беше сложен проскубаният му калпак с дъното надолу — за тия, които биха пожелали да го дарят за свирнята му. Той свиреше мълчаливо, с живи, сигурни движения на малката си, мургава ръка и врявата в кръчмата не можеше да заглуши игриво преплитащите се звуци на гуслата. Някъде из кръчмата се чу глас:
— Карай, Павле! Запей, запей една… Кръчмарино, налей му от мене половинка…
Ти му дай първо да хапне — че се друг глас.
— Вие не се грижете за това — обади се някой от масата, дето седеше свирецът. — Павел е с нас…
Звуците на гъдулката се поколебаха, дори млъкнаха за малко, веднага след това ръката на свиреца изтегли два плътни и стройни звука, които се залюляха плавно, след тях заситни друг, по-тъничък и някак плачлив, после се зачу изтихо, по бързо се разнесе из цялата кръчма мек и чист глас:
Майко ле, стара майчице, поканих свирци, сватове, сватба ще дигам голяма…
— Ееее-хеее — проточи гласа си свирецът и повтори: — Сватба голяма…
— Ехеее! — чуха се провиквания от няколко страни. — Карай, Павле!
Самуил се бе притъкмил да върви да спи, но сега поръча още три половници вино и се настани по- удобно на стола си — при умората му и при всичките негови грижи самото му сърце пожела да послуша гуслата и хубавия глас на слепия свирач. Простата и тъжна песен за някаква нестанала сватба, понеже булката се разболяла от зла болест и черна магия, звучеше като църковна песен, но имаше в нея по-друга сила и беше по-жива. Като се чу гласът на свиреца, врявата в кръчмата позатихна, но скоро пак се засили, като че ли никой и не чуваше песента. Слепият свирач свири и пя дълго, изпя няколко песни. Тогава се чу друг един, силен и дрезгав глас; край отсрещната стена се изправи около петдесетгодишен мъж с дълги, провиснали мустаки, с кожена дреха без ръкави и с протъркан кожен шлем — види се, беше някакъв предишен воин.
— Стига! Стига… — замахна той с ръка към свиреца. — Стига сватби и… Запей някоя на мъка и… — заблъска едър юмрук в гърдите си: — Да излезе тая мъка оттука, от сърцето ми, човече!
— Запей, Павле, царската… — чу се и друг глас, но веднага замлъкна, като да се уплаши сам от себе.
Ослуша се цялата кръчма. Зазвучаха отново двете струни на гъдулката и макар да бяха тихи звуците им, изпълниха цялата кръчма. Надигна се и гласът на слепеца, захвана като въздишка и се проточи все тъй, като да напираше в него скръб, която не можеше да се изкаже докрай:
— Стига! — викна пак мъжът с кожения шлем. — Не ща царски песни.
— Млък там! — чуха се други гласове. — Тебе ли ще слушаме…
— Не ща царски песни! Цар Петър умря… Мене ме биха е тояга, аз гриза празните ясли… Мъка ми е, люде!
— Пийни си, ще ти мине.
— Пийнал си той, та препил.
— Мъка… Само ти ли?…
Песента на слепеца замлъкна, затихна и гуслата му, пак се надигна от всички страни врява и викот. Самуил стана.
Конярят отиде да нощува в обора при конете, а Самуил Мокри и Радой се качиха на горния кат на странноприемницата, където имаше няколко стаи за пренощуване, общи за всички пътници. Те влязоха в стаята, която им бяха посочили преди това още, но вътре имаше и друг един пътник. Той седеше на тясното си легло с лакти, подпрени на колената, с ниско наведена глава и нито се помръдна, когато влязоха. Беше се разсъблякъл за спане, но, изглежда, отдавна седеше тъй, углъбен в мислите си. Той беше стар човек, с побеляла коса и брада, темето му беше оголяло и лъщеше при бледата светлина на един малък светилник, който беше сложен на висока поставка в ъгъла. В стаята имаше още три други легла, също тъй тесни и ниски — по три голи, лошо издялани дъски, сложени върху разхлабени подпори. Радой хвърли на две от тях по една овча кожа, по една вълнена тъкана покривка, друга някаква завивка или дреха сгъна за възглавница и я сложи на леглото, на което трябваше да легне Самуил; за себе си той избра леглото, което беше най- близу до вратата. Той все оглеждаше стария човек, но не се решаваше да го заговори — виждаше се, че старецът беше болярин или някакъв началник: в близкия ъгъл беше подпрян дългият му меч, Радой не можеше да изтрае повече — най-после трябваше да знае с кого ще спи господарят му в една стая тази нощ, пък и той самият, а и непознатият беше някак чуден. Ала тъкмо той, непознатият, го изпревари — подигна глава, поогледа се и каза с дрезгав, старчески глас:
— Прощавайте, добри люде, бях се замислил, пък може и да съм позадрямал…
— Бъди спокоен, старче — отвърна Самуил. — Ти с нищо не ни пречиш.
Той стоеше до леглото си и се готвеше за спане. Когато свали горната си дреха, старият човек съгледа ризницата му:
— Ти, изглежда, си войник, млади човече. Аз също воювах още със Симеона великия.
Не успя и тоя път да заговори Радой — докато нагласи дебелия си език, изпревари го Самуил:
— Малко съм воювал аз, старче, макар да съм се нарекъл войник. В мирни дни израснахме ние по- младите — добави той, без да сваля очи от стария човек, и като че ли искаше да го изпита с думите си.
— Ха! — подскочи цял, с неочаквана пъргавина старецът. — В мирни дни… Това са дни на неправди и разбойничество. Откъде идеш ти с тия думи на езика си?
— Отдалеко…
— Вижда се… Може по вашите места да е по-иначе, а може да идеш и от чужда земя. Чувам аз, нататък по Долна земя, към Охрида и бунтове се дигат големи.
— Бунтове ли? — попита Самуил и още повече се ослуша в неспокойната реч на стария човек.
— Да. Боляри някакви са се дигнали… Да. Отколе още няма мирни дни в нашето българско царство. Що говориш ти, млади момко! Или може да си дошъл с новия цар и може да ти е добре с него, но… не виждам такова нещо, щом си дошъл да нощуваш тук.
Той се задъхваше от продължителното говорене, но искаше да се изкаже докрай. Радой издебна един миг:
— Ти да не мислиш, че по реките у нас те-тече мед и мляко!
Самуил свали ризницата си, седна на леглото, изу и ботушите си, после се изпружи по гръб, загледан в ниския таван. Разговорът между непознатия човек и Радоя продължаваше. Старецът каза:
— Имах аз своя земя, свой имот. Още старият цар ми даде тая земица с едно селище от пет хижи. Заслужил съм я, цар Симеон така отсъди. Нататък е то, по Етъра.
От деветнайсет години, тъкмо от деветнайсет години там се засели великият болярин Никита Гургут, казват, че бил роднина на самия цар. Година след година, милом и силом, а много повече силом, той завзе всички земи наоколо, и ниви, и гори. Въртеше се около моята земя като вълк около кошара, не смееше да посегне. Пратих да му кажат, мене сам царят ми е дал тая земя, с меча си ще го насека, ако посегне. Може да е чакал великият болярин, а още по-велик разбойник е той, може да е чакал да остарея. Растеше все повече силата му разбойническа. Бил със Сурсубула, после вече не признаваше ни цар, ни господар, а сега чувам, бил с ромеите. Дойде синът Петров да царува, но дойде тук с ромейска сила.
— Каква е тая ромейска сила, старче? — изправи се в леглото си Самуил.
Непознатият старец говореше с Радоя или може би сам със себе си, но повече се обръщаше към Самуила и сега цял се извърна към него:
— Какви ли не надойдоха с втория Борис… Най-вече чернокапци. Ще ги видиш навсякъде из града, по езика им ще ги познаеш и всякак. Доведе ги новият цар, нели и майка му беше ромейка, половината му душа
