си. Говореше се за него, че е скопец. Беше облечен също в тъмни дрехи, та изглеждаше още по-дребен и по-мършав, но Самуил долови в погледа му, макар само за един миг, някаква проникваща съсредоточеност. Като седна царят, Роман пристъпи и седна на първия стол край дясната стена. Раздвижиха се и болярите след него, насядаха по другите столове край стените, всеки според своя сан. Приближи се към стола на царя магистър Ставраки Афродит и се спря там изправен като свещ и неподвижен. Пристъпи и другият мъж след него, изправи се безшумно и предпазливо до една висока, тясна масичка за писане в ъгъла до вратата нататък, сложи върху нея все тъй безшумно свитъци пергамент и прибор за писане; това беше също писар, но по тъмните му дрехи светлееха златни нашитки.
Самуил Мокри гледаше царя и неусетно в сърцето му започна да се набира неясна тъга или друго някакво нерадостно чувство. Вторият Борис седеше на стола си като наказано дете — тъй някак беше извито и начупено дългото му тънко тяло. Или може би царят се отегчаваше, не беше по вкуса му и по негово желание тая среща с великите боляри, може би той си имаше други някакви свои грижи и мисли. Но тая среща влизаше в неговата царска работа, в неговите грижи — не бяха се събрали тия люде да се веселят или да се развличат с приятни разговори. Защо бе доведен тук той, Самуил? И когато вторият Борис отвори уста и заговори, някак избягвайки да срещне чужд поглед, отстранявайки, криейки своя поглед, в сърцето на Самуила се набра съжаление към тоя човек, съжаление мъчително и смут, понеже тоя плах или отегчен, или тъжен, или може би болен човек беше цар български. Такъв беше и гласът му — тих и някак далечен.
— Велики и славни боляри — рече царят, — мои първи помощници в тежките ни дела и грижи за царството ни… Доведен е при нас и е изправен пред лицето ни… — Той млъкна и отеднаж, с неочаквана бързина се обърна към писаря в ъгъла до вратата с виновен, смутен израз на лицето си и дори се показа руменина по бледите му страни. Царят не можеше да си спомни името на Самуила и се чу откъм ъгъла плътният и напевен глас на писаря:
— … Самуил Мокри, син на Никола Мокри, който бе комит на Охридската област.
Писарят млъкна и, види се, по навик помръдна с устни, сякаш да провери дали бе затворил добре устата си. Царят повтори след него с тихия си глас:
… Да… Самуил Мокри, който се обвинява в бунт и непокорство и в посегателство и смъртно насилие срещу един от вас. Но понеже той е войвода по сан и е роден син на войвода и комит, изправен е пред нашето лице и пред най-високия съд да видим делата му и ако е виновен, да бъде предаден по-надолу, за да бъде съден като злодеец. Нека всеки от вас съди според правдата, със страх пред бога. И така, започваме.
Самуил беше цял възбуден, та се чуваше отдалеко бързото му и дълбоко дишане. Да го съдят като злодеец! Той стисна зъби до болка, с още по-голямо напрежение в себе си, за да се овладее. Сега гледаше царя не с тъга и съжаление или дори с обич, както преди малко, а с безкрайно огорчение, и всички тия люде в залата — с едвам сдържан гняв и омраза. Та между тях беше и Никита Гургут!
Заговори пръв след царя неговият кавхан — боляринът, който седеше на първия стол край стената вляво, провлачено, през нос и все току се извръщаше да погледне Самуила, като да го дебнеше отдалеко:
— Да каже най-напред дали той е наистина Самуил Мокри, син на комит Никола Мокри.
Млядият тисящник побутна Самуил с лакът, без да го погледне. Гласът на Самуила трепереше:
— Аз съм Самуил Мокри, син на комит Никола Мокри. Отхвърлям всякакво обвинение срещу мене и не с лоши мисли дойдох аз в Преслав.
Кавханът — първият помощник на царя, сега изви глава право срещу Самуила и кимна, презрително проточил устни:
— Хм!… Ти ще отговаряш само като те питат и за което те питат. — Той се обърна към царя и продължи все така през нос: — Миризмата на човека отдалеко се усеща… Още преди да се върнеш, царство ти, в престолния си град, чухме ние тук и научихме, че синовете на охридския комит Никола Мокри, които са четирима, са събрали без царска повеля войска и са я дигнали срещу престолния град, и са прогласили себе си за царе. Не е ли това бунт срещу царството? Цялата им войска е събрана в Средец и оттам са се тъкмили да потеглят за Преслав с оръжие и ето идва най-напред единият от тях, предрешен като прост войник, за да върши оглед. Но всемогъщият бог наш, който пази царя и царството ни от всяко зло, не позволи на злия да извърши злото, което бе намислил. Поради безумието си тоя човек не можа да скрие следите си и сам показа истинското си лице. Той отиде и нападна в дома му великия вътрешен болярин Никита Гургут, отиде да насили и управителя на престолния ни град. Това се знае и е доказано чрез личното свидетелствуване на великия болярин, който е тук и сега, и чрез споменатия управител, който бе разпитан от мене, а свидетел е и благочестивият и славен магистър Ставраки Афродит, който е също тук. За да се изпълни законът, позволи, царство ти, нареченият Самуил Мокри, който е тук, да се изкаже, като признае вината си, което ще бъде в негова полза, или като я отхвърли, което няма да бъде в негова полза.
Кавханът пак се поизвърна към Самуила и после се настани още по-добре на стола си, види се, с голямо самодоволство. Извърнаха се по един и по два пъти и другите от болярите. Царят седеше на стола си с наведени очи. Самул Мокри не бързаше с отговора си и в залата беше тихо. Преди да заговори, Самуил искаше да се почувства така, че да не трепери гласът му и да не се извишава не по негова воля. Виждаше сега младият воин, че трябваше да се защитява тук от смъртна опасност и че не межеше да се надява на ничия подкрепа. Нямаше да му помогне и царят; такава мисъл се промъкна и загнезди в ума му. Не, тук Самуил беше сам срещу тия люде и трябваше да събере всичките си сили. Негов най-здрав щит ще бъде самата истина. Така и започна той, с истината; спокоен, твърд беше и гласът му:
— Вярно е, че дигнахме войска от Охридската област и от Средецката, и от Струмишката и че сега войската е в Средец. Вярно е, че искахме да дойдем тук, в престолния град. Чухме, че така са направили и други и са дошли тук с войска. Но ще кажа, а и вие знаете това, че тогава тук нямаше цар и ние не бяхме се дигнали срещу царя. Дигнахме войска за доброто на царството ни, което нямаше цар и беше без защита. Като узнахме аз и братята ми, че се е върнал законният цар, аз рекох: ще ида в Преслав да видя всичко с очите си. И дойдох тук, но войска не доведох.
Докато говореше, Самуил гледаше царя, но царят така седеше на стола си и такова беше лицето му, като че ли нищо не чуваше и нищо не виждаше. Отново се надигна в сърцето на Самуила скръб, но и друго едно чувство — тъмно и гневно, може би беше омраза и тъмна ярост срещу някого, срещу някаква зла сила. Извърна се към него друг един от болярите, който седеше до брата на царя, изкриви жълто, космато лице с изпъкнали скули и тесни очи, види се, беше по кръв от старите българи:
— А вие там цар сте прогласявали. Друг цар, нов цар, не законния!
— Не сме прогласявали, както ти мислиш — отговори му Самуил. — Не сме прогласявали, но ако не беше се върнал синът на блажения цар Петър, престолът не биваше да стои празен и на него трябваше да седне достоен мъж.
Тук Самуил, в своята младежка откровеност, понечи да спомене името на брата си Давид, но надигналият се шум и вик сред болярите спря думите на устата му.
— А-а! А… — размърдаха се те по местата си, размахаха патерици, завикаха един през друг: — Не са прогласявали, а друг да седне! Друг, а? Достоен! Лъже тоя мокър войвода! За оглед е дошъл тук. За оглед, преправен с войнишко облекло. Ясно, всичко е ясно…
Гласът на Самуила прозвуча силен, но думите му не бяха убедителни за тия люде:
— Защо да обличам войводски доспехи, щом съм тръгнал на такъв дълъг път, а не водя никаква войска?
Само Роман, царевият брат, седеше на мястото си с приведена глава, замислен, а всички други бяха обърнати към Самуила и неколцина от великите боляри викаха несдържано срещу него:
— Никой не крие знаците на сана си! Нели затова се носят знаци, всеки да те познае. Имало защо да се криещ ти!
— Не се скрих никъде, дето трябваше да се покажа…
Излезе между двете редици столове един от болярина — дребен човек, та цял се губеше в болярската си руна, под големия калпак, разпери ръце, с дългия посох в едната си ръка, за да спре общия викбт. И когато другите боляри позамлъкнаха, той тръгна към Самуила, като подскачаше и се полюшваше от нога на нога, безшумно, сякаш искаше да го издебне, и току протегна патерицата си, едва-що не го удари с нея в гърдите, обърна се изеднаж към царя с хитро засмяно лице, а черните му очи живо играеха.
