говоря самата истина.
— Ти твърдиш, че великият вътрешен болярин Никита Гургут е грабител, насилник и лъжец — рече сърдито управителят. — Това, което твърдиш, трябва да докажеш пред съда, ако царят позволи да ви съдим с великия болярин.
Борис Илица въздъхна издълбоко и каза приведен над меча си:
— Вече много пъти тропам на твоята врата, но твоите люде не ме пущаха да се явя пред светлото ти лице. Досега аз никого не съм излъгал.
Управителят поклати глава:
— А как ще лъже един велик болярин, когото ти нарече още и убиец?
Наведе се още по-ниско над меча си Борис Илица, а Самуил сложи ръка на рамото му и се обърна към управителя:
— Ти не можеш, войводо на престолния град, да съдиш праведно, щом преди това още твърдищ, че великият болярин не лъже. А поставяш в защита на болярина и позволението на царя. Аз пък повече вярвам на тоя престарял войник, но законът за всички трябва да бъде еднакъв. Стори поне тая милост на стария човек, за да се успокои сърцето му: издири къде е синът му. Великият болярин Гургут твърди, че е в затвора, а баща му се бои да не е погубен. Аз ще остана в Преслав и ще чакам, докато виновният в тая разпра получи своето наказание, и по това ще позная по-добре дали новият цар е дошъл с правда в царството си.
— Ще останеш — придръпна се управителят и мускулите на челюстите му заиграха. — Ще останеш в Преслав може би по-дълго, отколкото си мислиш.
Още недоизрекъл тия свои неясни думи, отиде и дръпна вратата. Той очакваше да види там стражата, която трябваше да задържи Самуила, но видя извадения меч на Радоя и уплашения писар срещу него. Управителят с мъка успя да надвие изненадата си и се обърна вече с друго лице към Самуила:
— Ще изпратя с вас писаря, за да узнаете дали синът на хилядника е задържан в затвора. — И се обърна към писаря си: — Върви с тях до затвора от мое име.
Затворът беше една стара крепостна кула с дълбоки подземия и двор около нея с каменна ограда, с помещения за стражата и всичко това беше прилепено към външната крепостна стена.
Писарят на управителя поведе тримата мъже през вътрешния град, после по някакви странични улички през външния град. Радой вървеше последен и през целия път не преставаше да мънка, да подвиква подир господаря си:
— Не ни мислят доброто тия люде… Да си вървим… Каква ра-работа имаме ние с тях… Къде се намери и тоя старец…
Те прекосаха една неголяма поляна на самия край на града и се спряха пред тежката, обкована с железа врата на затвора. За последен път се опита Радой да отклони господаря си:
— Ама какво търсим ние в тоя затвор… Студено ми ссстава, като го гледам…
Стражът, който стоеше пред вратата на затвора с дълго копие в ръце, даде знак и след някое време вратата се открехна, показа се там началникът на стражата. Писарят посочи тримата мъже:
— От името на управителя на престолния град пусни тия люде при главния тъмничар. Нужен им е по работа.
Началникът на стражата изгледа мълчаливо тримата, дръпна вратата по-широко и ги пусна да влязат. Чу се зад тях как блъсна той вратата и я залости. После ги поведе през двора към мрачния вход на самия затвор, където излезе да ги посрещне главният тъмничар:
— Нови ли ми водиш…
— Идват по работа. Праща ги управителят.
Главният тъмничар примига срещу тях с малките си хлътнали очички. Самуил Мокри каза:
— Пратени сме да узнаем дали има тук затворник на име Симеон Илица. Млад човек, ето тук е и баща му.
Тъмничарят попридъвка, преди да проговори, и рече само една дума:
— Има.
Чу се сякаш из целия този мрачен двор между високите каменни стени как изхлипа издълбоко старият хилядник, от очите му потекоха ситни сълзици, но лицето му се смееше. Самуил попита:
— А да го видим за малко?
Тъмничарят поклати глава: не!
В същото време на входната врата на затвора се чу силно почукване. Началникът на стражата отиде да отвори. Оттам нахлуха цяло отделение въоръжени войници, приближиха се бързо и се нахвърлиха върху Самуила, върху Радоя и върху стария хилядник. След къса борба и тримата бяха обезоръжени и наблъскани в кулата-затвор; свалиха даже и ризниците им. В един почти тъмен ходник ги разделиха на две страни и тримата от войниците задърпаха Самуила по една тясна каменна стьлба надолу към подземията на затвора. Той се спря:
— Оставете ме. Сам ще вървя.
Дойде отнякъде друг тъмничар със запалена борина в ръка и поведе надолу войниците, а между тях беше Самуил. Слязоха на една площадка и после завиха по някакъв много тесен ходник, та трябваше да вървят един след друг. Миришеше на застоял въздух и мухъл, стъпките лепнеха по влажния, кален под. Тъмничарят отвори една врата в дъното на ходника, влезе вътре, за да стори място на един от войниците и на Самуила, които също влязоха. Самуил се огледа. Видя се в тясно помещение с нисък таван и без прозорци. Преди да успее да разгледа четирите му стени, вратата се хлопна, изскърцаха остро железа и той остана сам в пълен мрак. Заглъхнаха отвъд затворената врата и стъпките на четиримата мъже, които го доведоха. Той посегна някак несъзнателно в тъмнината, напипа вратата, опита се да я отвори. Вратата не се и помръдна.
X.
След заминаването на Самуила за Преслав настаналото общо раздвижване и възбуждение в Средец започна бързо да стихва. Най-напред между тримата Самуилови братя и между техните най-близки люде. Говореше се за нов цар и дори се сочеха вече двама нови царе, но в Преслав се завърна законният цар; в Средец пристигна войска и самият средецки комит, или зетят му от негово име събираше войска, ала всичко така и си остана: ни война започна, ни земя се взе, ни плячка се докара; сред народа бяха тръгнали какви ли не приказки за големи промени и обрати към по-добро, а всичко заглъхна и отмина без следа, дори животът на простия народ стана още по-труден, като се застоя толкова войска в града.
Арон Мокри ходеше по Средец като господар и в нищо не се стесняваше нито от тъста си, който все още беше комит и наместник на царя, нито пък от двамата си по-стари братя. Недоволството му от завръщането на законния цар се превърна в една постоянна сприхавост и разпуснатост — като че ли напук някому той не признавате никакъв ред и закон. Ходеше по управленията да се кара на разните управници и началници, да смущава и плаши писарите, дигаше и ръка да удари. Бъркаше се и в църковните работи, макар да псуваше бога и Богородица, и по манастирите устройваше пиршества и искаше от калугерите подаръци. Размиряваше и войската си с всякакви приумици — ту ще я дигне посред нощ уж поради някаква голяма опасност за града, ту ще й спре храната и ще я прати сама да си търси прехрана. На и необуздан беше в пиршествата си, които устройваше с всякакви люде, от най-горни до най-долни, скришом нощно време или пред целия град, с безпътни жени, та и с млади момчета, но така обръщаше всичко на края, че излагаше другите на присмех, понеже той никога не се напиваше до пълна самозабрава.
Единствен, от когото се прибояваше, беше Самуил, но най-младият му брат сега беше далеко. Арон използваше добродушието на комит Всеслав, неговата старческа немощ, неговата бащинска обич, а когато зетят не успяваше да изкористи простодушието на стария комит, прибягваше към всякакви измами и заблуди. Така Арон използуваше за себе си и неговото богатство, и неговата власт, и званието му.
По друг начин Арон мамеше и заблуждаваше двамата си по-стари братя. С лукаво, престорено смирение слушаше укорите на Давида, братските му съвети и поучения, а Мойсея той все гледаше да увлече в своите пиянски и развратни похождения. Арон би прогонил от Средец и двамата — те му пречеха, но умът му все още плетеше някакви измамни кроежи за възцаряването му в Преслав, а и не можеше да се освободи от
