— Кастрофилакс16 на престолния град съм аз. Какво искате от мене?
Самуил леко се поклони:
— Бъди здрав, войводо на престолния град. Дошли сме с хилядника Борис Илица — и той посочи с длан стареца, — дошли сме да те помолим да го вземеш под своя защита.
Управителят присви вежди, в гласа му прозвуча нетърпение:
— А ти кой си, човече?
— Казвам се Самуил Мокри и съм войвода по звание.
Името на Самуила предизвика изненада и смущение.
Управителят подигна извитите си вежди, застаналите зад него мъже бързо се спогледаха, а писарят зад тях замръзна на мястото си. Управителят протегна отвисоко ръка към вратата на стаята си:
— Влез, войводо, при мене.
Самуил се отдръпна да му стори път, управителят мина край него и влезе в стаята си. Самуил подкани стария Илица:
— Влез, почтени хиляднико.
Старият човек се поколеба, отново посегна да пооправи шлема си и току влезе след управителя в стаята му. Тримата придружници на управителя чакаха търпеливо. Когато влезе и Самуил в стаята, влязоха и те след него. Спусна се писарят, затвори плътно вратата отвън и застана там неподвижен. Пристъпи Радой, застана и той пред вратата.
Стаята, на преславския управител беше само с две прозорчета с малки разноцветни стъкла, та през тях проникваше оцветен здрач. Край стените се виждаха ниски столове без облегала, а пред един от тях беше сложена също тъй ниска маса, украсена с резби и врязани в дървото сребърни жици и пластинки; там, на тоя стол в най-отдалечения ъгъл, беше мястото на управителя. До вратата имаше друг стол и висока масичка за писане, където сядаше писарят, когато беше нужно. Управителят покани гостите си да седнат и сам седна на мястото си в ъгъла; в здрача меко светлееха ярките багри и златото по облеклото на насядалите тук люде. Някое време всички мълчаха, после управителят дигна очи към Самуила:
— Разчу се за тебе, войводо, и за братята ти по цялото царство. А чухме ние за вас още докато бяхме в Цариград с царя.
Управителят млъкна, може би за да подбере нови думи, но Самуил не го дочака:
— Това, което се чува отдалеко, не винаги е така и отблизу. Вие сте чули чак в Цариград, както и тук се е разчуло, че синовете на комит Никола Мокри са се разбунтували. А срещу кого сме се разбунтували ние, щом по същото време в Преслав нямаше цар?
Управителят го слушаше с наведени очи и се виждаше, че си налага търпение да го слуша; на два пъти той бързо се спогледа с тримата мъже, които бяха дошли заедно с него. Самуил чувствуваше, че избързва и с това показваше слабост, но не можеше да се въздържа: в сърцето му се надигаше гняв срещу тия непознати, чужди люде, които седяха господарски в стаята на преславския управител, гневеше се той и от ромейските звуци в говора на тоя български големец. И негли да го засегне в неговата надменност, той попита:
— А кои са, войводо на престолния град, тия люде, с които седим тук и приказваме за най-важни работи?
По лицето на управителя премина сянка, но той пак не показа нетърпение, а с бавно движение на ръката си посочи най-напред първите двама, със златните обръчи, сетне и третия, който беше в полусвещеническо облекло:
— Братовчеди на царя по майка и… магистър Ставраки Афродит, учител на царя.
— Ромеи?
— Ромеи. Царят не крие нищо от тях.
— Аз не ги познавам. Те може би не знаят езика ни.
— Магистър Ставраки Афродит говори български.
Самуил погледна магистъра, който му кимна едва-едва усмихнат. Разглеждайки ръцете си, управителят каза:
— Чухме, че сте събирали войска по Охридската и по Средецката област.
— Събирахме.
— По чия повеля, войводо? — едва сега дигна очи към него управителят.
— След смъртта на стария цар нарастваше безредие по царството. Вие не всичко сте чували в Цариград.
— Всичко знаем. Своеволието не е позволено дори когато се показва и по добри подбуди. А вашите подбуди не са били добри. Вие, войводо, сте се прогласявали за царе в Охрид и в Средец. Старият цар умря, но неговият син беше жив!
— Ние не прогласихме никого за цар. Но ние не забравяхме, че царство без цар може да загине.
— Нашето царство не остана без цар.
— Вторият Борис беше чужд пленник.
Управителят каза със зачервено лице:
— Цар Борис не беше пленник в Цариград. Ето дойде той да седне на бащиния си престол и винаги ще може да се осланя на подкрепата на могъща Византия.
— Царят трябва да се осланя на себе си и на царството си най-напред.
— Да, млади войводо — неочаквано се чу мек и приятен, равен глас: говореше магистър Ставраки Афродит.
Той продължи на неправилен български език, но като че ли се радваше на хубавия си глас: — Но вашето царство и вашият народ нямат по-добър приятел и доброжелател от василевса на Византия.
— Ние тук всички знаем какъв приятел ни е вашият василевс. Защо да се залъгваме с хубави думи…
— Не, не… Позволи ми, войводо — възрази почтително магистърът и докато уверяваше той Самуила в доброжелателството на Византия, управителят стана и излезе от стаята.
Пред вратата продължаваха да стоят писарят и Радой; управителят каза тихо на писаря си на ромейски:
— Веднага доведи цялата стража да чака тук, пред вратата.
Писарят се преви пред него, а управителят се върна в стаята. Радой не разбра думите на управителя, но долови нещо недобро в тях. И когато се обърна писарят да се спусне към стълбата, Радой го улови за дрехата му отзад:
— Стой тука! Никъде няма да отиваш.
Писарят се извърна като втрещен:
— Как смееш да ме спираш! Пусни! Управителят заповяда… по важна работа…
— Стой тука! Аз слушам само моя войвода. Той нищо не е заповядал.
— Ти си побъркан… — дърпаше се писарят.
Радой го пусна, но извади меча си и принуди писаря да се прилепи ужасен до вратата. В същото време слугата дочуваше през отворената врата възбудения глас на войводата си и не сваляше очи от писаря, когото бе взел под острия връх на меча си.
Сега Самуил Мокри се бе изправил до стола си и редеше дума по дума, като задържаше гнева си с големи усилия:
— … Не знам аз какво е сегашното приятелство на Византия, но ние от три века воюваме с нея. И не дойдох аз тук на съд пред тебе, войводо на престолния град, а дойдох да искам правда и защита за тоя немощен старец, който е воювал още с великия Симеон и от него е опасан с меч.
Управителят премести неспокойния си поглед върху Бориса Илица:
— Кажи да чуя, хиляднико, каква молба имаш към мене.
Подпря се на меча си старецът и се изправи. Като се задъхваше от вълнение и от стеснение пред тия царски люде, той разказа от начало до край за разпрата си с великия болярин Никита Гургут и завърши:
— Искам имота си, а още повече искам сина си. Искам съд праведен, войводо на престолния град. Аз
