обработената земя беше малко — виждаха се ниви и ливади само около малките селища, по припеците или край малките потоци и рекички, чиито води бързаха към Искъра. Редките селища от двете страни на пътя се познаваха по стълбовете дим, които тук-там се точеха сякаш направо от земята — някои от човешките жилища бяха под земната повърхност и се виждаха едва ли не само покривите им от прогнила слама или чимове. Нямаше и много люде около тия малки селища, които се познаваха също и по лая на кучетата; пръснати бяха люде по нивите и ливадите или ще се мерне косматата глава на някой облечен в кожи, полудив овчар или говедар, който, скрит зад някой дънер, зад някоя скала, следи с навъсен поглед непознатите пътници.
През следващите дни Самуил и двамата му спътници оставиха зад себе си високия хребет на Гълъмбец, преминаха и Козница, като оставиха вляво от пътя върха Вежен, навлязоха в голямата долина по горното течение на река Стряма и после по течението на Тъжа, между най-големите стръмнини на Маторие гори, и вдясно — Средна гора с нейните три дяла. Тук пролетта се бе разцъфтяла буйно. Пътят се провираше между гъсти гори и понякога над него се смрачаваше посред бял ден, но скоро се разтваряха поляни, потънали в сочна зеленина и всякакви горски цветя, а по обърнатите на припек брегове ярко се червенееха макове, поникнали един до друг. Когато гората се разредяваше или се отдръпваше от пътя, над зелените вършини, ту по-близу, ту по-далеч, се надигаха високи планински върхове, устремени към небето, което светлееше още по-високо над тях, ведро и ясносиньо. През гъстите сенки под вековните дъбове и стройни буки често се дочуваше шум на буйни води, и нерядко и конете на пътниците прегазваха бистри пенливи потоци, които пресичаха пътя. Човешките жилища и тук бяха редки. Над върховете на дървесата тук, после по-нататък се виждаше дим и когато слънчевият блясък над неизбродимата гора започваше да гасне, тримата пътници намираха по дима заселените места, където се отбиваха, за да нощуват. Жилищата в тоя край бяха направени от дебели дървета и високо над земята, с прозорчета, а някои бяха издигнати на дебели колове, види се, за да бъдат по-добре запазени от горските зверове. Тримата пътници срещаха по-рядко люде, но през всяко време на деня и нощта чуваха из гората рев на мечки или глухо рикание на елени, често виждаха да пребягват между дървесата или дори да пресичат пътя им зайци, лисици, вълци, по дебелите клони се спотайваха рисове и диви котки, които следяха отдалеко през зелената шума тримата човеци и конете им. Горите бяха пълни с всякакви диви зверове и гадини.
Тук-там по просторната долина надничаха през дървесата крепостни кули и каменни господарски домове, изградени по скали и стръмнини и най-често край някое селище. Виждаха се ту по-близу, ту по- далеч от пътя и манастири, скрити и те зад високи стени, като твърдини. Случваше се тримата пътници да срещат богато облечени господари, които яздеха горделиво конете си, въоръжени с мечове и брони или с оръжие за лов, следвани от слуги или от цели дружини геракари15, песяци и гонци; те минаваха надменно край тримата пътници, но понякога пращаха при тях от людете си да ги питат закъде пътуват.
Самуил отговаряше късо:
— По работа. — Или пък: — Царските пътища са отворени за всички…
Пътниците-срещаха и черноризци — иноци от близките манастири, с торба на рамо, види се, преминаваха от манастир на манастир, но случи се да срещнат и от духовните князе, които също яздеха хубави коне или се возеха на двуколки, придружени от цели тълпи прости иноци, слуги и въоръжени пазачи. Черноризците, особено архиереите между тях, очакваха нетърпеливо смирените поздрави на минаващите пътници, но Самуил ги отминаваше с навъсено лице, а Радой мърмореше при всяка такава среща:
— Не е на добро, като те срещне чернокапец на път… Излегнал се е владиката в колата като би-бивол в блатото…
Те пътуваха още два дни между двете планини, после свиха по Върбишкия проход през самата Стара планина. Както през целия този дълъг път, спираха се повече по кръчми и гостоприемници, дето се събираше всякакъв народ, или по хижите на по-прости люде, а избягваха по-богатите домове. Самуил влизаше охотно в разговори със случайните си спътници, със случайно срещнатите люде по гостоприемниците, а след това дълго мълчеше умислен, с помрачено лице. Радой познаваше мълчанието му, но се учудваше на тая негова необикновена общителност.
Като излязоха от прохода и минаха Тича, тримата пътници скоро съгледаха стените на Великия Преслав.
Самуил Мокри не идваше за пръв път в царския град, но напоследък градът като че ли бе станал още по-многолюден. По това време Великият Преслав имаше може би до двадесет хиляди жители. Около вътрешната крепост, дето бяха царските дворци, сградите на главното управление и жилищата на приближените до царя, се бяха струпали много и много къщи с малки дворове и градинки, дори и без дворове, гъсто една до друга, разделени на малки квартали от криви и тесни улици без настилка, и само трите най-главни улици, които водеха от градските порти към вътрешната крепост, бяха настлани с едри камъни. Градът бе започнал да расте и вън от градските стени — много човешки жилища бяха прилепени към външните градски стени, които опасваха града и бяха дълги няколко хиляди сажена.
Тримата пътници спряха в една странноприемница, конярят и Радой прибраха конете в обора. Уморени бяха и тримата, а вече се смрачаваше. Те влязоха в общото помещение да вечерят. Самуил не искаше да показва господарството си и нареди на слугите да седнат на една и съща маса с него. Ядоха и еднакво ядене, а господарят поръча и три половинки вино — за себе си и за двамата слуги. Кръчмарският слуга, който им прислужваше, не им обръщаше голямо внимание и още повече като забеляза, че не бяха тукашни.
Наоколо беше пълно с люде, насядали на купчини по малките ниски маси. Глуха, многогласа врява пълнеше широката кръчма. Беше още рано и в кръчмата още продължаваше тихият час. Людете разговаряха по-спокойно, двама слуги разнасяха навреме поръчките, стопанинът на странноприемницата, дребен мъж с черни игриви очи, се усмихваше самодоволно иззад своята продълговата маса в ъгъла срещу вратата. На няколко места из кръчмата бяха поставени високи светилници, които едвам разпръскваха сгъстяващата се тъмнина под ниския таван с треперливите си пламъчета. Колкото повече се стъмваше над града, движението вън намаляваше, а в кръчмата влизаха по-често зажаднели пиячи. Някои сядаха по масите, други се спираха пред масата на стопанина, изпиваха по няколко пръстени чаши медовина или вино и си отиваха. Ала скоро в общата врява започнаха да се дочуват повишени гласове, проточени повиквания, високо изречени думи. Настъпваше веселият час, кръчмарят се усмихваше още по-самодоволно зад своята маса, слугите му шетаха още по-чевръсто.
Както винаги, Самуил Мокри не яде продължително и дигаше пръстената си чаша само за една или две глътки. Той мълчеше и докато разплиташе собствените си мисли, надаваше ухо към гласовете, които се дочуваха по-близу или по-далеч из кръчмата. Конярят му за пръв път в живота си сядаше да се храни на една маса с господаря, та първите залъци засядаха в гърлото му. В голямото си смущение той свали рунтавия си клобурец от овча кожа и като не знаеше къде да го дене — мушна го между нозете си под масата. Калпакът скоро падна оттам, конярят съвсем се уплаши и цял запъхтян, предпазливо го издърпа с нога навън, наведе се и отново го сложи на рошавата си глава, Радой забеляза мъките му:
— Ти какво току пъшкаш… Остави калпака. Ще наръсиш някоя въшка в яденето.
Сам той въртеше глава на всички страни и докато работеха челюстите му неуморимо, работеше и езикът му. Радой не премълчаваше и собствените си мисли, но подемаше и всяка дочута наоколо дума, намесваше се във всеки дочут разговор, макар и само под носа си:
— … С царя живеят в един град, а и те като нас вонят, и те в дрипи… Аз не казвам за мене и за тебе, господарю… И тука същият дрипав и въшлив народ. Я го тоя… Вижда се, че изпива последната си паричка… О-оня пък там се оплаква от господаря си и казва, че ще бие жена си… Тъй, тъй, братче… С дървото по главата. Ако не можеш господаря, дръж же-жената…
Конярят местеше уплашени очи ту върху него, ту върху Самуила. Но като слушаше смелите думи на Радоя, а господарят не се скара нито еднаж, поотпусна се и неговото ратайско сърце, та и той дигна половницата си.
В кръчмата стана още по-шумно. Звънна, проточи гъгниви звуци и гусла. На една маса наблизу бе приседнал край другите люде там и някакъв дребен попрегърбен мъж, който дърпаше високо извития лък на гуслата си с малка, но силна ръка. Като се поизвърна свирачът, сякаш се оглеждаше и търсеше нещо, Самуил забеляза, че той беше сляп и с двете си очи; дълга и нечиста, вече прошарена коса се спущаше от двете страни на тясното му лице, което беше обраснало с рядка, също прошарена брада. На масата до него
