Самуил и чакаше, и не чакаше отговор на писмото си до Арона. И докато чакаше да мине времето, което беше нужно, за да отиде едно писмо до Средец и да се получи отговор, сам се готвеше за път до тоя град и още по-на-татък — до Преслав. Той изпрати люде и до братята си в Охрид, Воден. Те дойдоха и двамата с полковете си, както беше уговорено, но едва се събраха в Скопие до две хиляди и осемстотин души.
Полкът тръгна за Средец без въодушевление; не се чуваха сред войниците ни песни, ни смехове, нито дори караници, както се случваше иначе между толкова люде. Давид тръгваше може би към царския престол, но и това не го вълнуваше много. Оставил се бе в ръцете на Самуила. Съживяваше се донякъде само когато ставаше нужда да се изкаже за нещо по-важно, да присъди нещо, та и по това се виждаше, че живееше повече с мислите си и в мислите си. А Самуил изтъкваше на първо място тъкмо него — най-стария брат. Не беше много развълнуван от похода дори Мойсей, а за другите войводи и началници тоя поход към Средец беше като обикновено пътуване, досадно я уморително.
Велбъждският управител посрещна полка навъсен, но не показа недоволството си от това нахлуване на войска в града му, не смееше да го покаже и само попита безкрайно много учуден:
— Ама къде сте тръгнали вие така! С кого ще воювате?
Самуил не се сдържа:
— С всички врагове на царството ни! Но ето ти, началнико, не ги знаеш и затова се учудваш толкова много.
Само Кракра посрещна неочакваните гости в Перник по-радушно. Млад и буен, какъвто беше, той се развесели при вида на толкова войска, но и Самуил потърси път до сърцето му, та пернишкият управител се съживи още повече. Полкът прекара тук два дни — Самуил искаше войниците да си починат добре, преди да влязат в Средец. Той не знаеше как ще го посрещне Арон и се готвеше за всяка изненада, а изненадите започнаха още от Перник. Едва-що бяха разменили първите си поздрави, Кракра викна:
— Ще имате нов цар, а! — И побърза да се доизкаже: — Брат ти. Арон. Той още мълчи, но всички се досещаме.
Самуил виждаше какво бе станало в Средец и много се смути, но не искаше да смущава и младия управител, който би могъл да изпадне в някакво опасно недоумение; Кракра очевидно мислеше, че и четиримата братя действуваха в съгласие, че полкът идеше да подкрепи Арона.
— Като отидем в Средец, там ще решим, каквото е НУЖНО — каза Самуил неопределено.
Полкът тръгна за Средец рано, още по тъмно, за да стигне пред вратите на града, докато бяха още отпочинали. И докато войската беше още из кривулиците па Владайската теснина, Самуил Мокри избърза напред с една стотня по-избрани войници. Той се боеше да не би Арон да е предупреден за пристигането на полка и да затвори вратите на Средец. Тук нищо не подозираха и Самуил влезе в града през западната му врата. Той остави войниците си при вратата, като че ли не знаеше къде именно да ги отведе, и се запъти да потърси Арона, след ван само от слугата си.
Той намери брата си в главното управление. Арон се изненада, като го видя, но бързо се овладя, види се, реши, че Самуил бе дошъл сам в Средец. Той дори показа към по-младия пренебрежение, за да видят превъзходството му тия, които присъствуваха на срещата им. Сега по-младият брат видя още по-ясно докъде бе стигнал Арон — държеше се той като цар не само с другите, но и с него. Самуил каза:
— Трябва да поговорим сами.
Арон усети, че Самуил няма да отстъпи и промени държането си, но в очите му остана тъмна сянка. Той стана и махна с ръка към другите в стаята:
— Излезте.
Самуил почака да излязат всички, сетне пристъпи с бързата си походка, улови Арона за ръката и мълчаливо го заведе до един от прозорците, който беше цял разтворен в топлия пролетен ден. Главното управление беше високо горе, на същия хълм, дето се издигаше църквата „Света София“, и оттук се виждаше почти целият град, проснал се надолу по хълма и по-нататък, къща до къща, улица до улица — безброй ниски колиби, гъсто една до друга, безброй тесни и криви улици и само тук-там стърчаха многоъгълните куполи на църквите и каменните двукатни домове на велможите или на някой пребогат купец. Оттатък това огромно купище от къщи, през поляни и празни места, ту малко по-далеч, ту някъде досам града се издигаха градските стени, назъбени и с редица още по-високи четвъртити кули. Измъкнал се от зимните мъгли и мразове, градът изглеждаше сив, овехтял и рядко се зеленееха започнали да се разлистват дървеса, а също и поляните край градските стени. Слънцето бе се надвесило вече над Люлин и това прозрачно още зеленило сякаш бе полепнало като мухъл по сивите и потъмнели от влага покриви и стени; само някой позлатен кръст по куполите на църквите или някое цветно стъкло, попаднало в яркия блясък на слънцето, гореше като жива искра. Самуил впери поглед оттатък двете кули на западната градска порта и още по-далеч, по пътя, който кривуличеше между раззеленелите се ниви и ливади. Далеко по пътя се бе дигнал облак прах и висеше във въздуха неподвижен, светнал в блясъка на ниско наклоненото слънце. Това беше полкът, който се приближаваше към града. Самуил се обърна към брата си пусна ръката му:
— Ти какво правиш тук? Защо не отговори на писмото ми?
— Е… Пак ли ще ме съдиш! Ожених се. Събирах войска.
— Колко войска си събрал?
— Още не е много.
— Личи.
— По какво личи.
— Винаги личи, когато в един град има много войска. И какво мислиш да правиш по-нататък? — добави Самуил нетърпеливо. — Чувам, че се готвиш да се прогласиш за цар. Вярно ли е?
— Добре си чул.
Тъмната сянка в очите на Арона се сгъсти и той гледаше дръзко по-младия си брат. Не сваляше поглед и Самуил:
— Не знаеш ли, че не ще можеш да станеш цар без наше одобрение?
— Не мисля да ви питам. — Но Арон пак пречупи надменния си тон: — Давид и Мойсей… ти ги знаеш. Не могат. Ни единият, ни другият. Аз пък съм по-стар от тебе. И сам държа цялата Средецка област. Чуваш ли добре и сега?
Той блъсна Самуила с юмрук в гърдите, чу се тих, металически шум от ризницата на по-младия брат. Това беше груба шега и не само шега. Самуил обърна лице към отворения прозорец, сякаш да види още еднаж дигналия се над пътя прашен облак, и рязко протегна ръка нататък:
— Погледни какво иде насам. Войска. С нея са и Давид, и Мойсей.
Арон се приведе към прозореца и като че ли не вярваше на очите си, но после бързо се обърна към Самуил.
— И аз имам войска.
— Тая е много повече.
— Ти не можеш да знаеш коя е повече.
— Виждам. Нели ти казах. Къде е войската ти?
— Ще затворя градските порти.
— Западната вече я държат мои войници.
Лицето на Арона ставаше все по-бледо, той помълча и току се усмихна:
— Ти какво сега… Не искаш ли да видиш жена ми?
— Искам. Снаха ми е станала.
Арон пак го побутна с юмрук:
— Ти винаги така… Веднага се ловиш за меча.
— Това е добро в тебе, че веднага разбираш всичко.
Арон го хвана дружески за лакътя:
— Да вървим. Не е далеко. Ще видиш и тъста ми, комит Всеслав.
Като излязоха на улицата, Самуил на свой ред улови Арона за лакътя:
— Заведи ме при златарите. Искам да купя дар за моята снаха. За пръв път ще я видя. Ще почакаме и братята ни, та заедно да ни заведеш у дома си.
Те навлязоха в тясната и крива уличка на златарите, близу до градските бани. След тях яздеше Радой, но тропотеха конете и на цяло отделение войници, които придружаваха Арона навсякъде. Двамата братя се спряха пред малката работилница на най-прочутия средецки златар и слязоха от конете си; преди няколко
