— Не можеш да ме избегнеш. И аз съм на тоя свят, съществувам. Аз съм навсякъде. И зная повече от тебе, мога повече, по-силен съм от тебе. — Той дигна поглед, дръзко гледаха възпалените му очи: — Не можеш да ме избегнеш, да се отървеш от мене. Аз съм другата страна на живота, друго негово лице и негово по-вярно, по-истинско лице. Повечето от хората са като мене, в блатото лежат, топло им е, удобно и по-сигурно. Къде другаде, по дяволите? От кал сме и в кал живеем. Това е истината за нас. По-силните, по- умните намират си място в по-дълбоката тиня. Да им е още по-топло. А ти накъде се дърпаш, накъде се мяташ като… Освободи се, човече, от всякакви там угризения, идеали, веднаж се живее на тоя свят. Ти се бунтуваш, но рано или късно ще признаеш, че в мене е истината за човека.
— Не! Ти лъжеш! — пламна отново Глаушев.
— Сърдиш ли се, Все…
— Ти клеветиш човека. И никога не ще приема аз твоята клевета. Въпреки… въпреки всичко.
— Ето, виждаш ли? — светнаха пак лукаво с мижавите очи на Дяконов. — Въпреки всичко. Въпреки. Червеят е вече в тебе. Въпреки, а?
— Изпуши ли си цигарата?
— Ето, ето. Ставам. Да ме биеш ли искаш? Ти помисли добре върху моите приказки. Не съм виновен аз,
че истината е толкова мръсна. Помисли и за себе си, човече! Ето тръгвам. — И вече на вратата, като че ли едва сега си спомни, той добави, загръщайки се в яката на балтона си, да покаже и своето безразличие: — Тая сутрин са стреляли по Кибаров. Тъкмо излизал от къщи.
— Кой? — трепна Глаушев. — Убит ли е?
— Кой… Наш. Българин е стрелял. Познали са го. Нали ти казах: когато няма кой да ни убива, турци или гърци, ние сами…
— Но кажи! Убит ли е?
— Ранен. Ама здравата. Когато е за свой, българинът здраво удря. Само че тоя… изглежда, пищовът му го е излъгал. И жени там са се развикали, пък трябвало да помисли и за себе си, нали? За кожичката си…
XXXVII
Борис Глаушев влизаше за пръв път в жилището на Кибаров. По малкото дворче пред къщата личеше опустошението, което бе нанесла зимата. От двете страни на тясна калдъръмена пътечка, която водеше към къщата, личаха следи от затъпкани лехи, туктам по тях и край оградата стърчаха изпочупени, почернели стръкове, съсухрени, прегорели, кой знай как задържали се под снеговете посивели китчици цветя от последната есен. Следи от замрял живот, който очакваше мотичката на стопанката да разчупи твърдата зимна кора на земята. Пътечката водеше към няколко поразкривени каменни стъпала, без перила; които стигаха до тясна площадка пред входната врата на къщата — две-три стаички под нисък зимник с тъмни прозорчета. Малкото жилище изглеждаше като пусто, със затворени прозорци, със затворена врата, но едва бе стигнал Борис докъм средата на пътечката, когато вратата шумно се отвори и на площадката изскочи учителят Добринов. Той беше гологлав, с разрошена дълга коса, с разкопчан балтон, с възбудено, зачервено лице, спусна се по няколкото стъпала и се спря на последното, замахна с ръка, сякаш искаше да спре Глаушева:
— Е… Какво сега ти? Идваш да видиш дали е мъртъв? Не, жив е! Колкото и да е неприятно това на някои.
Борис се спря пред него учуден:
— Що значи това, Добринов?
— Няма що да се учудваш. Какво значи… Ваши хора се опитаха да убият Кибаров. Не вярвам да ти е съвсем неизвестна тая работа.
— Какви наши хора? Аз наистина не те разбирам.
— Хора от комитета. Познали са го убиеца. Човек на Венчев. От неговата банда.
— Това е друго нещо, ако е верно. Венчев не е в комитета.
На вратата се показа табакът Тодор Корчев, показаха се зад него и други двама млади мъже, които Борис не познаваше. Табакът рече с мрачно лице:
— Влизайте. Не дръжте вратата отворена. Добринов се врътна все така възбуден, изкачи се
назад по стъпалата и се провря между застаналите на вратата, като че ли бе решил вече да не продумва. Отдръпнаха се и другите след него, влезе и Борис в малко ходниче пред няколко врати, някой бързо затвори входната врата. На стол до една от вътрешните врати седеше грамадният евреин Езра, мълчалив, неподвижен, с безизразно, вкаменено лице, на кръглите му колена тежаха свити неговите великански юмруци. Той като че ли изпълваше цялото ходниче, другите четирима около него изглеждаха някак смалени.
— Добър ден — поздрави Борис. Никой не му отговори, никой не го и погледна. Той продължи: — Къде е Кибаров? Искам да го видя.
Табакът Корчев колебливо му посочи с брада вратата, до която седеше евреинът, и неохотно процеди:
— Там…
— Той може да спи сега. Почивка му е нужна — не можа да се сдържи Добринов и се размърда нервно в ъгъла, където бе застанал.
Ала иззад вратата се чу позатихналият глас на Стефан Кибаров:
— Ти ли си, Глаушев? Влизай.
Борис влезе. Веднага след него, по петите му, се вмъкна и Корчев, тихо затвори вратата и застана там като на стража. Той следеше всяко движение на Глаушев със строги, дебнещи очи. Кибаров лежеше на тясно желязно легло в един ъгъл на стаята, дългото му слабо тяло беше цяло изпружено под вехтичък йорган, ръцете му бяха отпуснати върху йоргана и едната цяла омотана в бял, вече позамърсен бинт. Лицето му беше твърде бледо и още повече ослабнало, високо стърчеше големият му нос, а разрешената коса, брадата му като че ли някой набързо бе поприбрал около неговата едра глава. Светеха живи само очите, все така пълни с мисъл, съсредоточени, сега излеко втренчени и трескави, вероятно поради раните му.
— Ела, ела, Глаушев… Седни, братко.
Той като че ли преглътна една въздишка, но лицето му остана непроменено. Борис се огледа къде да седне — два прости стола бяха сложени край стената срещу леглото, масата в другия ъгъл беше оставена без стол, цяла отрупана с книги. Нямаше никаква друга мебел в тая малка и немного светла стая, ала на стената срещу вратата бяха окачени един до друг в тесни черни рамки неголеми портрети на Маркс, Енгелс и Димитър Благоев. Борис седна на един от столовете, разкопча балтона си — в стаята беше много топло, току до вратата пърпореше нагорещена ламаринена печка.
— Как стана това нещо, Кибаров? Боли ли те, лошо ли си…
Кибаров изви внимателния си поглед към смутеното му лице, помръдна пресъхналите си устни и рече с пренебрежение:
— Докторът каза, че нема нищо опасно. В ръката и в крака съм…И в гърдите, но куршумът минал по ребрата. Не ми се лежи, а сега кой знае колко време…
Чу се сърдитият глас на табака:
— Уплашил се, мискининът, треперела ръката му… макар от две крачки…
Кибаров като да се поусмихна, обърнал поглед към тавана:
— Чакай бе, му казвам, какво правиш, а той, изблещил очи като побъркан и не може да гръмне повече. Но кракът ми се преви, счупен… току се видех на земята.
— Позна ли го?
— Не. Тодор, ето, другарите… Казват, че е от хората на Венчев.
— Ами видели са го тука — обади се пак табакът. — Лютото Коне… знайме си го ние, казаха ни и други, крие се той сега, майката му…
Борис приподигна рамена:
— Просто да не поверва човек…
— Мене пък не ми е много чудно, Глаушев — обърна Кибаров лице отново към него. — Знам аз всичките
