се отправи нагоре към хълма, където се издигаше цял от дялан камък и червени препечени тухли огромният корпус на съборната църква „Света София“. На ранното пролетно слънце трептяха и блестяха ярките багри по скъпите облекла на участвуващите в дългото шествие велможи и управници, накитите по тях, излъсканите позлатени шлемове и ризници на воинските началници и още повече пъстрилото по разкошното облекло на жените, които следваха също в редица по две и по три дългата редица от мъжете. Бляскавата процесия се движеше бавно, тихо, тържествено. Водеше я сам старият комит, в дълъг пъстър кожух и висок черен калпак, цял обсипан със скъпоценни камъни и бисери. До него вървеше зет му Арон Мокри във войводско облекло, препасан с меч; той знаеше, че изглеждаше по-къс редом с едрия си тъст, та още повече виреше глава и цял се надуваше, сякаш да надмине ръста на стареца. На няколко стъпки след тях двамата се подреждаха според сана, и знатността си останалите средецки големци, следвани от редицата на жените. Блясъкът и пъстротата на тая върволица от мъже и жени изглеждаха още по-ярки между гъстите редици на струпалия се по улиците народ — сива, тъмна маса от хиляди люде, одърпани, мършави, с гладни очи, потъмнели бяха и шарките по износеното, нечисто облекло на селяните. Където минаваше шествието, насъбралите се люде замлъкваха и се чуваше още по-ясно тържественият звън на камбаните, ситните звуци на клепалата, само тук-там внезапно се надигаха кресливи гласове:
— Да живее новият цар! Да живее Арон Мокри!…
Никой не подемаше тия самотни възгласи и се виждаше, че викаха подставени люде.
Докато шумеше народът вън, блъскаше се по тесните градски улици, трупаше се още повече изгладнял и ожаднял около бъчвите и кошовете с храна, в просторната съборна църква средецкият митрополит с още двадесетина други духовници, облечени в църковни одежди, извършваше тържествен молебен сред облак от тамянов дим. В тоя светъл облак, който изпълваше цялата църква, меко блестяха многобройните запалени свещи, златото и пъстрите украси по иконите, по облеклото на духовниците, на знатните богомолци. Молитвените песнопения се подземаха от разни страни, повтаряха се и се проточваха в безкрайни извивки, меко звънтяха звънчетата на кандилницата, прошумоляваха тежките облекла на богомолците, които се кръстеха с широк замах.
Вече към края на молебена изеднаж настъпи тишина и на второто стъпало пред царския стол, вдясно от царските двери на олтара, се изправи с късия си ръст, напет и горделив Арон Мокри. Той сложи едрите си ръце върху дръжката на меча, който изглеждаше дълъг за него, и огледа знатните богомолци наоколо с остър надменен поглед, лицето му беше бледо. Тоя път нито помисли да се криви и преструва. Като се изправи пред всички средецки велможи, той не се реши да каже всичко, както бе кроил и редил преди, но пак започна с голяма дързост:
— Вън народът вика: „Да живее новият цар.“ Споменава и мене. Престолът в Преслав стои празен, синовете на цар Петра са в Цариград и няма да се върнат. Народът иска цар, не може царство без цар. Реши се да се дигне цялата Средецка област и да поиска да седне нов цар в Преслав. Ще изтеглим и оръжие, ако трябва, и кръв ще пролеем. Нека се помолим сега всички за успеха на нашето дело и нека бог ни помага…
Арон млъкна, но не слезе от стъпалата пред царския стол. Той шареше с големите си очи от човек на човек, с упорит, застрашителен поглед. Той бе взел преди това още почти всички средецки боляри на своя страна, но искаше сега да покаже себе си като цар и да внуши страх, да наложи послушание. Тъкмо в тоя миг неочаквано се чу някъде откъм средата на църквата разтреперан, но силен глас:
— А кой си ти, Ароне Мокри, и откъде дойде да застанеш там, на царския стол! Вижда се накъде си се запътил. Народът вън е безумен и не знае що иска. Някой го е накарал да те иска за цар. Ти си го накарал, ето и бъчви с вино са извадени по улиците…
Всички гледаха Арона. Рядко ще се извърне някой да погледне кой изрече такива резки думи, но мнозина го познаха само по гласа му. Това беше Христос Есхач — последният от болярския род Есхач, който бе изпаднал и бе загубил богатството и силата си. Някои и се учудиха как бе попаднал тук Христос Есхач, то той, види се, сам се бе присъединил към блестящата тълпа на средецките големци, без да се свени от извехтялото си облекло. Беше около четиридесет, четиридесет и пет годишен мъж, висок и сух, изгърбен, с тесни, отпуснати рамена, с дълга, посивяла коса и дълга рядка брада, с тясно бледо лице и голям гърбав нос. Те се гледаха с Арона един дълъг миг, около Христоса Есхач неусетно се образува празно място — всички се отдръпнаха от него. Арон направи знак на войниците, които стояха към трите изхода на другия край на църквата, спуснаха се петима или шестима от тях, сграбчиха Есхача и го повлякоха навън. Той се дърпаше и пак завика с още по-силен глас:
— Цар искаш да ставаш… Събрал си всички и сега всеки бърза да се нареди до тебе. Аз не те признавам, не те признавам! Не виждате ли? Боляри… Не се ли срамувате? На престола на Бориса… на Симеона…
Войниците го изтласкаха вън, започнаха и да го бият:
— Млък! Ще ти затъкнем гърлото с желязо…
Вън се бе струпала голяма тълпа да чака излизането на болярите.
— Иска да ви става цар! Цар Арон!… — изкрещя Христос Есхач, размахал дългите си ръце, изкривил презрително разкървавеното си лице.
Тълпата пое тия думи и се развика, заглуши гласа на дрипавия болярин:
— Цар Арон! Да живее цар Арон! Да живее новият цар!…
Есхач се дръпна и с все сила се изплю срещу тълпата. Войниците го сграбчиха отново и го повлякоха сред присмехулни викове от всички страни; той също викаше нещо, но никой не го чуваше. Разярени, войниците го изтласкаха надалеч, свиха по една уличка и вече никой никога не видя изпадналия болярин Христос Есхач.
Не след много време блестящото болярско шествие отново мина през града, сред виковете на още по- многобройни тълпи. В дома на стария комит бе сложена трапеза и пирът продължи през целия ден до късна нощ. Слуги извеждаха мнозина от болярите преяли и препили и на ръце ги отнасяха по домовете им. Весели се, яде и пи и простият народ по схлупените си къщи, по кръчмите и странноприемниците, по стъгдите и улиците; изпразнените бъчви се търкулваха встрани, докарвани биваха нови бъчви с вино до късно в хладната и влажна пролетна нощ.
На другата сутрин, докато мнозина средечани още хъркаха по леглата си или пък се мръщеха от болки в главата поради препиване и преяждане, докато още личаха по улиците вонещите бълвочи на пияниците, разчу се из града, че в главното управление на мястото на стария комит Всеслав, е седнал да съди и да се разпорежда Арон Мокри.
Арон седеше и се разпореждаше в Средец и по цялата Средецка област. На едни той гледаше да се харесва, да спечели сърцата им, а други преследваше скрито или открито и с голяма жестокост. Двама боляри бяха убити насред улицата, опожарени бяха няколко селища, отнемаха се земи и ставаха собственост на Арона, преследваха се безмилостно люде и от простия народ. Настана страх и трепет по цялата област, най-вече в самия град. Но Арон Мокри имаше и друга грижа и тя беше по-голяма. За да изпревари и тук братята си, той искаше да събере до пет хиляди въоръжени мъже и с тях да удари Преслав. Опита се да събере полка на тъста си комит Всеслав, поиска и от всеки войвода, от всеки болярин — воински началник, също и от всяка свободна община да събере и въоръжи своите войници. Ала работата с войската беше най-трудна. Нещо пречеше, нещо се противеше. Най-напред взе да се оглежда и да подига рамена сам комит Всеслав:
— Не е лесно да се събира войска. Без царска повеля…
Кракра Пернишки обеща петстотин души, но после не се и вести, та Арон изпрати люде при него. Той пак обеща, но и отказа:
— Като кажа, за три дни ще събера и повече от петстотин. Но защо бърза толкова Арон Мокри… Няма с кого да воюваме.
Арон тръгна сам по войводите и болярите, разпрати люде по цялата област да събират войници и от негово име. Започна да се чува все един и същ отговор:
— Трябва да гоним и да ловим людете като зайци с мрежи и клопки. Бягат. Крият се по горите.
В Средец имаше около петдесет души войници, които бяха и като стража на комита, а за цялото време Арон не можа да събере повече от седемстотин души. Тъкмо тогава в Средец пристигнаха тримата му братя.
