можеше на своята ранна още възраст. Той се боеше от безпътния си баща, срамуваше се от него и го мразеше в сърцето си, а сега сама грижовната му майка разпалваше в него омраза към родния му баща. И вече всичко друго беше по-лесно за дръзкото момче. Варвара му каза, че трябва да се ожени и то чакаше невестата си. То караше по-малкото си братче и двете си сестри да му стават на нозе и да му се покланят; другарите си, доколкото ги имаше, караше да му се покланят още по-дълбоко и да му плащат данък — разни момчешки ценности и играчки. Слугите бягаха от него, доколкото им беше възможно — биеше ги и ги мъчеше по всякакви начини, за да усещат те неговата царска власт. С тоя свой син Варвара Аронова се готвеше да изпревари във всичко самонадеяния си мъж. Тя искаше не по-малко от него да стане царица, но не искаше да върви против волята на императора, предпочиташе да си остане майка на малолетния цар и с това да държи в ръцете си царската власт за дълги години.
Получи се най-сетне вест, че невестата на бъдещия цар е тръгнала от Цариград. Арон Мокри изпрати люде да я посрещнат чак по теснините към Траяновата врата. Тоя човек таеше някакви греховни мисли, които и не можеше да спре в своя нечестив ум, но не се решаваше да ги разкрие, а ги показваше в безсрамните си шеги. Една сутрин, докато лежаха в съпружеското си легло, той се присмя на жена си, че вече е остаряла и току започна да се дави в нечист смях:
— Тя, ромейката, дето ни иде, най-напред с мене трябва да полежи… Женихът й е невръстен… аз по- добре ще я науча… хе-хе-хее…
Жена му едва не го изгори с погледа си.
Не пощади той и детето си, и то пред други люде; все тъй уж на смях, а то беше, за да насити греховното си сърце.
— Ти, синко — каза му той със светнали очи и с криви устни, — като почне женичката ти да те мъчи, прати я при мене… аз ще я укротя по-добре…
Ала като дойде в Средец очакваната невеста, дори и той, безсрамният Арон Мокри, се стъписа. Тя беше много стара за такъв жених, който едва-що бе навършил дванадесет години; беше и много грозна, с прекалено ярко начервени страни, за да прикрие нездравата бледост на лицето си. Беше и много надменна — едва се поклони дори и пред свекъра си, едва ще пророни една или две думи на своя език. Така, изглежда, бяха я научили и тя прекаляваше в усърдието си, но това продължи малко време. Като седнаха на първия тържествен обед, тя посегна, преди да я поканят, и дигна чаша с вино. И жадно го изпи, за обща почуда; това, види се, беше слабост у нея и не можеше да я овладее. Като изпи толкова вино наеднаж, започна бързо да се разнежва и да се топи, бързо отпадна от нея, като ненужна черупка, всякакво притворство и строгост, и надменност. Разтвори уста и да се посмее, и да поговори, а и към виното посягаше още по-смело. Гостите на трапезата започнаха да се споглеждат макар да бяха виждали те и по-големи чудесии на трапезата на Арона Мокри. С това и мина донякъде, с тия погледи, с пошушвания и посбутвания — на сестрата на могъщия император се позволява и повече. Развесели се и Арон, с него и гостите му; само Варвара Аронова пазеше своето свекървино достолепие, също и невръстният годеник гледаше годеницата си някак учудено, но и с бдителни очи.
Не се засмиваше, не се развеселяваше и севастийският митрополит, който бе довел годеницата от Цариград с други още неколцина придружници. Той седеше срещу Арона и виждаше отблизу годеницата, която седеше отдясно на бъдещия си свекър. Беше умен и ловък човек, вече доста побелял и само дебелите му арменски вежди бяха все още съвсем черни. Той и преди това знаеше с каква тежка задача бе го натоварил Василий Втори, но виждаше сега, че годеницата насреща правеше задачата му още по-трудна. Малко по-късно тя и всичко провали с няколко свои непремислени думи. Виното, което пи без въздържание, бе ръзмътило слабия й ум и тя вече не внимаваше що говори, та бе събрала върху себе си погледите на всички сътрапезници. Изтънелият й гласец режеше ухото на митрополита и по едно време той чу:
— Моят братовчед императорът…
— Как тъй твоят братовчед! — прекъсна я дрезгавият глас на Арона.
Севастийският митрополит усети как спира дъхът му, но усети също и тежкия поглед на Арона върху себе си. И преди да успее да се намеси, отново се чу гласецът на годеницата, сега още по-тънък и по-остър:
— Ами да! Императорът ми е братовчед, това знаят всички, макар да не ми е дадена княжеска титла. Майка ми е била от прост род, но е била най-голямата хубавица… Да, и…
— Ти не си ли сестра на император Василий Втори? — прогърмя гласът на Арона из цялата зала и всеки шум и глас замря.
Годеницата опули уплашени очи в митрополита, от него търсеше помощ, но се смути още повече и се опита сама да поправи грешката си:
— Да… аз съм му като сестра, почти сестра… — И току й дойде друга мисъл, сякаш на свой ред да сплаши бъдещия си свекър: — Ами ако съм истинска княгиня и негова родна сестра, той тук ли, при вас ли ще ме изпрати!
Варвара Аронова първа разбра всичко, скочи от стола и обърна рязко гръб на ромейката, която седеше от лявата й страна.
— Те са ни излъгали! — чу се гневният й шепот. Тя направи знак на сина си да я последва и се запъти бързо към най-близката врата.
Севастийският митрополит махаше ръце, дърпаше брадата си и се опитваше да каже нещо, също и другите придружници на годеницата, както бяха насядали на почетни места между другите гости, ала в залата настана голям шум, раздвижиха се всички, заприказваха един през друг. Само един човек в цялата зала стоеше спокойно, изправен до главната врата, и внимателно следеше ту Арона, ту митрополита, ту годеницата, пък и всички около тях.
Това беше главният виночерпец в комитския дом, а всъщност — предрешеният богомил Яков Рун. Той видя как скочи и Арон, който се залюля на несигурните си нозе и току блъсна трепезата пред себе си. Дигна се още по-силен шум и трясък, и вик. Арон размахваше и двата си юмрука пред лицето на митрополита, който нещо го увещаваше. Богомилът не можеше да чуе какво си говореха те, но видя как Арон Мокри отеднаж извади късата кама, която винаги носеше на колана си отпред, и току мушна с нея митрополита в корема, като на шега.
Настана още по-голяма бъркотия, жените се разбягаха с писъци и се струпаха по вратите, забързаха след тях и другите гости. В общия шум й викот ясно се дочуваше гласът на Арона, който ругаеше с най-груби думи и Василия, и лъжливата му сестра, и пратениците му. Богомилът се спусна нататък, следван от неколцина слуги, които бързо изнесоха от залата ранения митрополит.
Самуил беше далеко от Средец, но знаеше какво става там. Богомилът Рун пращаше при него в Преспа свои верни люде винаги когато беше нужно. Богомилът не беше успял да разкрие как се беше стигнало до тая нестанала сватба, но съобщаваше на Самуила за всичко, което виждаше в дома на Арона. Самуил очакваше да получи покана от брата си, но се готвеше да отиде на тая чудновата сватба и без покана. Тъкмо по това време получи последното писмо от богомила: „Както ти известих, годеницата пристигна и я доведе един владика и други трима люде на императора, но най-голямо беше богатството, което донесе с двадесет и пет коли, за да затвори очите на всички и да не видят каква невеста бе изпратил ромеецът на твоя брат. Излезе, че тя не е сестра на императора, тя сама си каза, като изпи повече вино, отколкото можеше да понесе главата й. Узна се после, че тя била развалена жена и била омъжена вече един път. Това признаха пратениците, като ги свалиха в подземията на затворнишката кула и горещото желязо ги накара да заговорят. Аз също слязох в подземията и казаха те още, че твоят брат и императорът Василий имали съюз, но не знаеха що да кажат повече и наистина не знаеха, щом единият умря от мъки. А твоят брат, като узна, че императорът го измамил, прободе с ножа си владиката и после нареди да го изгорят на клада и днес го изгориха насред града, та целият град се събра да гледа. Невестата прогониха, но твоят брат пак задържа всички коли и цялото богатство, което донесе тя, и не го върна на императора. Това е всичко и може да има и друго нещо, което аз още не знам и се трудя ден и нощ да го узная…“
Арон Мокри прободе с ножа си севастийския митрополит и го изгори на клада. Върна той на Василия и лъжливата годеница, като нареди да я качат на едно шугаво муле, а двама от нейните придружници, които бяха останали живи, вървяха пеша след нея и така трябваше да вървят до Цариград. Те наистина вървяха тъй до Траяновата врата, където беше сега границата с Византия. Тук лъжливата сестра на императора се
