шлем го изгаряше, копието му тежеше, бронята му го смазваше, нозете му бяха премалели и бяха разранени в тежките, широки обуща, но той и не мислеше да спира; той се задъхваше, очите му горяха от праха и слънчевия блясък, гореше и пресъхналото му гърло, но той ще наругае другаря си, който едва се е блъснал в него или го е изпреварил на извора, ще прокълне слънцето или праха, или дори началника си, но и не мисли да се спре, да захвърли оръжието, да се върне в родното си село. Непреодолима, непобедима и тайнствена е силата, която го води, тласка го напред. Тя е тук, по петите му и в самия него също. Тук е и императорът, нейният повелител.
Василий Втори, василевсът на ромеите, яздеше сам сред своята тежко въоръжена арменска пехота. Почти ниският му ръст личеше и както бе седнал на седлото, полюшваше се гъвкаво и след продължителна езда — здраво и силно беше младото му тяло. Лицето му беше широко и още по-мургаво под сенницата на шлема; строго и някак отвисоко гледаха големите му очи изпод дебели, правилно извити черни вежди, но още по-черни бяха очите, та и погледът му изглеждаше тъмен и тежък.
Черни и доста гъсти мустаки се спущаха от двете страни на стиснатите му розови устни и се губеха в гъстата, също тъй черна брада. Той беше облечен в просто началнишко облекло, също цял в желязо и само обръчът на шлема му и раменниците на бронята му бяха от бледо, почти бяло злато, както и коланът, на който висеше мечът му, беше извезан със златни нишки. Войници вървяха на десет разтега пред него, също на десет разтега зад него и никой не смееше да наруши това разстояние. Василевсът по цели дни не приказваше с никого. Щом се спираха за обедна почивка или за нощен престой, палатката му биваше построявана невероятно бързо, макар че той чакаше търпеливо. Около него веднага се събираха всичките големи началници начело с първия му помощник, командуващия западните войски Стефан или, както го наричаха поради късия му ръст, Контостефан, ала императорът стоеше и чакаше мълчаливо. Когато заговореше, говореше ясно, отсечено и накъсо, с по няколко необходими думи, като че ли винаги изричаше заповеди. Той се затваряше в палатката заедно с личния си слуга и най-напред вземаше една студена баня. Хранеше се почти винаги сам и яденето му беше просто. Когато викаше някого от началниците в палатката си, то беше само по работа и най-често това беше първият му помощник Контостефан. Говореше се, че когато избирал първия си помощник, предпочел Контостефана поради късия му ръст вместо Лъва Мелисин, който беше много едър — императорът не искал да се чувствува пред него още по-нисък.
Василий Втори имаше своя широка и удобна палатка, къпеше се със студена вода до три пъти на ден, ала иначе и той понасяше всички мъчнотии на похода. Яздеше с войската от преход до преход, и той под жаркото слънце, и той в праха, и той цял в желязо. Искаше да бъде образец за войниците си, но такъв беше и нравът му; той беше войник по рождение и в трудностите на войнишкия живот намираше някакво удовлетворение. Най-добре се чувствуваше сред войската си, на коня си, във воинското си облекло. Той беше сдържан, дори скъперник и в обикновения си живот в Цариград избягваше ненужни срещи с люде, гощавки и тържества и повече стоеше сам в покоите си, винаги зает с някакви военни или управнически кроежи. Той едвам бе успял да седне на бащиния си престол след тежка борба с опасни съперници и, види се, не се доверяваше никому. От десет години, откакто бе заел престола, огромните императорски дворци в Цариград приличаха по-скоро на манастири с тишината в тях и със строгия ред, който се спазваше през всяко време. Тая голяма сдържаност и строгост в императорските дворци се дължеше и на това, че в тях нямаше императрица — василевсът още не беше женен и, изглежда, не можеше да търпи жени близу до себе си. Жени имаше в дворците само доколкото налагаше това строгият дворцов ред и също между прислугата. Ала знаеше се от всички, колкото и тайно да ставаше това, че по един или два пъти в месеца в покоите на императора биваше въвеждан някой красив младеж. И тая порочна слабост на Василия Втори тежеше като мрачна сянка в душата му, той се бореше с нея, но не можеше да се освободи от нечистата й сила…
Василевсът яздеше сред войниците си, понасяше всички мъки на тежкия поход, но само той между тия десетки хиляди мъже вървеше по своя воля и знаеше накъде върви. Той бе тръгнал да порази българите и да ги покори, след като бе принуден да търпи десет години, откакто беше василевс, тяхната дързост и всичките им предизвикателства, та дори в известни часове и да се бои от тях за империята си, за трона си. Те бяха отхвърлили ромейската власт от Горна Мизия, бяха заели цяла Тесалия, също и Епир, бяха посегнали към Сер и непрестанно нападаха западните предели на империята. Сега Василий Втори бе тръгнал да ги усмири завинаги и да ги подчини на своята воля. И вървеше уверено напред, към самото сърце на тая страна, но също тъй и към нейните богатства. Едва на петия ден след Плъвдив, когато войската му бе навлязла в гористите и стръмни теснини към Траяновата врата, където беше и сегашната граница с българите, той почувствува някакво безпокойство в сърцето си, някаква неясна тревога. Гъсти гори и стръмни скали и ридове се издигаха от двете страни на пътя, едва ще се поотдалечат за малко и пак се надвесват над него, сякаш да го пресекат, сякаш да го преградят за тая многобройна войска или да се сгромолясат върху нея. Беше по-прохладно тук, шумеше успоредно с пътя бистра планинска река, ала високите дървеса и стръмнини често се надвесваха над самия път, та закриваха дори небето и прохладата, която полъхваше от тях, като че ли проникваше до самото сърце на императора. Боеше ли се той? От какво се боеше? В храброто му сърце бликна гняв, той махна с ръка, притичаха с конете си към него млади протокелиоти35.
— По-бързо, по-бързо! — изрече василевсът, без да ги погледне.
Те се спуснаха да предадат повелята му и не след много време, като започна от челния отред, безкрайната желязна колона на ромеите запълзя по-бързо по стръмния път през планините като огромно влечуго, което избързва към дупката си, заклатиха се и заподскачаха най-подир и тежките бойни машини…
Още щом излезе многохилядната византийска войска в равното Средецко поле, насочи се към Средец. Тук-там по предгорията от двете страни на пътя, по височините в подножията на Витош, също и по отсрещните височини се виждаха стражеви кули и малки твърдини, ала ромеите сякаш не ги и забелязваха. Ромейските редици се движеха по пътя, и тук в облак прах, през който блестяха оръжията и доспехите им, но се появиха сега и знамена по челните редици на полковете. Движеха се бързо, за такава голяма войска, самоуверено, ала началниците и, на първо място, императорът, а също и мнозина от войниците, забелязаха, че българите не бяха изненадани от тяхното появяване. По цялото поле наоколо тоя ден не се виждаше жив човек от местните жители. По селищата край пътя, където войниците се отбиваха да търсят вода, ги посрещаше само кучешки лай. Рядко ще се забележи някой българин по стражевите кули или по малките твърдини, ще се мерне за един миг и пак ще изчезне зад стената. Местното население се криеше или беше изтеглено някъде, кладенците бяха напълнени с камъни, вадите низ полето или по селата бяха пресъхнали, види се, бяха отбити по-далеко от пътя.
Колкото полето около Средец беше безлюдно и пусто, толкова стените и кулите на града бяха отрупани с люде и отдалеко още се чуваха виковете им. Ромеите се настаниха близу до града и после го обсадиха бързо, според най-доброто военно изкуство. Бързо настаниха те и бойните си уреди, начесто един до друг около целия град. Имаше стенобитни уреди, стрелометни и други някакви, каквито българите не бяха виждали и едва сега трябваше да изпитат силата им, а пред всяка градска порта, на определено разстояние, бяха натъкмени по един или два „овни“. Ала това изобилие на уреди като да развеселяваше българите, вместо да ги уплаши. Те се трупаха по зъбчатите крепостни стени и кули да наблюдават приготовленията на ромеите, махаха им отгоре и викаха по тях, ругаеха ги и ги проклинаха, заплашваха ги и им се присмиваха. Ромеите бяха по-сдържани, но и по-самоуверени. Все пак мнозина от тях се чудеха на неуместната развеселеност сред българите.
Това оживение по стените на обсадения град се дължеше най-много на Арона Мокри. Той научи за настъплението на ромеите още преди да преминат българската граница. Това го уплаши, но дойде и като облекчение за него. Той веднага изпрати вест до Самуила, но с такива думи, че съвсем да прикрие своите доскорошни опити да се подчини на ромейския император и да се съюзи с него срещу родния си брат. Арон се боеше повече от Самуила поради това свое, макар и неизвършено докрай престъпление и олекна на сърцето му, когато можеше да каже на брата си, че императорът се приближава към Средец с оръжие. Самуил със същите люде му върна вест, че ще дойде с войска. Не каза нищо повече, но Арон повярва, че той не знае за връзката му с Василия. Върна се смелостта му, развесели се — лесно преминаваше той от едно настроение в друго и не можеше да понася дълго каквато и да е грижа, болка или скръб. Винаги беше склонен да махне с ръка, да обърне гръб, да се подиграе, да си затвори очите, да забрави и когато не му стигаше смелост за това, посягаше към виното.
