Самуил се усмихна на думите му и живо подкара коня си накъм източната порта на крепостта. Като влезе в двора, той дочу врява отвъд стената, дето бяха войнишките помещения, и се зарадва на тая позната врява, драго му беше да чуе груби войнишки гласове. Пред вратата на управлението, дето беше и комитското жилище, той скочи от коня, хвърли юздата в ръцете на Радоя и се обърна към Симеона Илица, който не сваляше очи от него:
— Е, може да се каже, че сме вече у дома. Да влезем тук.
Калипсо ги посрещна още в преддверието.
— Заповядай, светли господарю — пропя гъркинята, преви нозе и се поклони. — Каква радост да те видим след толкова време!…
— Къде е брат ми?
— Той е при войниците, господарю, но вече го чакам за…
— Свободна ли е стаята ми? Ще трябва да се намери място и за моя гост.
По мургавото лице на гъркинята се разцъфтя още по угодлива усмивка. Тя пак се преви и рече с най- сладък глас:
— Ще намерим място, светли господарю, за нашия гост. Но ти, господарю, си имаш вече свой дом в Охрид. Там те очакват с по-голямо нетърпение.
— Какъв мой дом…
— Чака те там, светлн господзрю, и най-голяма радост. Роди ти се син, светли господарю! Кръстиха го Гаврил, на името на архангела.
— Не разбирам…
— Светлата господарка, съпругата ти, вече отдавна живее тук, в Охрид. Нае си къща. От мъка по тебе, господарю. Тук се роди и синът ти, още през зимата беше. Светлата господарка много се измъчи, сега ще се развесели сърцето й, като…
Гъркинята дигна очи и гласът пресекна в гърлото и — такъв строг, дори страшен израз бе придобило лицето па Самуил Мокри. Той попита:
— Къде живее жена ми? Веднага да ме заведе някой!
— Ти знаеш къщата — отвърна Калипсо услужливо. — Преди там живееше твоят брат Арон, господарю.
Лицето на Самуил помръкна още повече. Той се обърна към Симеон Илица, докосна го с върха на пръстите:
— Ти остани тук. Разположи се. Ще дойде и моят брат Мойсей.
Той излезе с тежки стъпки. Не бързаше. С бавни, тежки удари биеше и сърцето му. Много пъти напоследък бе мислил с умиление за жена си. В паметта му бяха се задържали спомените му за първите им срещи, за часовете на тяхната близост, за всичко онова, за което копнееше в тъмницата и тялото, и душата му. Той пак я любеше, пак я желаеше, бързаше да се върне в родния край, в родния дом и заради нея. Сега тя отеднаж обръщаше към него противната си страна. Измъчваше го изненадата, рязката промяна и още повече беше засегнато неговото мъжко честолюбие — жена му бе показала непослушание, непокорство, незачитане. Той и се боеше от предстоящата среща.
Едва-що излезе в двора, и насреща се зададе Мойсей Мокри. Самуил видя как се поспря той от изненада, после и двамата забързаха едни към друг. Мойсей разтвори дългите си ръце и го стисна в прегръдките си до задушаване:
— Брате… Брате…
Самуил никога не беше виждал брата си така развълнуван.
Вече се смрачаваше и докато слезе Самуил до средището на града, стана още по-тъмно. Той се спря пред вратата на къщата, в която живееше Агата, почука. Не бързаха да му отворят. Почука пак и вече нетърпеливо. Отвори му непознат слуга в ромейски дрехи. Не го позиа слугата и попита надменно:
— Кого търсиш?
Самуил го отстрани с ръка:
— Жена си търся. Жена ми живее тук.
— О… — нададе глух, пресекнал вик слугата м понечи да се отдалечи към вътрешността на къщата, но Самуил го спря:
— Къде е тя? Заведи ме.
Самуил скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо се поклони; в здрача на преддверието, което се осветяваше от бледите пламъчета на един светилник в дъното, се виждаше някак твърде ясно бялата му ромейска дреха. Той поведе Самуила, който пристъпваше по петите му. Слугата се спря пред вратата на приемната стая и тихо почука. Самуил посегна и сега да го отстрани, но слугата не искаше да отстъпи и той го тласна силно, за да го махне от пътя си. Отвори вратата и влезе. И там остана, до самата врата, която несъзнателно побутна зад себе си, без да се обръща.
Вдясно от вратата, към горния край на голямата стая, стоеше Агата, а срещу нея и доста близу до нея — един непознат млад мъж. Току зад тях, до нозете им, се виждаше лежанка, а пред тях — ниска масичка и няколко стола. Те и двамата бяха извърнали глави към вратата, но докато по лицето на Агата се четеше изненада и страх, непознатият мъж гледаше Самуила навъсен. Самуил и не забелязваше израза на лицата им — той гледаше втренчено как бяха застанали един до друг и търсеше да види или дори виждаше едно току-що прекъснато движение на ръцете им, на телата им; той ги виждаше как седят на лежанката един до друг, как скачат изненадани и се откъсват един от друг, както са били миг преди това може би прегърнати. Те стояха с отпуснати ръце, но той сякаш улови някаква невидима следа на движенията им миг преди това, сянката на едно току-що прекъснато движение. Що търсеше тоя чужд и непознат мъж тук, толкова близу до жена му, кой беше той? А тя беше, по ромейски, с голи до раменете ръце и с разголена шия…
Мина само още един миг. Уплахата по лицето на Агата изчезна, също и изненадата й, тя вече се усмихваше — откога не беше я виждал Самуил да се усмихва. Чу се гласът й — мек, малко поизтънял и едвам доловимо потреперващ:
— Ти… Върна ли се? Казваха ми, че няма да се върнеш никога, че си загинал…
— Върнах се… — рече Самуил мрачно и не гледаше нея, а непознатия мъж до нея. Той попита: — Кой е тоя човек?
Агата отеднаж се съживи, сякаш бе забравила госта си, и като въртеше глава ту към него, ту към мъжа си, заговори:
— Това е моят братовчед Василий Катакалон… майките ни са сестри, ние сме израсли заедно, дойдоха ми на гости с брат ми Теодор. Да, ти не си го виждал, той беше в Константинопол…
Самуил никога не беше чувал за такъв близък неин роднина. И пак чу гласа й, тоя път тя заговори на български:
— Не ми се карай, моля ти се… Не ми се карай пред него…
— Аз никога не съм ти се карал… — рече с далечен глас Самуил. Но това тласна мислите му в друга посока, силен гняв захапа сърцето му, та пролича и в гласа му: — Защо си напуснала нашия дом?
— Аз не можех… Но после ще ти кажа.
Сега заговори Василий Катакалон и ромейският му език не можеше да смекчи предизвикателната му дързост:
— Кой е тоя човек, Агата? Да не би да е твоят… хм… комитопул? Той не ми изглежда много любезен. Впрочем такъв си го и представях.
Самуил Мокри отговори на доста правилен ромейски език:
— Ти си гост на жена ми, господине, и не бива да злоупотребяваш с това.
Василий Катакалон се приближи към него мълчаливо, с широки, бавни стъпки. Пристъпи две крачки срещу него и Самуил. Те се загледаха един миг и Самуил чувствуваше как се надигаше в гърдите му безсилен гняв, че беше принуден да гледа ромееца отдолу нагоре, с подигнато лице — Катакалон беше с една глава по-висок от него. Очите на ромееца бяха едва-едва изблещени, той имаше червеникава, късо и тясно подстригана брада и права коса, която се спущаше от двете страни на лицето му изпод плитко капе, извезано със злато и бисери. Изкриви той лице да погледне Самуила изкосо и каза през пристиснати устни:
— А ти няма ли да ме приемеш за свой гост?
