най-напред с това взе да променя тъмничарят държането си — започна да му донася повече вода:
— Ха измий се… Ще ти донеса още едно гърне.
Още от първите дни на своето затворничество Самуил не седна да седи неподвижен в тъмнината, да се сплуе приживе в тая влага, а все гледаше да стои или да се движи опипом край стените. По стените бяха забити големи железни халки и по тях висяха дебели вериги; Самуил много пъти бе ги напипвал и бе ги виждал, когато идваше тъмничарят с факела си.
— Благодари, че не си окован — каза му еднаж тъмничарят. — Там ще се скапеш на веригите.
— Да беше ме извел за малко поне… В тая дупка и плъхове не живеят.
Тъмничарят помълча, сякаш се боеше да не издаде някаква тайна, и рече:
— Искаш да дойда на твоето ли място! Ти си по тоя ред: бял ден да не виждаш. Така е заповядано. Тъй те е клела може би майка ти.
Но сега Самуил и не можеше да стои дълго прав, да се движи край стените: нозете му го боляха, трепереха от слабост.
Един ден, като остави гърнето с вода и хляба на пода, тъмничарят бръкна в пазвата си и извади две круши, сложи ги върху хляба. Самуил каза с угасналия си вече глас:
— Що… лятото си отива. Крушите са узрели.
Като си отиде тъмничарят, Самуил Мокри плака в тъмнината, че тоя човек бе показал такава милост към него. Но и тия сълзи бяха от преголяма телесна слабост. Най-силно чувство сега в него беше тъгата му; надеждите му, смелостта му, гневът му започнаха да ослабват, ослабваше и волята му за живот. Тъкмо по тия дни тъмничарят, като остави пак тъй водата и хляба на пода, бутна вратата със задника си и дигна факела, да го види по-добре.
— Тебе царевият брат те пази — зашепна той с изблещени очи. — Така да знаеш. Иначе… отдавна би се поклонил ти пред дръвника.
Самуил Мокри запомни тия думи завинаги не само защото пробудиха в него нови надежди, а защото го научиха, че надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда сама от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита. А от тоя ден и всичко тръгна към по- добро.
Като научи тъмничарят, че царевият брат пази затворника му, скоро след това научи и кой беше тоя негов затворник. Малцината, които знаеха за Самуила Мокри, не бяха запазили тайната около него. Най- напред заговори Никита Гургут, особено като видя, че затворникът се изплъзваше от ръцете му. Великият болярин говореше против Романа, царевия брат, и разказваше на приятелите си за Самуила Мокри. Слугите на болярина разнесоха разказа му за охридския войвода по целия град. Тръгна и мълва за някакъв си войвода, който искал да убие царя и сам да стане цар, но сега гниел в подземията на градсния затвор и чакал палачът да отреже главата му. Тъмничарят на Самуила знаеше по-добре истината за своя затворник. Той му носеше вече всеки ден повече вода, повече хляб и все по нещо към хляба, да подслажда залъка си. Еднаж му каза:
— Князът на таврите пак иде насам. Светослав Киевски.
Тоя път той не каза нищо повече, но на другия ден продължи и се виждаше, че не се боеше дали няма да го чуе някой:
— Ако дойде насам, ти ще излезеш оттук. Ще се намери кой да те изведе.
— А не се ли готви войска да го спре?
Тъмничарят стисна устни, та мустаките му щръкнаха още повече:
— Хм… Ти мисли за себе си, човече!
Самуил и сега попита за стария хилядник Борис Илица, за Радоя, за младия Илица:
— Не са ли и те тук, в кулата…
Тъмничарят сякаш бе чакал тъкмо това да го попитат:
— Твои люде, а? Старецът… изнесоха го оттук с нозете напред. А другите двама, синът му и… те са горе — посочи той с ръка. — Други им носят хляб. Твои люде, а?
— Мои люде.
Скоро след това тъмничарят влезе един ден при Самуила със сняг по рамената си. И още от вратата каза:
— Светослав е пред вратите на града с таврите си. Страхотия…
През месец август същата година руският княз Светослав Киевски отново се появи с големи сили при устието на Дунава, което държеше още от своето първо нахлуване в България. Като научиха за новото идване на русите или както още ги наричаха, таврите, или тавроскитите, царят и всички други управници в Преслав бяха обзети от голям страх. Вторият Борис нямаше войска, за да спре русите. Той бе дошъл от Византия и бе заварил царството в пълно безредие. Довел бе от Цариград много ромен и повече беше с тях, та преславци още не можеха да го приемат за свой цар. Някои от българските боляри и войводи, които преди това бяха поглеждали стръвно към опразнения царски престол, сега се бяха прилепили към новия цар, бяха се смесили между чуждата тълпа около него и всеки гледаше да използува за себе си тая своя близост до царя. Борис Втори не ги познаваше и не можеше да долови техните попълзновения: те пък все по-малко се бояха от него, от неговата власт, и все по-дръзко посягаха за всякакви облаги. Други български боляри и войводи, които също се бяха готвили да седнат на празния престол, сега се бяха скрили по своите твърдини и оттам дебнеха новия цар или се занимаваха със собствените си грижи, щом царският престол беше вече зает. Така беше и с духовните князе, с владици и игумени; едни също се бяха присламчили към царя, а други тъкмо бяха намерили сгодно време да господствуват спокойно по манастирите и по своите владишки дворци. Като дойде с толкова чужди люде, новият цар остана чужд между своите. Той седеше затворен в палата си и малцина бяха го виждали, а някои от по-простите люде дори в престолния град бяха вече и забравили, че в палата имаше нов цар. Борис Втори с нищо не показваше, че беше цар, нито с добро, нито поне с някакво зло, та народът не почувствува царската му сила. Заговори се, като дойде в Преслав, че бил набожен и добър като баща си Петър, но народът не вярваше и не зачиташе царската набожност и доброта. Народът не бе имал полза от добротата и благочестието на стария цар, който ходеше по манастирите, даряваше ги щедро, та и умря като прост монах. Народът наистина имаше нужда от царска доброта и грижа, ала каквито добри думи се казаха за новия цар, останаха само думи и скоро се забравиха. Нов цар седеше на престола, но с нищо не се промени към по-добро животът на людете, а се променяше към по-лошо.
Ето сега идеше беда и беше тя по-страшна тъкмо за тия, които държеха в ръцете си всички блага. Бедният народ се боеше от чуждите войници, които идеха, но много повече се бояха тия, които имаха богатство и власт, бояха се за богатството си и за властта си, бояха се и за живота си. Мнозина помнеха таврите на Светослава от предната година, мнозина и бяха ги виждали, и бяха воювали с тях. Княз Светослав Киевски негли бе подбирал войниците си — все едри мъже, с огромни мечове и тежки секири, с щитове като врати, а когато влизаха в бой — викаха дружно и пееха воински песни, които предизвикваха смут и страх у неприятеля. Предната година те бяха дошли над шестдесет хиляди души и срещу тях цар Петър едва бе успял да изпрати тридесет хиляди защитници. Сега таврите бяха може би и повече, но синът на Петра нямаше никаква войска, пък и не помисли да изпрати свои войници срещу тях. Както го съветваха най-близките му люде — все ромеи или недостойни български боляри, които нямаха вяра в българското оръжие, царят отправи молби към императора Никифор Фока да му изпрати в помощ легионите на Византия. Византиецът му обеща помощ, но му поиска заложници две девойки от царския род. Царят покорно изпълни искането на Никифора Фока и като нямаше други девойки в рода му, изпрати в Цариград две невръстни деца, но и след това напразно очакваше помощ от ромеите. Такъв беше вторият Борис, който се надяваше като просяк на чужда помощ, такава беше неговата царска мъдрост и сила. И докато чакаше легионите на василевса — пред вратите на Великия Преслав застанаха таврите на Светослава Киевски с тежките си секири.
Страхът от русите бе събрал много люде зад високите стени на престолния град. Около царя беше и малкото войска, която се бе събрала оттук-оттам. Отчаянието пробуди голяма смелост в сърцата на тия люде, ала това беше отчаяна смелост. И сам царят и неговият брат също облякоха брони, опасаха мечове. Българите излязоха на открито поле и успяха да отблъснат русите надалеко от стените на обсадения град, но бяха по-малко и трябваше пак да се върнат зад крепостните стени. Българите влязоха в бой и показаха голяма храброст, ала остана без полза храбростта им и кръвта, която проляха обилно. Преди още да се стъмни същия този ден, таврите разбиха вратите на Преслав и навлязоха по улиците му. Преминаха те
