Езра когато се връщаше той от работа вечер, цялата му челяд го посрещаше на крак. Зад тая редица с майката пламтеше огън в широко огнище, който осветяваше стаята негли по-добре, отколкото окачената на стената мъничка газена ламба. В тишината на посрещането се чуваше клокоченето на вечерното ядене в голяма бакърена тенджера, от която се разнасяше тежка миризма на евтин шарлатан. Оставено бе яденето да доври на огъня, за да бъде горещо, когато се сипе в паниците, както искаше бащата. Скоро и седнаха да вечерят — шест души на трапезата, а мъничкото, заспалото, майката го сложи преди това още на общия детски одър в единия ъгъл на стаята. В другия ъгъл насреща беше одърът на съпрузите — не по-малък от детския, за да може табакът добре да легне поне за нощната си почивка. Двата одъра изпълваха стаята — оставаше място между тях едва ли не само за трапезата и огнището срещу вратата. Малка вратичка водеше към един тъмен килер и това беше целият дом на Езра табака, с ниския навес за дървата зиме в тясното, разградено дворче. Веднага след вечерята децата тихо налягаха върху своя одър, всяко на своето място по възраст. Остана за някое време само по-голямото момиченце да помага на майка си, докато се прибере трапезата, празната тенджера и трите паници, после и то свенливо смъкна горната си дрешка и се мушна при другите деца, под общата покривка, от която висяха фъндъци нечист памук. В тоя еврейски дом беше тихо в присъствието на бащата, колкото беше шумно, когато го нямаше вкъщи. Той никога не бе вдигал ръка да удари някое от децата, нито бе повишавал глас да им се скара — самото му присъствие внушаваше страх и трепет. Мълчалив беше той, с неподвижно, сякаш вкаменено лице, не можеше да се прочете по лицето му що мисли, а от необикновено едрото му тяло лъхаше страшна, сурова сила. Казал бе еднаж какъв ред да се спазва в къщата и вече не беше нужно да повтаря. Мълчалива, мрачна беше и жена му, също едра на ръст, но цяла изсушена от раждания — родила бе дванайсет деца, изсушена бе тя, прегоряла от грижи за живите, от скръб за измрелите си рожби, пет бяха оцелели, а умрели бяха седем. Като него беше и тя, мълчалива, забравила да се усмихва, загубила охота да се поспре на приказка със съседката, да се пооплаче, но когато бащата не беше вкъщи, оставяше децата на природата им, на живата им еврейска природа — на шумните им игри и боричкания, на ненаситната им словоохотливост, на оглушителните им крясъци и надвиквания.
Тоя път табакът остана и след вечеря на столчето си край загасващото огнище. Препречил бе като бряг мястото между двата одъра, отпуснал ръчища върху високите си колена, привел главашиник и все пак кирливият му фес стигаше едва ли не до почернелия таван. Жена му го погледна поучудена — винаги бе бързал да си легне, — но нищо не му каза. Него ли ще подсещаш и поучаваш? Той се попремести към огъня, по-насочи към топлината лявото си коляно. Там, в коляното му, се върти дяволски някакъв свърдел, студен, тъп, железен; ще го отпусне за някое време и после пак дни наред. От табаханата е — там все духа от разбитите врати и прозорци, уж огън палят, само колкото да пуши и да удря в очите с лютивия си чад, не топли нито на един аршин, пък и кой ще те остави да се спираш край него — нито чорбаджията ще те остави, нито пък работата ще те остави да се спираш и маеш. И все си във вода, във влага, та и тука, вкъщи, все си е студ, като не си кадърен да струпаш грамада от дърва под навеса. По-затопли се Езра, забрави болката в коляното, загледа се с невиждащи очи в купчината жар, върна се към постоянните си мисли, които превъртаха мозъка му като СВърдела в коляното, непрестанно, все едни и същи, без спиране, без почивка, все едни и същи мисли, едни и същи думи…
Кучешки живот. Кучешки живот… Работа. Работа. Работа. Купища сурови кожи от всякакви гадини, с меса по тях, с почерняла кръв, разпъваш ги да съхнат, дърпаш от всички краища, зиме с вкочамени пръсти, та когато ги обковаваш с пирончета — чукът едва ли не колкото по ръждясалите пирони, толкова и по пръстите, каквито са вкочанени от студ и влага, посинели от удари, напукани и разядени от солта, гноясали. Лятно време не можеш да дишаш от смрад на разкапани меса и кръв, дори и ти, който си се родил в смрад. Раздипляш кожи, начукваш пирони или пък стържеш,стържеш, в нозете ти се събират купища косми, полепват по тебе, влизат в устата ти, задавят те, а ти едвам имаш време да плюеш, да се изхрачиш. Или пък бъркаш с голи ръце в каците с разтворени кучешки мръсотии, потапяш в тях кожи, да се щавят. Кучешки живот, в кучешки мръсотии. И току те хване някоя синя пъпка, пак от кожите. И ако не се усетиш навреме да я изгориш със зачервено желязо — хайде на гробищата за два-три дни. Като Нико Жребе, като Стойко Пайдос, той пък нямаше ни двайсет години… Само за един хляб, само за един хляб… Колко ти остава за всичко друго с тия шест гърла, та и с твоето — седем. Всяка събота чорбаджията слага на дъската, както си застанал пред него като просяк, слага ти най-много по две бели меджидии. Най-много до четирийсет гроша за една неделя работа. Може и по-малко, ако поспре притокът на кожи, ако се позабави щавенето и ти само се навърташ около каците или ако ти са по-слаби ръцете, ако ти е по-слаб гърбът. Езра винаги стигаше до двете меджидии, кажиречи, винаги. Чорбаджията мереше всичко на кантар и всичко ще ти хване на сметката; държи те, ако и да няма работа, но не ти плаща, ще откъсне от сметката за тоя и тоя ден, за тоя и тоя час. Ако пък речеш да си отидеш, може и да не те пусне вече в табаханата. С Езра не беше тъй. За него все се намираше работа, кажиречи, всеки ден и всеки час. Рядко да отпусне ръце. Работеше за двама, за трима. Чорбаджията все него ще задържи, когато нямаше за другите. Слава богу. Преди годинадве той, евреинът, не работеше в събота, а пък в неделя и в разни там християнски празници, колко ли бяха — броят им не се знай, чорбаджията затваряше табаханата. Езра тогава в събота и платата си не отиваше да вземе. Да бъде благословен тоя човек — Кибаров. Откъде ли дойде?
С това започна най-напред Кибаров, като го видя Езра за пръв път у Тодора Корчев. Ти защо не работиш в събота и губиш цял един ден, цяла надница? Евреин съм, еврейският закон не ми дава. Закон, а няма ли закон за децата ти? С голям страх започна Езра да работи и в събота. Йехова, не се сърди, не ме наказвай, за децата си го правя. Голям бе страхът на Езра от бога, който е оставил съботния ден за почивка, но още по-голям бе страхът му от съседите евреи в гетото. Гледаха го с презрение, отминаваха го без поздрав. Дойде и хахаминът в къщата му. Езра, що правиш! Гневът господен ще падне върху главата ти. Тогава пак Кибаров: не бой се, Езра; на съседите ти ще им мине, и те са като тебе; бог, кой е видял бог на небето? Ако той е наредил човешкия живот така, както е сега, няма защо и да го слушаме. Няма бог, Езра! Сиромах човек си ти, със съботата ще имаш още една надница. Мина време, мина им на съседите, а бог и никакъв не се обади. Остана само надницата. Езра помоли чорбаджията да работи и в неделен ден. Аз съм евреин, чорбаджи. Чорбаджията се разсърди: проклет евреин, иска да погази християнския закон! И пак Кибаров: а той християнин ли е, като дере кожи и от вашите гърбове, като богатее от вашия труд? По тия дни беше, Рампо Зарев повърна кръв в табаханата, легна болен, а чорбаджията вече и не попита за него. Такива са божите закони, и християнските, и еврейските.
Табакът се ослуша: затихнала бе нощта, кротко спяха децата му на одъра, спеше и жена му на техния одър. Като мъртва. Само в съня си тя преставаше да се движи. Далеко някъде в тишината се чу градският часовник: дан, дан, дан, дан — четири пъти. Езра чу в ума си и гласа на Тодор Корчев: „Щом удари шест — тръгвай.“
Още два часа. Да беше легнал да подремне… Ами ако се успи? И той спеше като мъртъв, щом легне еднаж и затвори очи. Месата му го боляха, костите му го боляха и щом легне, щом се отпусне, потъва като камък във вода. Умора голяма и само тогава я усеща — когато престане да работи. Няма да ляга тази нощ, докато… Ето дойде час и той да направи нещо за Кибаров. Кибаров отвори очите му и Езра няма да ги затвори вече никога. Като сляп ходеше преди. Сега Езра знай що взема той и що дава на чорбаджията; Езра знай каква сила е всеки работник като него; Езра знай какъв ще бъде човешкият живот, когато го редят работните люде, а не чорбаджиите; Езра знай, че работният народ е всичко на тоя свят, стига да се събере на едно място, да дойде на един ум, да събере силата си, да не се оставя да го лъжат. Законът на работния народ е справедлив и добър за всички. Това научи Езра от Кибаров. И целият живот на Кибаров е като всяка негова дума. Платата си дели със сиромасите, а той самият живее сиромашки. Кого другиго да слуша Езра, в кого другиго да вярва? Всяка негова дума е вярна и на място. Кибаров никога не е излъгал. Учен човек, добър, умен. При сиромасите е дошъл,
да ги поучава, очите им да отваря. Сиромашки закрилник. С неговите думи се видя Езра като човек, с неговите думи се позна. И той, и другите също, които се събират около Кибаров. За работата им ги учи, книжки им чете, за целия им живот ги учи, учи ги за друг, нов живот, по-добър, по-справедлив, по-чист живот. На другарство ги учи. Езра дигна поглед към одъра, дето спяха децата му. Спомня си и сега думи на Кибаров: „Което не ще можете да направите за себе си, ще го направите за децата си. Сдружавайте се, борете се и ако не успеете за себе си, ще успеете за децата си. Като е така, що може да уплаши човека? Съберете се, вървете напред всички заедно, всички сиромаси, всички работници, нема сила, която ще ви спре, нема сила по-голяма от вашата.“ Ами така е, вижда се: колко са сиромасите в О. и колко са богатите;
