му намерения. Заканвал се… станаха сбивания. Венчев разправял, че аз пращам свои хора да нападат неговите юнаци. Всъщност той смета, че аз му преча да вземе окръжния комитет в ръцете си. Аз наистина му преча и ще му преча, но не очаквах, че ще ми прати убиец.
— Да не би да има некаква грешка? — промълви Борис, но и той самият не вярваше на предположението си.
— Никаква грешка нема — отсече табакът. — Венчев. Секретарят на комитета. А може да има и други. Боят се да не вземем ние комитета. Венчев най-напред, предателят, който се продаде на сръбския крал.
— Той не е вече секретар, той…
— А, изгонихте го, ама той сега разправя, че вас ще изгони. Затова е пратил Лютото Коце да убие господин Кибаров и вече да нема кой да му пречи. Тия работи се знаят, даскале. И сичко ще узнаем ние, от игла до конец. И секи ще си получи…
— Остави, Тодоре — намръщи се с досада Кибаров. — Глаушев нема никакво участие в тази мръсотия.
— Може да нема, но и той върви с них. Борис се извърна към табака нетърпеливо:
— А вие сега… какво? Ще отмъщавате ли? Наежили сте се, но… Това не е ваша работа. — Той помълча, после рече с припламнало лице: — Ти сега излез за малко, искам да поговоря с господин Кибаров.
— Излез, излез, Тодоре — каза и Кибаров от леглото си, без да се помръдне.
Тодор Корчев се подчини, ала от прага, хванал дръжката на вратата, рече троснато:
— Да. Ще платим на предателите. За кръвта с кръв! Борис приведе глава, после дигна към Кибаров натежал от мъка поглед:
— Ако наистина е Венчев… Сега и твоите хора… Комитетът, какво би могъл да направи комитетът! Ние се изяждаме взаимно. И тъкмо сега, когато ни атакуват от всички страни.
Кибаров рече с поглед в тавана:
— Не се чуди. За нас въстанието беше едно поражение и сега всички слабости излизат налице. Но ти не знаеш какво става и горе, в България, по нашите македонски работи. Разногласия, раздори, кой крив, кой прав, а това, което става там, има свои отражения и тук. Назад към здравите принципи на борбата! Нищо друго. Към осъзнаване на всички направени грешки и отстъпления, за да не се повтарят повече по прежнему. Нема друг изход, не е и нужен друг изход.
— В мене самия също… аз също се обърках. Да, здравите, основните принципи. Но дали и в тех нема нещо погрешно? Не можеш и ти да ми помогнеш, не можеш. Виждам колко си твърд, последователен, но ме извеждаш към неща, които не мога да приема. Може би и в началото има нещо нередно, щом краят е такъв. Все за това си мисля от оная нощ, когато бехме с Груев.
Кибаров обърна погледа си към него:
— В тебе всичко е разбъркано. Немаш своя линия, свой критерий. Виждам: обичаш честно народа си, искаш да му помогнеш. Това е добре, тази обич, но у тебе има пълна идейна обърканост. Оттам иде всичко, всичките ти колебания, съмнения, та и душевният ти тормоз. — Той помръдна, като че ли цял да се обърне с раненото си тяло, и продължи, взирайки се в него: — Да вземем например именно твоята любов към народа и отечеството, както би казал некой разпален националист. И да приемем, че това е едно естествено чувство у човека –. привързаност към роден край, спомени, общ език и така нататък. Но това чувство е така изопачено в така наречения патриотизъм! С нищо друго не се спекулира така безогледно, така лицемерно, така подло, както с патриотизма. В него намират оправдание и за най-тежките си престъпления и буржоазия, и дворец, и църква, до най-последния… родолюбив негодяй. С него започват войните, в него е и тая взаимоунищожителна омраза между народите, съперничеството между тех, в негово име смъкват по две кожи от гърба на народа всевъзможните спекуланти. Ти помисли, Глаушев, какво остава всъщност от твоята любов към отечеството? Което казах аз за патриотизма, има същото значение и за отечеството. Помисли за всичко това добре, Глаушев! Аз мисля въобще, че твоите прекалени чувства те заплитат като муха в паяжина. Големите проблеми и всички проблеми се решават
тук — приподигна той здравата си ръка и докосна с пръсти восъчнобледото си чело. — А не с… чувства. Ето и друго, за което требва добре да помислиш: народът, народните маси се привързват здраво само към едно дело, в което са вложени техните жизнени интереси: хлебът им, освобождението им от всекаква експлоатация, човешкото им право да живеят. А ти какво? Как си представляваш ти свободна Македония? Чуждите потисници могат да бъдат заместени от свои потисници и изедници. Само с твоя огнен патриотизъм ти нема да стигнеш до едно- истинско освобождение. Ами по-нататък? Работникът в твоята свободна Македония ще получава ли заслуженото за своя труд? Ще се даде ли земята на селяните? Или ще наскачат вече наши бейове и чифликсайбии? Ето и за това требва да помислиш. И да освободиш крилата си от всекакви паяжини, да освободиш ума си от всекакви излишни, нездрави чувства. Просвета е нужна, Глаушев, знания са нужни. Ти тръгваш с владиката да раздаваш милостиня, а требва да учим селяните, работния народ да се бори за своето. Не, не, чакай…
Влезе безшумно немлада жена в смилевска носия, с дърва за печката, притъкми се да приклекне. Кибаров изви очи към нея:
— Много е топло… После, после. Остави там дървата, после ще…
Смилевката мълчаливо, безшумно сложи дървата пред печката и си излезе. Кибаров продължи:
— Ето да разгледаме този случай с владиката и много неща ще ти станат по-ясни.
— Но това са вещи, които изпращат от България добри хора, патриоти. Пострадалите по въстаналите села немат нищо и от всичко се нуждаят.
— Знам, знам. Но с милостиня ли? И попита ли ти колцина от софийските богаташи са отделили…
Сега в стаята влезе Добринов, още по-възбуден, колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен:
— Другарю Кибаров… Лекарят нали каза да лежиш спокоен, да не говориш толкова много и… — Той обърна свиреп поглед към Бориса: — Съвсем не е време за разговори сега, Глаушев. Той трябва…
Несдържана врява се чуваше и отвън, пред вратата на стаята. Кибаров махна със здравата си ръка:
— Не, не съм уморен, нищо ми нема. Борис стана:
— Наистина, аз.-.-, само да те видя. Прощавай, Кибаров.
— Постой, постой. Ние требва по-често да се виждаме.
— Ще дойда, пак ще дойда. Имаш ли нужда от нещо, Кибаров?
— Има кой да се погрижи за всичко — побърза да отвърне Добринов.
По лицето на ранения трепна бледа усмивка:
— Нищо не ми липсва. Другарите тук се грижат за всичко.
Борис обърна студен поглед към Добринов, кимна едва:
— Да. Виждам. Не искаха даже да ме пуснат при тебе.
XXXVIII
Добринов беше в постоянна гневна възбуда след раняването на Стефан Кибаров. Той не се отделяше от ранения — излизаше само за да отиде до училището и веднага след часовете се връщаше пак в квартирата му. Хазаите на Кибаров отстъпиха още една от стаичките си, Добринов си нареди леглото в нея и малката къща стана постоянно свърталище на групата на социалисти. те в О. Вечер и в празнични дни тук се събираше цялата група, а дваматрима от тях се навъртаха по всяко време, за да пазят ранения и да му прислужват. Добринов твърдеше, че в раняването на Кибаров е замесен целият окръжен комитет, макар да се изясни, че това е дело на Симеон Венчев и неговата група, че Венчев не е вече секретар на комитета и след раняването на Кибаров е изключен от Вътрешната организация.
— Добре, добре — клатеше глава Добринов, размахваше побелял от стискане юмрук, — но те защо не го осъждат на смърт и да го застрелят веднага! Той е предател, той се опита да убие най-достойния от членовете на окръжния комитет и това се наказва само със смърт! А те? Изключили го! Това е, защото и те имат сметка да изчезнат такива хора като Стефан Кибаров.
Людете от групата го слушаха и му вярваха. Из града се разправяха какви ли не истории окело връзките на Венчев със сърбите, броеха се и се преброяваха парите, които бил взел от самия сръбски крал, приписваше му се участие във всички злодейства на сърбо-манските чети в окръга, сега бе дошло и
