килия влязоха главният тъмничар, един стотник и друг един тъмничар със запалена борина. Самуил подигна ръка да засени очите си от пушливата светлина на борината. Чу се гласът на главния тъмничар:
— Излизай.
Тесният ходник беше пълен с въоръжени войници. Те се изнизаха по каменната стълба нагоре, след тях и Самуил, следван от главния тъмничар и от другите двама мъже. Вън беше тъмно, Самуил цял потрепера от остър предутринен хлад, който бързо и с болка изпълни гърдите му. Огледа се затворникът, подигна очи към небето. Разлюлените пламъци на няколко борини осветяваха обкръжилите го люде, оръжията им, проядената каменна стена на кулата-затвор, а високо горе, чак през светлината на факлите, небето вече светлееше от далечната още зора. Главният тъмничар побутна Самуила и го поведе мълчаливо през двора към помещението на стражата; редом с тъмничаря вървеше и стотникът, след тях пристъпяше затворникът, следван отблизу от войниците. Въведоха го в една стая в приземието на стражевото помещение, донесоха светилпик с дървено масло и го окачиха на стената. На единия край на стаята се виждаше голям чебър и от него излизаше пара — пълен беше с топла вода. На стол до него бяха сложени куп дрехи. Главният тъмничар посочи чебъра:
— Ще се окъпеш. Ще махнеш тия мръсни дрипи… Ето ти други дрехи.
Приятна топлина се надигна в гърдите на затворника. Да се окъпе… И може би ще го пуснат на свобода. Светлият му поглед се спря върху дрехите. И току посегна, дигна една от тях. Беше ромейски хитон. Той поклати глава:
— Няма да облека тия чуждински дрехи.
— Въшките капят от тебе — рече тъмничарят с напрегнат глас.
Самуил Мокри нищо не отвърна. Обади се и стотникът:
— Ще те водим някъде. Не може с тия твои дрехи.
— Аз и сам не мога да търпя тая гнъсотия върху себе си. Не ми е нужно и такова чуждо шаренило. Дайте ми по-просто облекло. Ето като туй, което нося върху себе си.
Тъмничарят и стотникът излязоха мълчаливо, затвориха вратата. Самуил остана сам, но се дочуваше, че вън стояха люде. Той започна да се съблича нетърпеливо. Влезе в чебъра и се потопи цял в топлата вода. Топлината проникна чак в утробата му, във всяка негова костица, потопи той във водата и главата си.
Самуил се ми, докато водата започна да хладнее. На стената изеднаж се откроиха две прозорчета, в тях светлееше изгряващият ден. Самуил излезе от чебъра потръпващ. Той изтръска с мокрите длани капките по тялото си, пристъпи към вратата, почука:
— Ще ми дадете ли други дрехи?
Влезе пак главният тъмничар, подаде му конопена риза и чисто, здраво войнишко облекло. Преди да облече грубата риза, Самуил изтърка с нея мокрото си тяло и едва сега забеляза колко много бе ослабнал, но се чувствуваше бодър и силен след банята. Надяна живо ризата, облече и другите дрехи. Дадоха му и един широк ремък, да се опаше. Влезе и бръснар да подреже косата му, среса я, среса и брадата му с рядък гребен от волски рог. Самуил приемаше малчаливо всичко това, с тиха радост в сърцето си. Той не се и опитваше да разгадава къде ще го водят, радваше се на окъпаното си тяло, па чистите дрехи.
Тъмничарят го поведе през тесния ходник, който беше пълен с войници, и го въведе в друга стая, посочи му една ниска масичка:
— Седни да се нахраниш.
Бяха му сложили попара от мляко с черен, войнишки хляб. Не можеше да се насити, не можеше да се наслади, нетърпението и гладът му личаха дори и в ръката, с която държеше дървената лъжица. От тридесет и два дни бе ял само хляб, на два пъти му бяха дали и някаква супа, която не можеше и да види в тъмнината. Сега храната сякаш се всмукваше от всяка клетка на изгладнялото му младо тяло. О, добре, добре. Започваше нещо добро, по-добро. Последните тридесет и две денонощия в тъмнина и затвор — той не знаеше колко бяха минали — се сливаха в някаква дълга, кошмарна нощ и оставаха някъде настрана в мислите му, в паметта му. Минала бе най-сетне тая мъчителна нощ, сега около него беше светло, той виждаше пръстената паница пред себе, държеше я здраво с едната си ръка. В стаята бяха главният тъмничар и стотникът, стояха встрани и мълчаливо го попоглеждаха. Дървената лъжица застърга по дъното на паницата. Самуил сръбна последните капки от попарата, сложи лъжицата на масичката със спокойна ръка и бодро се изправи:
— Къде ще ме водите?
— Ще видиш и сам ще разбереш — каза тъмничарят и пристъпи към вратата, но Самуил протегна ръка да го спре:
— Къде е хилядникът Илица, къде е слугата ми?
Тъмничарят го погледна — колебаеше се дали да му отговори, но после каза:
— Живи са и здрави. Повече и не питай.
— Колко дни вече стоим в тъмница?
— Тридесет и… — отвърна тъмничарят и махна нетърпеливо с ръка: няма да отговаря повече на въпросите му.
Самуил Мокри нищо повече и не попита. Изведоха го пак в двора. Лятното слънце го удари в очите. Утринният въздух беше още свеж и прохладен, но вече се усещаше, че денят ще бъде горещ. Стотникът мълчаливо кимна, тръгнаха те един до друг със Самуила. Зад тях се чуха стъпки и Самуил премисли, че това бяха войници, които тръгваха след тях да го пазят, и че не бяха повече от пет души. Премисляше той също дали да избяга, или да се остави да го отведат, където бяха решили. Стъпваше здраво и вярваше, че ще успее да избяга, но къде го водеха? Не беше на губилище, нито в някакъв друг затвор. Банята, попарата… Ами те биха го вързали… Нека по-добре да почака и да види какво ще стане по-нататък.
Те минаха през града и се отправиха към вътрешния град. Никой от минувачите не се обърна да погледне войниците, никой не познаваше Самуила, пък и той беше облечен във войнишки дрехи. Влязоха във вътрешния град и скоро се намериха на стъгдата пред царския дом. Самуил Мокри бе минавал и преди по тая стъгда, но сърцето му изеднаж започна да се стяга — стотникът вървеше право срещу двете кули, които се издигаха от двете страни на входа на царския палат. Нима го водеха при царя! Той пак нищо не попита и само пое издълбоко дъх, за да овладее сърцето си.
Спряха се пред самата порта на палата. От двете й страни стоеше по един войник с дълго копие и щит. Изпречи се пред портата един съще въоръжен десетник и стотникът му каза:
— Заповядано ми е да го въведа. Ще влезем само двамата.
Десетникът мълчаливо се отдръпна.
Дворът на царския палат беше постлан с широки, четвъртити плочи от сив камък, а от двете страни се издигаха ниски, но дълги каменни сгради, та шумът на стъпките отекваше между тях. Широкият и много дълъг двор беше пуст. Мярнаха се някакви люде само по прозорците на сградите вляво и вдясно, показа се на една врата някакъв рошав писар в дълга черна дреха и пак бързо се скри. Право насреща се виждаше самият царски дом — голяма, също каменна сграда на два високи ката. Разпереният, издаден напред покрив бе подпрян от осем бели каменни стъпала, по средата между тях и доста навътре през един трем се виждаше високата двукрила врата на палата, виждаха се и две редици прозорци дълбоко в дебелите стени. Стъпала също от сив камък водеха към вратата на палата, която беше отворена само с едното си крило. Преди още да се приближат двамата мъже до стъпалата, откъм вратата насреща се зададе млад военачалник в позлатени доспехи, които заблестяха ослепително, когато се спря той на огряното от слънцето най-горно стъпало. Самуил забеляза най-напред високата извита грива на шлема му, която беше изкована по ромейски.
Изкачиха се двамата и стотникът рече по войнишки:
— Доведох Самуила Мокри.
Младият военачалник, който носеше знаци на хилядник, кимна, преди да се доизкаже стотникът; той, види се, знаеше кого бяха довели в царския палат. Самуил забеляза и погледа му — бърз, пълен с любопитство.
— Чакай тук — каза хилядникът и с едно късо, меко движение на ръката си покани Самуила да го последва.
Влязоха в широко преддверие, изпълнено със светъл здрач. Светлината на слънчевия летен ден тук проникваше през два реда по седем прозореца, които гледаха към предния двор на палата. Високият таван се спущаше на три свода, които се подпираха от двете страни по на три широки четвъртити колони от
