Симеон Илица. Те тримата останаха сами; по тясната стълба надолу към изхода на кулата бързо заглъхваха гласовете и стъпките на освободените затворници.
— Това е Симеон Илица — каза Радой.
— Да излезем… По-скоро… — промълви Самуил. Загледан в младия Илица, като че ли искаше по-добре да го запомни, той пое издълбоко въздух и продължи: — Не дочака баща ти да се видим още еднаж.
Те слизаха дълго надолу по тясната стълба и излязоха пред входа на високата замлъкнала кула. Тук ги пресрещна студена зимна нощ, която едва-що се бе спуснала над покорения град. Край стените на кулата дебнешком се промъкна мразовит вятър, простена жаловито и бързо изчезна в тъмнината. По небето насреща, току зад стената, която обграждаше двора на тъмницата, светлееше зара, също и друга по- цататък, по-бледа и по-далечна — някъде из града имаше пожари.
— Имам аз леля в града — рече Симеон Илица. — Сестра на баща ми… бедна женица, не е много далеч оттук.
Самуил сложи ръка на рамото му:
— Да вървим.
XII.
Самуил Мокри прекара цялата зима в Преслав, в къщурката на бедната леля на Симеон Илица. Още щом влезе в тоя бедняшки дом на края на града, той легна болен и не стана от леглото два месеца. Когато се изправи за пръв път да поседи малко в леглото, людете около него се чудеха как бе оживял. Чудаше се и той самият. През тия два месеца Радой много пъти бе прилепвал ухо на устните му и на гърдите му, да проверява дали още диша, дали още тупти сърцето му. Старата леля на Илица на два пъти пали свещ над главата му като за умрял. Сега той се бе върнал към живота, но не беше оздравял. Сега животът му трябваше да се пази с две шепи, като пламъче на свещ, от всяко подухване на вятъра. В тия страхове и грижи Самуил прекара още близу два месеца. Едва след това за пръв път прекрачи отново прага на бедняшкия дом и излезе между людете.
Светослав Киевски беше още в града със своите таври; нямаше и къде да върви посред зима. Така българи и таври прекараха заедно дългата зима. Войната се бе свършила, мечовете бяха сложени в ножниците, щитовете бяха подпрени на стената. Таври и българи говореха общ език и все по-дълго се застояваха заедно около огнищата. Сам руският княз даде пример за дружба и добра воля. Той прогласи България за своя земя, но остави българския цар да царува и не присвои сана му, нито го унижи по друг някакъв начин. Той не завзе и цялата българска земя, а изпрати свои люде само дотам, докъдето се простираше и властта на Борис Втори — до Искъра. Князът не се полакоми за повече земя. Сега мислите му го носеха към пребогатия престолен град на Византия. Натам насочваше всичките му мисли и ромеецът Калокир, който искаше да стане василевс с негова помощ.
Самуил Мокри не беше вече в затвор и бързо заякна след продължителната си болест, но се чувствуваше като в клетка в престолния град на българския цар. Той се гневеше на царя, презираше го за неговата слабост — преди да се подчини на таврите, цар Борис Втори бе изпратил две невръстни девойки, свои най-близки роднини, като заложници при василевса, който бе го излъгал и като че ли само за да го унижи. Самуил Мокри не можеше да претърпи това царско унижение, а с царя бяха и всички най- приближени негови люде, всички първи люде на покорената българска държава. Самуил ненавиждаше тук своите и тъкмо в тая своя мъка търсеше дружбата па таврите — искаше да узнае откъде идеше тяхната голяма сила, да научи как воюваха и как правеха оръжието си.
Но Самуил повече от всичко искаше да напусне Преслав, да се върне в родния си край. Спираше го болестта, спираше го телесната му слабост, спираше го още дългата зима и далечното разстояние. Най- после дойде пролет и по тия северни предели на България, възвърнаха се силите на младото му тяло. С последните две златици, конто запази, като късаше и от залъка си, той купи три коня, защото беше решено за Охрид да замине и Симеон Илица. Нямаше къде другаде да отиде младият човек. Наистина, Никита Гургут не можеше вече да го преследва, но работите можеха лесно да се променят в полза на болярина и сега, при таврите, а и Самуил обикна момъка, искаше да го отведе със себе си. Конярят и конете, с които бяха дошли в Преслав, бяха изчезнали безследно и Самуил трябваше да купи други коне за далечния път…
Когато тримата пътници стигнаха пред вратите на Средец, беше вече месец тревен17.
Като минаха по улиците на тоя град, Симеон Илица, който яздеше веднага след Самуила, каза:
— Тук людете живеят безгрижно. Така изглежда.
Самуил кимна мълчаливо. Той също виждаше, че людете вървяха по улиците със спокойни лица, та се чуваха често и смехове, и весели провиквания. Забеляза той, че не се виждаха никакви войници между тях. Радой, на два разтега след господаря си, подхвърляше от своя измьршавял кон заядливи думи към минувачите:
— Гледай как ме е зяпнал… Я пък тоя как се ки-кипри!…
Людете тук отдавна не бяха виждали война и чуждо нашествие, но не беше само това.
Когато Самуил Мокри приближи високите порти ня комитския дом, който сега беше дом и на родния му брат, искаше да влезе направо в двора с коня си, както бе влизал много пъти преди това, но двама стражи му препречиха пътя с копията си. Самуил каза да съобщят на Арона, че стои пред вратата му, ала трябваше да почака доста време, докато изтича от големия дом един слуга и нареди на стражите да пуснат тримата конници в двора. Като влезе в господарския дом, следван от Симеона Илица, друг един слуга ги поведе към банята, за да се окъпят и преоблекат; дадоха им хубави дрехи и Самуиловите бяха с войводски знаци. После ги поведоха към една малка трапезария и им сложиха да ядат. Времето за обед бе минало и казаха на Самуила, че господарите са на следобедна почивка. Самуил приемаше всичко това търпеливо, но в сърцето му се набираше гняв. Приеха го, окъпаха го, облякоха го, дадоха му храна, но никой от господарите не излизаше да го посрещне.
Когато двамата мъже привършиха късния си обед, в малката трапезария влезе Арон. И това беше, види се, наредено да стане тъкмо така. Той беше облечен в разкошни ромейски дрехи със златен обръч на главата. Щом стъпи в стаята, черните му очи се втренчиха за миг изпитателно в по-младия брат, но сетне погледът му пак придоби своя присмехулен и надменен израз. Той не се спусна да прегърне родния си брат, а приседна край трапезата и попита отдалеко:
— Е… върна ли се?…
Самуил кимна. Той премълча всички думи, които бе мислил да каже на брата си при тая тяхна среща, дори и думи топли, сърдечни след такава раздяла, и пристъпи направо към това, което не можеше да не му каже:
— Благодаря ти, че ме нахрани. Ти знаеш ли какво става нагоре, към Преслав?
— Всичко знам — отговори Арон и в погледа му проблесна още по-голяма надменност. — Тук при мене е пълно с бежанци оттам. Храня ги и ги… А кой е тоя млад човек с тебе? — посочи той с глава Симеона Илица, като че ли това сега беше най-важно.
— Мой близък човек и другар — отговори Самуил и върна приказката си към своята първа мисъл: — Какво мислиш да правиш?
— Сега си правя нова твърдина и дом в Разметаница, нататък по Струма — отговори не на въпроса му Арон.
— Не те питам за това. Питам те какво мислиш да нравиш, ако дойде и тук Светослав Киевски?
Арон се усмихна сякаш на неговата наивност:
— Ще го посрещна по царски. Ще му се поклоня, както направи и цар Борис Втори.
Самуил го гледаше мълчаливо, а той приподигна рамена, негли все още се чудеше на простодушието му.
— Не разбираш ли — подзе пак Самуил, — Светослав Киевски е чужд господар.
— То се знае, че е чужд — проточи устни, присви дебелите си вежди Арон. Сетне се поприведе към брата си, да му каже по-отблизу, да го вразуми: — Ти какво… искаш да се бием ли с него? Наопаки виждаш всяко нещо. Той е три пъти по-силен от нас. Кой ще му застане насреща… Ще му се подчиним и ще бъде
