу табака, отдалеко още в тъмнината познаваха необикновено едрата му фигура.
— О, Езра… Шалом! — приветствуваха го дружелюбно, ала и угодливо, той внушаваше и обич, и уважение, но и страх.
Вратите бяха вече затворени и подпрени, прозорците не бяха отваряни още от лятото, прибрало се бе за нощна почивка многолюдното население на гетото, ала изпод всяка стряха, иззад всяка врата и прозорец се чуваше глуха врява, някъде се надигна вой и писък — пияница биеше жена си, — някъде по-нататък някой бе отпуснал сърцето си и пееше с проточен, прегракнал глас. Светнаха едвам две жълти очи в тъмнината, невидима котка пресече улицата и някой наблизу я подгони.
— Пшшт!
Пред вратата на своя дом табакът глухо се окашля, прохърка гигантският му гръден кош като задавен ковашки мех и вратата веднага се отвори. От светналия четириъгълник лъхна топъл, спарен въздух, но табакът не усещаше вонята му — той целият бе просмукан от миризмата на загнили кожи, на кучешки лайна, с които щавеха кожите в табаханата. До вратата се бе изправило най-голямото му момиче — бледо и тънко, с дълги сухи ръце, израснало премного за още детската си възраст, като стрък във влажна сянка, който се протяга нагоре да търси слънцето.
— Шалом… сеньор падре1 — промълви момичето с тъничък гласец, придържайки вратата.
Табакът влезе, като се приведе под ниския за ръста му горен праг на вратата, а девойчето безшумно я затвори след него, бутна желязното й резе. Насреща бе застанала жена му със заспало в ръцете си около двегодишно детенце, други три деца бяха се наредили като стъпала до нея. Такъв строг ред се пазеше в дома на
---
1 Шалом, сеньор падре. — Мир, господин татко.
