страха си пред най-малкия брат, който бе казал войската да го чака тук, докато се върне от Преслав.
Чудни бяха обноските на Арона Мокри към жена му Варвара. И бяха още по-чудни затова, че в повечето случаи ги определяше не той, своенравният и надменен безсрамник, а тя, слабата и грозна жена. Варвара Аронова винаги бе крила мислите си, истинските си желания. Винаги се бе чувствувала онеправдана, като се бе родила грозна. Винаги се бе мислила по-умна от другите. Ала никога преди не бе имала достатъчно смелост да изказва мислите си, желанията си, огорчението си, да показва своето високомерие. Арон Мокри я извади от сянката, в която се спотайваше: нямаше вече тя от кого да се бои, пред кого да се смущава. И първа нейна жертва беше по-старата й сестра Ефросиния.
Като започна Арон Мокри да идва в дома на комит Всеслав, Варвара забеляза, че той известно време се колебаеше между нея и Ефросиния, която беше още млада и хубава. Варвара и преди завиждаше на сестра си, а сега я намрази. Когато се омъжи, тя започна открито да преследва и нея, и децата й. Отстрани я ведно с децата й от общите помещения в бащиния дом, за да не се среща често с Арона; отстрани я и от бащината трапеза, мъчеше се да я отстрани и от бащиното й сърце.
Свикнала да следи, да дебне, Варвара схвана много бързо какъв човек беше Арон Мокри. Тя проявяваше голяма отстъпчивост спрямо неговите слабости и непостоянството му в съпружеските задължения и той й беше благодарен за свободата, която му даваше. Варвара знаеше за грозотата си — людете не бяха я оставили да се самозалъгва — и не търсеше от мъжа си безупречна привързаност, сляпа любовна страст; тя искаше той да си остане неин съпруг и да роди с него деца. А той отиваше по-далеч: със своята склонност да се преструва, с вродената си порочност и извратеност често играеше роля на влюбен съпруг, дори и когато бяха сами; той изпитваше и някаква извратена радост да се люби с жена си тъкмо защото беше грозна. У жена му при това не липсваше и пламенност, което беше тъкмо по негов вкус. Ала най-яката връзка между тях беше в неговите притезания за царската корона.
Арон не криеше тия свои притезания и Варвара страстно се зае да ги поддържа в него — за него самия, но също и за себе си. Те двамата се сдружиха още по-здраво, когато се получи вест за връщането на законния цар и така царският престол се превръщаше за Арона вече в несбъднат блян. Колкото и да беше честолюбив и дързък, той можеше по-лесно да се примири с неуспеха си, но Варвара не се примири. Тя не го остави и той да се примири, въпреки че престолът беше вече зает от тоя, който имаше законно право над него. Тя проявяваше по-силна воля, по-голяма досетливост и съобразителност от мъжа си, по-пламенно желание да го издигне, за да издигна и себе си с него. Тя подхранваше надеждите му, гъделчкаше суетата му, разпалваше честолюбието му.
— Зшцо се уплаши толкова от новия цар? — каза му еднаж. — Нито си го чул, нито си го видял. Ще почакаме, ще видим. Цар ли беше баща му?
Арон я гледаше с големите си очи и му беше приятно да я слуша.
— Ти сега гледай да си запазиш мястото на баща ми — каза му тя при друг случай. — Стар човек е той вече. Още колко ще живее…
Друг път го накара да седне до нея и взе да го поучава:
— Да беше пратил някого в Преслав да види какво става там. Брат ти отиде, но ти на него не вярвай. Той за себе си отиде там, не за тебе. Ако искаш да знаеш, братята ти сега са по-опасни за тебе, нежели новият цар. Опасен е най-големият, но най-малкият, който е сега в Преслав, е още по-опасен. Гледай да ги махнеш оттук и прати верен свой човек в Преслав, да знаеш що става там с новия цар и с всичко.
Арон изпрати двама свои люде в Преслав, а братята си Давид и Мойсей взе да отстранява от себе си и да ги подканя да си вървят заедно с войската, която бяха довели в Средец. По едно време пък се опита да отдели Мойсей от другите си двама братя и да го привлече на своя страна.
Покани еднаж Мойсея на вечеря не в комитския дом, а в своето частно жилище, дето устройваше шумните си пиршества.
— Каня те сам — каза му Арон, — да си хапнем и да си пийнем по-свободно. С Давида човек е като пред изповедник; не смее с нищо да сгреши. С него друг път…
Мойсей приемаше всяка дума в прекия й смисъл и се учуди, като видя, че на вечерята не бяха сами, а седнаха с тях и трима от средецките боляри. Но той зачиташе много всяко звание и се почувствува поласкан, че сядаше на трапезата с трима от най-първите средецки боляри.
Поднесено бе и последното ядене и четвъртото поред вино, стомасите бяха пълни, главите шумяха в приятен шемет. И току се обърна Арон към брата си с премного загрижено лице:
— Наистина, брате Мойсее, кой е пръв началник на тая войска, която доведохте отдолу? Ти ли, Давид ли, или Самуил?
Мойсей се учуди на тоя въпрос, но после го обхвана смущение: наистина кой беше главен началник на тая войска? Арон побърза да оправи мислите му, но и да ги насочи по своя воля:
— Самуил може би…
— Да — улови се тутакси за думите му Мойсей и добави разпалено: — Самуил е най-първият, той ги събра от град на град.
— Е, да, да — закима сговорчиво Арон. — Това исках да кажа и аз. Самуил може би заляга най-много за тая войска, но ти не си ли по-стар брат и по-стар войвода, а Давид не е ли по-стар от тебе? Трябва да се спазва редът, брате Мойсее. Самуил я събрал, но в нея е и твоят полк и ти под негова ли повеля ще го оставиш? В нея е и полкът на Давида.
Далеко някъде в мислите на Мойсея се пораждаше подозрение и той наостри ухо. Арон продължи по- смело:
— Във войската редът е най-важното. Давид е най-старият брат и най-старият войвода. След него си ти, а след тебе иде Самуил. И няма нищо чудно, ако по-малкият брат е под повелята на по-големия. Така ли е, светли боляри и войводи? — изгледа той редом сътрапезниците си.
Изгледа ги един по един и Мойсей — да види дали наистина беше така, както говореше Арон. Да, наистина беше така, те кимаха с глави, повтаряха:
— Да, да…
— Но — подзе пак Арон, сключил вежди, сякаш от преголеми усилия да бъде справедлив в думите си, — но нашият най-стар брат, когото господ е надарил с велика мъдрост, никога не е искал да води войска. — Понамести се той на мекия си стол и току протегна ръка към Мойсея, опря в него насочения си пръст: — Ти трябва да водиш тая войска, никой друг, ти!
Това свойско докосване даде неочаквана последица: вместо да притегли Мойсея, да го разнежи, то изеднаж го събуди. Той отвори строги, гневни очи, загледа се в Арона, промълви изтихо:
— Ти… що… — И току викна: — Против Самуила ли, против Давида! Мене! Искаш да ми разбъркаш ума!
Той скочи и посегна към дръжката на меча, но мечът му не беше на бедрото му; както и другите гости тук, които носеха мечове, той бе го оставил тоя път в един от ъглите на стаята. Арон също скочи с пребледняло лице, наскачаха и приятелите му. Мойсей се огледа и като не можа да изтегли меча си в същия миг, ритна с големия си ботуш ниската трапеза и я прекатури. Той и друг път бе ритвал трапезата на Арона. Настана бъркотия, дотичаха слуги. Отлял по тоя начин от гнева си, Мойсей се смути повече от всички и току се втурна към ъгъла, грабна меча си и бързо излезе от стаята.
Тръгна да търси Давида. Намери го в стаичката му:
— Ще го убия! Той е самият дявол… Иска да ме съблазни… Арон!
— Седни, седни, смири се, братко.
Мойсей послушно седна и шумно подсмръкна; бяха потекли сълзи от очите му.
В разговора, който започнаха двамата братя вече по-успокоени, за пръв път споменаха и двамата, че трябва да напуснат Средец заедно с войската, която бяха довели.
Тая войска беше вече цяла беда за града. Към нея трябваше да се прибави и войската, която бе събрал Арон. Това бяха над три хиляди и петстотин млади мъже, облечени във войнишко облекло, въоръжени. Те не зачитаха вече много нито мирните средецки граждани, нито властите в града, нито реда, който трябваше да спазват като войници. Хранеха ги зле и те не искаха да стоят повече в тоя град, далеко от родните си краища. Пиянствуваха по кръчмите, биеха се помежду си и особено с Ароновите войници, биеха гражданите, задиряха жените, нападаха ги по улиците и дворищата, крадяха, каквото им попадне, навлизаха чак до къщите и продавачниците да крадат. Разпуснаха се и мнозина от началниците им. Мойсей Мокри поддържаше донякъде реда в своя полк с голяма строгост, ала войниците все се изплъзваха от ръцете му.
