върнала в своя ъгъл, но сякаш беше живо същество и странно изглеждаше нейното присъствие в стаята на тия двама мълчаливи люде.
Самуил спа дълбоко тая нощ — уморено беше вече младото му тяло, а откога още не бе лягал в свое легло… Когато се събуди, зората светлееше в прозорците на стаята. Той се изправи в леглото и погледна към жена си: тя лежеше по гръб, с отворени очи. Беше отдавна будна.
Самуил се подпря с гръб на възглавниците и започна, както бе мислил и премислял още предния ден:
— Ние трябва да поговорим. Ти трябва да ми кажеш всичко.
— Питай — отговори тя веднага, като че ли бе очаквала и бе се готвила за тоя разговор.
— Защо напусна къщата?
— Тук съм като в затвор. Не виждам никого освен слугите и войниците… все едни и същи люде.
— Тук ти си господарка, свободна си да вършиш, каквото искаш. И люде идват, доколкото е нужно. В града има повече люде и животът там е по-весел, но твоето място е тук, нашият дом е тук. Ние имаме деца, ето вече две. Какви други мисли и грижи може да имаш ти?
— Всеки ден все едно и също, всеки ден. Не беше такъв животът в бащината ми къща. Весело беше там, всеки ден с гости, разговори, музика, разходки…
— Целият наш живот е по-друг. Ти прие да живееш с мене, трябва да приемеш и целия мой живот. Или може би искаш да те върна при баща ти? Ще те върна, ако трябва.
Той млъкна и чакаше отговора на Агата. Най-сетне се чу гласът й, разтреперан, тих, изтънял до скъсване:
— А… децата…
— Децата ще останат в дома, в който са се родили. Освен… освен ако си ги заченала с друг мъж…
— Те са твои — обърна лицето си към него Агата.
— Ти сама го каза: те са мои. Ето тук е възелът. Възелът между мене и тебе. Такъв възел не се развързва, може само да се пререже. И аз ще го прережа, ако трябва. Кажи какъв възел те свързваше с човека, когото прободох ичера с меча си.
— Той ми е братовчед, аз ти казах. Ти го уби. Снощи той умря…
— Аз ви заварих сами двамата. Ти беше с голи ръце пред него. Ти трябва да ми кажеш това, което не можах да видя.
— Той ми е роднина и… Вие българите не можете да разберете, че мъж и жена могат да стоят така и да разговарят.
— Могат. Но да личи какви са те един за друг. Да няма лъжа и прикриване. Ти не можеш ли да ми кажеш нещо повече за тоя човек? Без лъжа…
— Няма нищо повече.
— Аз ти вярвам. Ти си ми съпруга, трябва да ти вярвам. Самият аз не видях, не чух нищо повече и не мога да те съдя за това, което не знам.
— А защо го уби! — проплака изеднаж Агата.
Самуил се вслуша напрегнато в гласа й, в нейния дъх.
И пак тъй — дочу само някакви неясни, недоловими звуци. Като онова прекъснато движение между нея и Василий Катакалон, когато влезе в стаята при тях. Той не можеше да й каже нищо, не можеше да я обвини в нищо. В сърцето му оставаше само едно мъчително подозрение, което трябваше да крие и от себе си, защото не искаше да обижда, да обвинява Агата и в мислите си, щом нищо не бе видял и нищо не знаеше. И все пак попита:
— А защо ме посрещна той така… като да му попречих в нещо…
Агата преглътна бързо сълзите си:
— Ти влезе… като че ли ще завариш вътре крадци, разбойници. Такъв беше настръхнал. И нели ти… — потрепера пак гласът й — нели малко след това ти и го уби…
— Но той се нахвърли върху мене надменен и груб, той се погаври и с народа ми, каза ми, че съм се натрапил някому, а това беше за тебе… Аз те доведох тук с твое съгласие.
— Да — отвърна тихо Агата. — С мое съгласие.
— Той не зачиташе нито мене, нито тебе, а беше в къщата ти. Не си ли спомняш думите му? Аз го убих в двуборство, но можех да накарам слугите да го изхвърлят на улицата. — После той попита: — Как живееше ти в града?
— Направих… дългове… — отвърна тя колебливо и обърна лице, да не вижда Самуил лицето й.
— Дългове! Тъкмо сега трябва да плащам и дългове.
Млъкнаха и двамата. Но Самуил не можеше да се откъсне от една мисъл, една и съща, около която се въртяха сега всичките му други мисли:
— Ние трябва да започнем живота си отново. И най-напред трябва да те попитам: искаш ли да живееш с мене и да бъдеш моя съпруга във всичко. Избирай още един път: ако не искаш да живееш с мене и в тоя дом, в моя дом, върни се при баща си. Ще те изпратя тъй, както и те доведох. Ти помисли, ако не можеш да ми отговориш веднага. Сега ние или се разделяме завинаги, или пак се събираме завинаги. Ти помисли добре и със свободно сърце, преди да отговориш.
— Не искам да се връщам при баща си, но…
— Изкажи се докрай, аз те слушам.
— Направи живота ми по… по-хубав.
— Как ще направя по-хубав нашия живот, когато целият живот е тежък и мъчен. Да обърна гръб на всичко и да мисля само за себе си и за своя живот — аз това не мога да направя. И не искам. Трябва да променя сърнето си и мислите си, за да променя и живота си.
— Аз не те разбирам добре, но ето, да отидем да живеем в Охрид!
— Не.
Агата въздъхна.
— Не — повтори Самуил и също въздъхна. — Аз тръгвам, а ти ще останеш тук, в нашия дом. Ще бъдеш господарка на тоя дом. Когато стане нужда и време да се връщам, аз ще знам, че има къде да се върна. Ще бъде тоя дом за мене като светлина в тъмна нощ, светлина, която упътва пътника и притегля.
— Говориш ми като баба Босилка. Жената да седи до огнището и да чака.
— Баба Босилка ли?… — попита Самуил разсеяно. — Да. Може би като нея. Истината за всички е една и съща. Което е право, право е за всички.
— Но ти къде ще вървиш сега… Все си на път.
Самуил стисна в ръка брадата си:
— Все на път, да… Не мога да се задържа на едно място. Мислите ми ме гонят. Сега пътят ми е много дълъг. Много дълъг…
Откъм съседната стая, където бяха сега двете деца, се дочу детски плач и после успокоителният глас на някоя от дойките.
Самуил стана от леглото, поприбра нощната си дрехи и мина в съседната стая. Малкият му син размахваше ръчички в люлката си, а щерката му бе седнала по ризка в леглото и търкаше с юмручета заплаканите си очи. Той я взе и я притисна на гърдите си. Детето се загледа в него поучудено, но вече без страх; понрави му се, изглежда, това прелитане от леглото върху ръцете на баща му. Самуил усети с голяма сладост полуголото телце в ръцете си, живо и топло, притисна го още по-силно. Той се върна при Агата и мълчаливо сложи до нея на леглото малката им щерка. После захвърли нощната си дреха и започна да се облича под припламващия поглед на жена си. Той каза:
— Кръстили сте синчето ми Гаврил… Нека има и наше име. Ето: Радомир. Ще бъде Гаврил-Радомир. Така ще кажа да го запишат в църковната книга.
— Твоя воля — отговори Агата.
Тя не изпусна от погледа си Самуила, докато излезе той от спалнята, сетне наведе очи към детето, което бе оставил до нея, и пак дигна хубавите си очи към вратата, зад която бе изчезнал. Постъпката му с детето я изненада, но Агата я разбра, макар и по своему. Детето — веригата, която я свързваше с него, с тоя дом: детето — нейната по-голяма грижа и задача. И това тук, и другото, в люлката оттатък, и тия, които ще се родят тепърва… Тя въздъхна, от очите й потекоха сълзи, бързо, една след друга.
