кой работи и кой трупа богатство. Така е, вижда се: в табаханата работят по десет, по петнайсет души, а чорбаджията е един: много пъти се събират и по трийсет души, а чорбаджията все си е един. Вижда се ясно. Кибаров никога не лъже. Ако имаш отворени очи, и сам ще видиш…
Езра се ослуша. Какво е туй? Не — гетото спи. Тиха е зимната нощ, гробно тиха. Като съня на гетото — сън-забрава и мъртвешки покой за капналите от умора люде. Но ето пак:
— Оооо… Оооо…
Не се пробужда нощта и сега от мъртвешкия си сън, но какъв е тоя вик, жена вие, мре ли някой там, или…
Езра усети как жена му Ханна скочи в леглото, чу уплашения й шепот:
— Трябва да е умряло детето на Естер… Болно е. От два дни. Гърло…
Ханна въздъхна, легна отново и после пак всичко утихна, замря, изчезна в мъртвата нощна тишина. Що би могъл да стори човек там, където вече е дошла смъртта?
Жарта в огнището вече едва светлееше. Стаята бе изстинала и в студа децата спяха още по-тихо, сгушени едно в друго под общата покривка. Табакът наново се унесе в мислите си. И все Кибаров беше в мислите му. Намери се човек да му прати убиец. Венчев. И той учител като него. Езра бе го виждал само два пъти, но безброй пъти бе чувал името му. От Кибаров, от Тодора Корчев и от мнозина други. Знаеше го целият град. В
българския комитет бил от най-големите. Ама и комитета предал. Езра познаваше и мнозина от людете му. Познаваше и Лютото Коце. Убиеца. Тодор бе му казвал много пъти, че Кибаров трябва да вземе комитета в ръцете си. Само така ще се оправят всичките работи. И сила голяма ще има тогава Кибаров, и целият народ ще тръгне с него. Венчев пречел, Венчев бил пречката. А сега прати Лютото Коце да убие Кибаров. Така ли? Сега той, Езра, и Тодор Корчев ще убият Венчев. Тая нощ. И няма да сбъркат като Лютото Коце. Той ще го убие, Езра. И няма да трепери ръката му.
— Дан, дан, дан, дан, дан.
Пет пъти. Колкото и да беше вдаден в мислите си, Езра чу ясно и петте далечни удара на градския часовник. Няма да сбърка Езра. Има още време. КасапсКият мост не е далеко. Там трябва да бъде Езра, щом удари шест. Има още време. Няма да сбърка той с нищо. Както в работата си, в табаханата. Щом вземе нещо в ръцете си и умът му е ясен, то върви, върви както трябва. Взел бе в ръцете си и тая работа с Венчев. И умът му беше ясен. Само това, че… не можеше да заспи, да поспи малко. Имаше време да поспи, но не можеше. Боеше се да не се успи, да не пропусне часа. Боеше се, но дали беше само за часа? Ами той би могъл да подремне и така, както бе седнал край огнището. Малко ли пъти бе дрямал край огнището и всичко ще чуе, всичко ще усети. Нямаше да пропусне Езра и часа сега и не оттам идеше страхът му. Много работи бе вършил досега Езра и всякакви. Човек не беше убивал и никога не е мислил да убива. Не му е давало сърце и ръка да дигне срещу човека, макар да се е случвало няколко пъти, но то е, когато човек съвсем излезе от кожата си. В такива случаи Езра се боеше и от силата си. Виждаш, някого трябва да чукнеш, но пък и не е човешко да го осакатиш. Еднаж той бе извил ръката на Ташко Влашето, пияно бе дошло Влашето в табаханата и досаждаше на всички, пречеше им, чук дигна то да удари тогава и Езра… Но после Влашето три недели не можа да хване работа, ръката му бе изкълчил. Наистина, падаше му се на Влашето, но да седи сиромах човек три недели без работа… Тежка беше ръката на Езра и той я задържаше, боеше се от силата си, от гнева си, човек винаги ще пресили.
Сега умът му беше ясен Нямаше червено перде пред
очите му, не бучеше главата му, изпразнена от всякакви мисли. Само страх някакъв студенееше в сърцето му и някаква тъпа болка. Ами… човек трябваше да убие. Трябваше. За Стефан Кибаров. И за всичко онова, което бе чувал от устата му, за всички ония мисли, които бяха оживели в главата на Езра, които бе оживил той, Кибаров, в главата му. Как един ден всичко ще се промени от дъно, ще се промени към добро за сиромасите, за неговите деца, за Ханна, жена му, за него самия, за всички евреи от гетото. Венчев иска да спре всичко това, иска да попречи, Венчев се опита да убие и самия Кибаров. Не, това не може да се допусне. И всичко беше ясно. Венчев трябва да се очисти. Само тая студенина в сърцето, но, види се, иначе не може да бъде, човекът не е кокошка, да откъснеш главата му и да я захвърлиш. Нека там, под лъжичката, да натиска и да хапе, но което е нужно да се свърши, ще се свърши, ръцете са развързани, ножът е в пояса, наострен грижливо. И всичко е уговорено дума по дума, колко пъти вече. Ето дотук стигаха мислите на Езра и пак се завъртваха в някакъв кръг, започваха отначало, една след друга и все същите. Въртяха се те в главата му, ту по-бързо, ту по-бавно, понякога и се прекъсваха, въртяха се те още по-бързо сега, когато наближаваше часът, и нека се въртят, човек не може да ги спре. Въртят се те и тая хладнина стои в сърцето, някъде под лъжичката, но очите са будни и всичко виждат, слухът лови всеки звук, не ще пропусне ударите на градския часовник, ръцете са свободни, не ще се спрат, не ще се поколебаят, не ще сбъркат, усеща той и твърдостта на дългия нож в пояса си всеки път, когато се помръдне на една или друга страна, както е седнал край огнището, и вече като че ли не го сдържа, като че ли нещо все го помушва, подкарва го да става вече…
XXXIX
Тодор Корчев лесно улови следите на Венчев. Симеон Венчев не се криеше нито преди, от гръцките терористи, нито сега, когато знаеше целият град, че негов човек бе стрелял по Стефан Кибаров. Той ходеше по О. все така напет, с леко позасукани мустаки, с ален фес, понатиснат над лявата вежда, големите му очи гледаха уверено и дори строго. Венчев не даваше с нищо да се забележи, че се бои от гръцките терористи или сега и от людете на Кибаров, пък и от Организацията, след като се бе разчуло за връзките му със сърбите, за отстраняването му от окръжния комитет. Придружаваха го навсякъде по двама, пък и по трима от неговите люде, но той бе наредил така, че да не личи това поне на пръв поглед. Не беше впрочем и страхът му преголям поради неговата самонадеяност и вродена дързост. Той избягваше да минава редовно по едни и същи улици, но свърталищата му, особено вечерно време, бяха все същите — две кръчми, където се събираше неговата група, и гостилницата на хотел „Вардар“, дето се хранеше често самият той и се срещаше с някои от людете, които отиваха там на чаша бира, както бе станало мода сред по-будните о-ски граждани. Откакто започна да го следи, Тодор Корчев узна и това, че Венчев през ден, през два нощуваше у една млада вдовица. Така и реши той, след като хвана тая следа ма Венчев — да го нападнат те с Езра не в жилището му, както бяха мислили преди, а при неговата вдовица. В жилището си Венчев винаги държеше по един от своите люде, но при вдовицата влизаше сам и по-късно вечер. Сутрин той излизаше рано оттам, ала и често се успиваше в обятията на младата си приятелка. Ето според това Тодор Корчев нареди цялата работа, която искаха да свършат те с Езра.
Корчев зъзна близу два часа в тъмната сянка под една стряха срещу хотел „Вардар“. Улиците по двата бряга на реката опустяха, остана само шумът на водата между високите брегове и долу, през проядените ледове, останаха двата фенера на двата края на дървения мост и насреща — блесналите стъклени прегради на хотелската гостилница. Тодор Корчев не можеше да види какво става в гостилницата — стъклата бяха гъсто запотени в студената нощ, — ала той знаеше, че вътре беше Симеон Венчев с двама от людете си. От своето скривалище Корчев виждаше ясно кой влиза в гостилницата, кой излиза и повече не му беше нужно. Дивечът беше вътре и той ще го чака да излезе. Ще го проследи отдалеко, да не го забележат двамата му хъртове, и ако Венчев се прибере у дома си, работата ще остане за друг път, ако пък влезе у приятелката си, ще му влязат те с Езра още тая нощ. Езра ще чака на уговореното място след шест часа — по-рано не е и нужно. Нека се успи, мискининът, по-сладко с курвата си. По-сгодни са за такава работа по-късните нощни часове…
Докато беше още рано, в първия час на нощта, вратата на гостилницата много пъти се отвори и затвори, влизаха и излизаха оттам люде по един, по двама и повече; знаеше се и това, че те бяха все българи — турчин и грък тук никога не влизаше, рядко ще влезе евреин по търговска някаква работа или ще влезе някой от власите, които по свои причини държаха за българската партия и бяха против гърците. Тодор Корчев не искаше да знае никого, той чакаше да се покаже на вратата на гостилницата Симеон Венчев с пазачите си. Ще го види той добре, макар и тъй, отдалеко, ще го види на светлината, която идеше откъм вътрешността на гостилницата, и още повече, когато се отвори вратата. Наблизу беше и пряката врата за хотела, окачен беше там силен фенер, виждаше се всичко ясно по тая страна на улицата.
Студът измъчваше табака най-много. И в мъката му имаше повече гняв, а по-малко болка. Струваше му
