уплаши от него и не искаше да върви по-иататък, но двамата придружници, като бяха вече на своя земя, подкараха я насила. Богатите невестини дарове Арон Мокри задържа за себе си, като награда сякаш за унижението, което трябваше да понесе.
Тая случка се прие по цяла Византия като голяма грешка и като лекомислена игра на Василия Втори, При все че бе сразил Варда Склира и да бе пръснал неговите привърженици, Василий имаше още много и много врагове по цялата империя, които се радваха на грешките му и злословеха против него. Младият император носеше тежък товар и черна сянка върху себе си най-напред поради своята майка императрица Теофано, която помогна да бъде убит вторият й мъж и искаше да се омъжи за убиеца му. Тя беше много хубава, но беше грешна жена и я наричаха разпасана кучка.
В себе си той се срамуваше за родната си майка и я презираше, а тоя срам беше голямо бреме за сърцето му. Носеше го със скрита мъка, която не можеше да сподели с никого. И колкото беше горд по рождение, тая скрита болка на душата му го правеше още по-горд, изпълваше го с ненавист едва ли не към всички люде, с недоверие и гняв. С това императорът отблъскваше людете и те го мразеха, враговете му бяха многобройни. Ала той бе седнал на бащиния си престол, след като бе надвил един опасен свой съперник, и всички се бояха от него.
Василий чу и сега за злословията против него — винаги имаше кой да му донася, но те не разколебаха неговата самоувереност. Той знаеше в себе си, че бе постъпил правилно и бе постигнал своята цел. Той нареди тая игра с Арона Мокри най-напред за да го унижи, да го направи смешен и жалък; ако пък средецкият комит би приел играта му, би станал негов послушник. И най-сетне, както и стана, той би предизвикал императора да дигне меч срещу него. Василий бе предвиждал трите тия възможности и в третата бе сполучил.
Той не искаше да знае за безбройните глупци и слепци в обширната си империя и не почете дори най- приближените си помощници, да им обясни какво бе целил и какво бе постигнал с тая своя игра. А тя продължаваше. Щом се получи в Цариград вестта за мъченическата смърт на севастийския митрополит, Василий прогласи война срещу България и спомена името на нейния цар-скопец само с думи на голямо презрение. Надигна се срещу него още по-голяма вълна на недоволство и неодобрение, но той никого не питаше и от никого не се боеше. Не зачете дори и своя пръв пълководец Варда Фока, който по това време пазеше пределите на империята откъм изток. Василий бързаше и поради своя гневлив нрав, и поради своята младост — по това време — лятото па 986-а година — той едва-що навършваше тридесет години.
Не дочака и времето да се поразхлади, ами дигна войската си посред лято, по най-големите горещини. Нареди всичките му войски по тия предели на империята да се съберат в Одрин и останалите по-нататък, доколкото ги имаше — в Плъвдив. Той самият тръгна от Цариград с главните сили. Взе със себе си и Лъва Дякона, който по това време беше един от най-добрите книжовници и летописци на Византия; Василий Втори не даваше вид, че обича славата, държеше се строго и най-скромно между людете си, но в себе си вярваше, че е роден да стане велик император, с велики дела и поведе книжовника, който трябваше да бъде с него като жив свидетел на историята.
В Одрин се събра войска до двадесет и пет хиляди души и в Плъвдив се присъедини към нея още една мерия32. Тук, в Плъвдив, той остави с три хиляди войници Лъва Мелисин, който трябваше да пази проходите по Хемус откъм Мизия, за да не се появи оттам българска войска в гърба на главните ромейски сили.
Едва оттук, от Плъвдив, Василий подреди войските си за боен поход право срещу Средец. Уверен, че ще вземе бързо тая голяма българска твърдина, той кроеше да стигне и до Ниш, та да разкъса България на две половини и така по-лесно да я покори. Начело на войската му вървеше един отред от леко въоръжена конница, на около две хиляди сажена пред главните сили. След тая предна част вървеше друга една, много по-голяма част, също конница, но въоръжена с тежки копия и мечове, с тежко бойно облекло — шлемове с високи гриви, брони, железни раменници, лакътници и наколенници, тежки подковани обуща. След тях вървеше пехотата, по трима в редица, полк след полк; тя също беше въоръжена с мечове и щитове, но които полкове носеха тежки копия, не носеха лъкове и колчани. Имаше цели полкове само от стрелци, които бяха въоръжени тъкмо с лъкове и големи торби със стрели, с къси копия. Цялата пехота беше добре въоръжена, облечена в желязо и здраво обута; начело на всеки полк яздеше войводата му и неколцина от другите началници, също на коне, а останалите му началници яздеха ту от едната, ту от другата страна до самия му край. След пехотата вървеше главната част на конницата, след нея се клатушкаха на тежките си колела бойните машини — обсадни кули, балисти, катапулти, тарани, а на края пълзеше обозът, следван, пак на няколко хиляди сажена, от един отред лека конница, която пазеше гърба на войската. Облак жълтеникав прах, дигнал се ниско над пътя, в нозете на войниците и конете, над самите им глави, се влачеше заедно с тях, повлякъл се бе и след тях като огромна опашка, която чезнеше далеко назад. Шлемовете на войниците, оръжието, облеклото им, лицата и дори веждите им бяха покрити с прах, обилната пот чертаеше вадички по страните им, белееха се само очите или зъбите между сплъстени в прах и пот бради и мустаки. Но жарките слънчеви лъчи проникваха и през тия гъсти валма от горещ прах, блестяха на слънцето широките острия на копията и секирите, шлемовете и желязото по облеклото на войниците, позлатата по началниците им. В тия юлски дни по небето нямаше нито едно облаче, а и то изглеждаше някак избеляло и сякаш също забулено в горещ прах. Ту по-близо, ту по-далеч от пътя се надигаха гори, неподвижни в застоялия въздух, та и оттам не полъхваше никаква прохлада. Намалели бяха и водите на Хебър33, а потоците, които пресичаха пътя, бяха и съвсем пресъхнали. Когато се чуеше да зашуми вода край пътя — реката или някой скрит в храсталаците извор, войниците се хвърляха нататък на тълпи, блъскаха се и се караха с продрани гласове, газеха във водата, а други лягаха върху нея и пиеха досам нозете им дигналата се мътилка. Пътуването продължаваше от сутрин до вечер, едва на пладне войската се отбиваше встрани от пътя за непродължителна почивка и докато получи обеда си. Тръгването и спирането се известяваше с остър вой на медни тръби, войниците ги очакваха и ги забелязваха отдалеко как блясваха в прашния въздух, преди още да чуят познатия звук.
Някъде по средата на дъгата, негли безкрайна колона се движеше арменската пехота на императора и сам сред нея, върху своя едър кон, яздеше той — Василий Втори. Тая войска от две тагми34 наемници-арменци беше като лична стража на василевса, най-добре въоръжена, най-добре платена, но и със строг ред; нейното оръжие беше по-тежко, по-тежки бяха и грамадните й щитове от биволска кожа, и облеклото й беше цяло в мед и желязо, ала нито един от тия войници не се откъсваше от редиците да тича за вода, преди да се чуе знакът за почивка. А сред тях беше императорът — и той цял в желязо, дигнал едрата си глава, изпънал широките си рамена, сякаш и не усещаше огъня на юлското слънце.
Войската вървеше по цели дни и безкрайният прашен облак с нея, над нея, като че ли върху отмалелите рамена на войниците. Не се чуваха ни викове, ни песни, рядко ще проговори някой тук или по-нататък, ще изругае някой или ще кресне сърдит началник, или ще се дигне врява, когато се втурнат войници за вода близу до пътя. Чуваше се непрестанно само глухият тропот на войнишките стъпки или на конските копита, разбърканият, безреден удар и звън на оръжията, късото сблъскване на два щита и, на края на дългата колона, тежкото друсане и търкаляне на бойните уреди и обоза, оглушителното скърцане на безброй колелета. В пресъхналия прах, който пълнеше очите, засядаше в гърлото, скърцаше между зъбите, под слънчевия пек, в затопленото облекло, с тежкото оръжие на кръста, на рамената им; войниците си мислеха, че пътуват през самия пъкъл и пътят им няма да има край. Заповядано беше да вървят и те вървяха. Никой не помисляше да се спре, да се върне. Страшна и непреодолима беше силата, която бе ги направила войници, караше ги да вървят по тоя път и навсякъде, караше ги да се бият и да мрат — страшна сила, тайнствена, незнайна, но беше с тях, в тях, по петите им. Императорът беше нейният най-голям заповедник; след него беше началникът, след него — по-малкият началник; неин заповедник беше и глашатаят, който свиква войниците. Те всички заповядваха на войника, караха го да носи оръжие, да върви по цели дни, да се бие, те можеха и да го убият. И всичко това изглеждаше по-иначе, когато войникът беше сред другите войници, заедно с тях, изглеждаше като нещо редно и свое, дори понякога беше и весело, и приятно, сладостно — когато изпревариш врага и го убиеш, когато влезеш в чуждата страна, в чуждия град, когато можеш да напълниш торбата си или да уловиш жената на врага…
Войската вървеше като огромно, многоглаво чудовище, но без своя воля и вървеше там, където го водеха, където му заповядваха. Ето сега през самия пъкъл. Войникът страдаше жестоко — нажеженият му
