червен камък. Двамата мъже се отправиха към една висока, също двукрила врата право насреща, в дъното на преддверието; грубо подкованите обуща на Самуила тропаха шумно по гладките плочи, които се редуваха бели и сини, с подравнени краища. Иззад колоните безшумно преминаха някакви люде, двама или трима, и изчезнаха във вратите, които се виждаха в сгъстените сенки между всеки две колони — тесни, но тежки сводести врати, които водеха, види се, към вътрешните помещения на палата. Самуил влизаше за пръв път в царския палат и разглеждаше с любопитство всеки здраво сложен камък, всяка изкусна украса.
Хилядникът бутна едното крило на голямата врата насреща и пропусна Самуила, влезе и той след него. Едва-що направи Самуил няколко стъпки и се спря, като че ли отеднаж се смути от кънтящия тропот на обущата си. Той се видя в една много голяма зала, замряла в тишина. Светлият здрач тук беше по-мек и едва обагрен от топъл сяй — дневната светлина струеше през редица малки прозорци високо горе от двете страни на залата, с насечени от тънки рамки разноцветни стъкла. Таванът се извишаваше над два ката, в четири смело извити свода, които се кръстосваха два по два и стъпваха върху капителите на осем стъпала от бял мрамор, по четири от всяка страна. Целият таван беше боядисан червено, а ръбовете на всички сводове бяха като обшити с широки шарки на стройни геометрични фигури и със златна боя. Капителите на колоните бяха изваяни на тънки, също геометрични фигури, но в тях се преплитаха и растителни листа. Изваяни бяха и подножията на колоните на няколко четвъртити блока, които постепенно се стесняваха до дебелината на колоната. Тия осем високи, стройни колони сияеха с белината си под червения, озарен от златисти отблясъци таван, в мекия, едвам оцветен здрач, който изпълваше цялата зала. Далеко, чак в дъното на залата, се извишаваха други две колони от розов мрамор, а между тях, върху подиум на седем стъпала, постлан с дебели губери, се виждаха два трона с високи облегала. Гладкият под от квадратни бели и черни плочи лъщеше загаснало, като замръзнала водна повърхност, и сякаш далеко на отвъдния бряг блестяха високо изправени двата престола, цели в злато, бисери и пурпур. Там бе седял някога великият Симеон, неукротим в царското си честолюбие и страшен в гнева си. Блестяха и розовите колони от двете страни на царските столове — по цялата им дължина се виждаха широки пръстени, извити нагоре ковани венци от силно излъскана мед. Изписани и нашарени бяха и високите стени на залата, но през светлината от редиците прозорци шарките прозираха загаснали, меко сияеше злато, сребро, мед, проблясваха глечосани тухли и скъпи, разноцветни камъни.
Мълчаливо обръщаше Самуил Мокри глава ту на една, ту на друга страна. Мълчаливо стоеше до него хилядникът и търпеливо го чакаше, докато се наслади и начуди на тая хубост, величествена в своята неподвижност, като че ли не беше създадена от човешка ръка и като че ли винаги е била и винаги ще бъде. В ъглите на отсрещния край на залата, от двете страни на троновете, се виждаха две врати. Самуил погледна едната, после другата; пред вратата в левия ъгъл, от двете й страни, стояха двама войници — леко разкрачени, с високи копия и щитове, и двамата неподвижни, като да бяха части от тая зала, също като нея изградени от камък, от злато и желязо. Самуил се обърна към хилядника: готов беше да тръгне. Хилядникът го поведе, спряха се пред вратата с двамата войници, които не обърнаха нито очи дори да ги погледнат. Хилядникът отвори вратата, пропусна Самуила и също влезе след него. Намериха се в друго едно дълго, светло преддверие, на двата му края седяха пред малки масички по двама четци и писари в тъмни дрехи; право насреща се виждаше друга врата, иззад която се дочуваше глух, разноглас говор. Хилядникът пристъпи, пропусна и тук пред себе си Самуила. Те се спряха и двамата до вратата, която хилядникът затвори, и като почака малко, докато говорът тук затихна, рече ясно:
— Доведох Самуила Мокри.
Това беше една много по-малка зала, но също украсена богато. На отсрещния й край се издигаха чак до тавана два тънки стълпа от шарен мрамор и между тях беше сложен на невисок подиум тежък дървен стол с подпори и високо облегало, изрязан и издълбан изкусно, врязани бяха по него и украси от седеф и филдиш. На два сажена по-насам, край стените вляво и вдясно бяха наредени по шест също тежки дървени стола с подпори, но с по-ниски облегала и без украси. Високо на стената вляво имаше три прозореца и утринното слънце биеше сега право в техните също разноцветни стъкла, та червени, сини и жълти слънчеви петна грееха по гладките плочи па пода, по столовете, по стените, които тук бяха нашарени с едра, многоцветна мозайка на широки пояси. По средата на залата, между редиците столове бяха застанали четирима мъже, до тях още трима. Те разговаряха шумно, размахваха ръце и посохи. Щом влезе Самуил и хилядникът след него, замлъкнаха един след друг, а когато тисящникът изрече името на Самуила — всички се обърнаха насам и гледаха младия войвода с голямо любопитство. Самуил позна между тях великия болярин Никита Гургут.
Тия мъже бяха вътрешните велики боляри на царството, с които царят се съвещаваше за всяка по- важна работа; сред тях беше и царският кавхан. Бяха люде все на зряла възраст, един-двама и по-стари. Облечени бяха с натруфено облекло, много тежко в тоя летен ден, цяло в кожи и златни везби, с високи кожени клобурци на главите си, с дълги патерици в ръцете. Виждаше се, че бяха люде, които са свикнали да заповядват. Един от тях — нисък и тантурест човек, та изглеждаше по-широк, отколкото висок, както беше и отрупан с дрехи и кожи, затропоти с патерицата си и се приближи към Самуила, кривна глава на едната страна, кривна я на другата страна, да го разгледа по-добре, и рече с тъничък глас:
— Самуил Мокри или Арон Мокри, или Давид… Бяхме те чували, а ето и да те видим.
Самуил не отговори и дори извърна поглед от него. Обади се друг от болярите, тъй, отдалеко и с висок глас — свикнал бе да се чува гласът му:
— А ти как си се облякъл… Войвода и… Или така се обличате вие там, по вашата Долна земя!
Самуил пак нищо не отговори. Нямаше що да отговаря на тия думи и нямаше какво да каже от свое име. Чакаше да види какво ще стане по-нататък, да чуе нещо, което иска отговор. Заговориха болярите помежду си, върна се към тях и най-любопитният, говореха всички отеднаж, махаха пак с ръце, подигаха патериците си, клатеха високите си калпаци и всеки искаше да наложи своята дума. Отвори се една врата вдясно и се показа висок, строен мъж във великолепно облекло, с дълъг посох в ръка от черно дърво и с голяма златна топка на горния край. Той се изпъчи, чукна три пъти с посоха по каменния под и рече разчленено:
— Царят!
Врявата заглъхна, макар и не отеднаж, заклатиха се седмината велики боляри като желви в тежкото си многокатно облекло, зачукаха с посохите си, запревиваха гърбове и колена и всички коленичиха един през друг на пода, останаха да стърчат само посохите и високите им калпаци. Коленичи на едно коляно също и младият хилядник, подръпна и Самуила за войнишкия му крачол, сподавено прошепна:
— Царят иде…
Самуил Мокри не се и помръдна; той не знаеше реда в царския палат и беше готов да направи само това, което умът му би отсякъл. Влезе царят и Самуил се загледа втренчено в него — искаше да го види добре, да го познае, да проникне в него. След царя влезе и брат му Роман. Наведоха се ниско напред и седемте болярски калпаци, едва сега се досети и Самуил да посрещне царя, поклони се ниско пред него, както знаеше, че трябва да се прекланя човек пред най-знатен и най-скъп гост.
Борис Втори пристъпи с бавни, леки стъпки и като стигна пред стола насреща, спря се и се обърна към болярите, спря се там наблизу и Роман, неговият брат. На вратата встрани се показа магистър Ставраки Афродит в същото полусвещеническо облекло и с тъмночервеното си кепе на главата, зад него се показа и друг един мъж, също в тъмно облекло. Царят остана прав няколко мига, огледа разсеяно коленичилите боляри и погледът му изеднаж се спря някак стреснато върху Самуила, който му се покланяше от другия край на залата със своето просто войнишко облекло. Вторият Борис беше около тридесет и пет или шест годишен мъж, висок и тънък, с отпуснати рамена и дълъг врат. Беше облечен в дълга, тъмночервена дреха, препасан с широк, извезан със злато колан, изпод дрехата му се показваха червените му обувки. На главата си носеше ниско, отрупано с бисери капе, изпод което се спущаше почти права, пепеляворуса коса от двете страни на тясното му и някак много дълго и много бяло лице; също такава, пепеливоруса, малко възчервеникава беше и рядката му, не много дълга, раздвоена брада. Той се поклони дълбоко пред великите боляри, после приподигна тясната си, бледа ръка. Болярите негли бяха го следили и като че ли тъкмо това бяха чакали, заклатиха патерици, навириха калпаци, размърдаха гърбове и тежки кожуси, изправиха се един през друг. Изправи се и Самуил Мокри, изправи се и хилядникът до него и току го стрелна с уплашен поглед. Обърна се царят, стъпи на подиума и седна на големия стол там. Едва-що седнал, той погледна пак Самуила, но бързо отстрани погледа си. Сега Самуил се загледа в брата на царя, който беше по-дребен и още по-мършав от своя брат, тъмноок, с тъмна коса, с много рядка, къса брада, с кьосави мустаки, които се тъмнееха в ъглите на устата му. Роман беше с пет години по-млад от царя, но изглеждаше по-стар, с нездрав цвят на лицето
