по-добре за нас. Вторият Борис излезе мъдър човек.
— На нашата земя господари сме само ние.
— А къде е войската ти, за да се биеш с таврите?
— Тебе ще попитам аз: къде е войската, която доведохме тук, къде са братята ни?
— Отидоха си. Отведоха и войниците си. Не те дочакаха и нямаше защо да те чакат цяла година.
— Ти не ме питаш къде съм бил…
— Слушай, слушай! Светослав е далеко оттук с таврите си. Аз си живея добре. Това е най-голямото знание, братле: каквото и да става, ти да си добре. Сега тук, в Средец, аз съм господар и цар. Ще дойде Светослав — нека дойде. Щом е по-силен, ще целуна и ботушите му. Така ще бъде по-добре и за него, и за мене. Това ще ти кажа аз и не ме гледай накриво.
Самуил стана. Стана и Симеон Илица, стана и Арон — сякаш искаше да покаже, че не мисли да ги задържа.
— И аз ще ти кажа нещо — започна пак по-младият брат, но в това време в стаята влезе Варвара, съпругата Аронова, която наскоро бе родила първото си дете и бе станала още по-смела, по-самоуверена. Самуил млъкна и се обърна към снаха си, да я посрещне. Чакаше я първа да заговори.
Тя се спря срещу тях и най-напред с поглед искаше да узнае какво бяха говорили двамата братя, какво бе донесъл в дома й Самуил. Едва след това го преветствува, но приветствените си думи изрече набързо, само с езика си и продължи с нетърпение:
— Към Охрид ли? Е, да… жена ти те чака вече цяла година.
Самуил едва се усмихна: снаха му бързаше да го изпрати. И той беше готов да си отиде, да напусне веднага тоя дом и вече никога да не стъпва в него. Но — не! Арон не беше само брат негов и такъв… противен човек. Арон сега беше истинският господар на тоя град и на цялата Средецка област, заедно с тая жена… Той се обърна към него и повтори думите си:
— И аз ще ти кажа нещо. Когато господ е оставил в ръцете ти други люде, ти ще мислиш за тях повече, отколкото за себе си. В Преслав сега има цар български, но той е такъв цар, че аз виждам: господ е оставил в ръцете ни цялото царство, в нашите ръце, както и мислехме ние четиримата. И не мисля аз за царския престол: там седи вече цар. Мисля за царството и че господ го е оставил в моите, в нашите ръце.
— Не ми са много ясни думите ти… — проточи Арон глух глас. Той долавяше в думите на по-младия си брат нещо съблазнително за себе си, ала и нещо друго, което го плашеше. И добави бързо: — Не те разбирам. Говори по-ясно.
— Приказки! — чу Самуил зад себе си гласа на Варвара; изтънял и дори неприлично писклив беше гласът й. Тя избърза и застана до мъжа си, а заедно с него срещу Самуила: — Що говориш ти… В Преслав е Светослав Киевски, а не някакъв си цар. Кой пита сега царя? И няма нищо в твоите ръце, всичко е в ръцете на Светослава.
Като я виждаше Самуил настръхнала срещу себе си, дръзка и бойка, той реши, че не тя мисли с ума на мъжа си, а той, Арон, мисли с нейния ум, говори нейни думи. И се обърна тъкмо към нея:
— Аз ще изпълня, което ми е дадено. Ако ще да изляза и срещу родните си братя. Това казвам не от вражда и омраза. Ще ни бъде по-лесно, ако вървим заедно и ние четиримата, и всички, които мислят и милеят за царството. Нека всеки премисли добре какво ще върши.
Позамисли се Арон, поукроти се, разколеба се и каза:
— Но ти защо все се бунтуваш, човече… Откакто те знам… Царството — е, добре де! Щом сме по-слаби, нека бъдем пък по-разумни. Няма защо да предизвикваме таврите.
Ала Варвара, жена му, не промени ни мислите си, ни злия си език:
— Който иска да се бие с таврите — да върви да се бие! Ние тук ще пазим, каквото нам ни е дал господ, и ще умеем да го запазим. Ако дойде тук князът на таврите, аз съм му приготвила руба, каквато не е виждал до сега. Какъв е тоя човек с тебе? — попита тя внезапно.
Симеон Илица стоеше на две стъпки зад Самуила. Не се решаваше да продума младият човек пред тия люде и в тая чужда къща, но мислите му се четяха по цялата негова външност. Какъвто беше едър и толкова млад още, с почти голобрадо и отворено лице, с поглед, в който нямаше лъжливи светлини, цялата му външност изразяваше възмущение и застрашителен гняв.
Самуил се извърна към него:
— Симеон Илица… мой другар и ми е като по-малък брат.
— Виждам — рече бързо Варвара. — Щом си го довел тук и в нищо не се сдържаш пред него.
Самуил се приведе към снаха си:
— Ако вие с моя брат знаехте, което той е видял и патил, нямаше да говорите с такова леко сърце. Но… — изправи той глава, та вече отдавна неподстриганата му брада щръкна напред. — Но аз казах, което трябваше да кажа. И ще повторя, за да ме разбереш ти, брате мой, още по-добре: не се заблуждавай с лъжливи мисли. Царството се крепи — да, с ум, но също и със сила. И това ще ти кажа: няма да забравя никога, че си ми брат, но няма да те поставя над потребите на царството ни. Няма да поставя и себе си над потребите на царството ни.
— Ти… — започна Арон, но жена му го изпревари:
— Ти ни заплашваш!
— Да — отвърна Самуил, ала не на Варвара, а на брата си: — Заплашвам те. Заплашвам те и те моля, брате Ароне. Застани на мястото си и въведи ред и закон в тая област на царството. Ако не въведеш ти, ще дойда аз да въведа ред и правда, но не ме чакай тогава да дойда като брат.
— Ха… — нададе вик Арон, но Самуил го прекъсна:
— Благодаря и на двама ви, че ме нахранихте и ме облякохте, и мене, и людете ми. Дойдох в братска къща и желая винаги да влизам тук като в братска къща. А къде е светлият господар на тоя дом, комис Всеслав? — обърна той поглед към снаха си. — Желая да го поздравя.
— Той е болен — отвърна Варвара Аронова с леден глас.
Всичко беше казано и всичко беше ясно. Такова мълчание настъпи за един дълъг миг между тия четирима люде. Самуил се поклони пред снаха си, която едвам намери сили да приеме поздрава му, поклони се и на брата си, който беше по-стар от него и домакин в тая къща, и се отправи към вратата. Симеон Илица тръгна мълчаливо след Самуила. Когато и двамата млади мъже изчезнаха зад вратата, Варвара се извърна рязко към мъжа си:
— Видя ли го? Чу ли го? Той ще те погуби. Пази се добре от него!
— Хм… — бутна я шеговито с рамото си Арон. — Аз го познавам по-добре от тебе. Умник и… Сърцето му е от восък.
XIII.
Самуил Мокри пристигна в Охрид преди края на месец тревен. Беше на смрачаване и той се запъти към вътрешната крепост, където мислеше да се настани както преди в комитското градско жилище. Той мина с людете си почти през целия град и забеляза, че привлече погледите на мнозина — познаха го мнозина, мнозина и го поздравиха с поклон. С голямо вълнение дишаше Самуил Мокри въздуха на тоя град, а когато се изкачи по стръмнината закъм вътрешната крепост, и езерото се отвори пред очите му, с цялото си сърце почувствува силата, с която го притегляше родният край. Погледът му премина по светлеещата под вечерното небе шир на езерото и се спря върху потъмнелите ридове насреща, където беше родното му гнездо. Там бяха и сега най-близките му люде, там беше и гробът на майка му. Такава тъга и също такава радост той бе изпитал като дете, когато се бе загубил еднаж в гората и бе плакал с глас в затихналата гора, после неочаквано бе намерил пътеката, която водеше за родната му къща, където го чакаше милата му майка. Откъде сега същата скръб и същата радост?
Досега Самуил бе потискал на самото дъно на сърцето си всичката мъка, която преживя през последната година, всичката си мъжка горест от това, което видя с очите си, което научи и изпита с кожата си. Погазена горест, мъчителни грижи и страхове, дни и нощи тъмнина пред очите, тъмнина и в душата — всичко това трябваше да се търпи, да се изтърпи, но ето сега и едва сега сърцето се освобождаваше от прорязващия обръч на търпението, очите се изпълниха с влага.
— Да може някак — чу той зад гърба си гласа на Радоя, — да може с конете през тая равнина… виж колко е ра-равно. Право в къщи, докато се стъмни. Ама вода е пустото, не е тревица…
