— Ти ми се натрапваш — отвърна Самуил.
— Василий… — чу се иззад ромееца гласът па Агата, пълен с тревога и молба.
Василий Катакалон протегна ръка да я успокои и не сваляше кривия си поглед от Самуила:
— Ти не мислиш ли, че си се натрапил някога някому по-безсрамно, както е впрочем по нрава на твоя народ…
Самуил каза на български:
— Агата, излез. Остави ни сами.
— Какво — разтегна ромеецът като за усмивка въздебелите си устни, но не се усмихна, а продължи язвително: — Жена си ли викаш на помощ?
Самуил нищо не отговори; той проследи жена си, докато излезе тя от стаята, сетне се попридръпна и с все сила удари ромееца по лицето. Катакалон цял се разтърси от удара и още повече от изненада, посегна за меча си, но меч нямаше на бедрото му. Той връхлетя да се бие, Самуил се дръпна стъпка назад и се улови за меча:
— Не посягай! Ще те съсека.
— Ти ме намери без оръжие, подлец…
— Върви да донесеш меча си. Ще те чакам.
Ромеецът попридигна рамена презрително и без да бърза, обърна се и излезе от стаята през по-малката врата, която водеше към вътрешността на къщата. Самуил го проследи с поглед и една нова вълна на гняв нахлу в сърцето му. Василий Катакалон ходеше из тая къща като в свой дом, а тук живееше Агата…
През същата по-малка врата влезе Теодор Хрисилий, братът Агатин и шурей на Самуила. Той беше към тридесетгодишен мъж с рано окапала коса, та отдалеко лъщеше бялото му голо теме, такова необикновено бяло беше и цялото му лице. Под лекия хитон личеше мършавото му тяло, той се приближи със ситни стъпки и с разперени ръце:
— Какво става, зетко, защо така… Василий е наш братовчед, аз го доведох от Драч. Дойдохме да видим Агата и ето сега… Вие сте роднини, зетко!
— Какъв роднина ми е той! Каза ли ти, че го ударих?
— Каза ми.
— Аз го ударих по лицето. Трябва да се бием.
— Но той ще те убие! Той е много изкусен в бой с мечове.
Самуил мълчаливо подигна ръка — да не говори повече той, шуреят, да се махне от стаята. Влезе Василий Катакалон. Той беше в същото облекло, препасал бе дълъг меч. Лицето му бе едва побледняло, но премина към средата па залата с твърди стъпки и в миг изтегли меча си. Изтегли меча си и Самуил — добър ли беше мечът му? Дал му го бе Кракра, когато, на път от Средец за Охрид, се бе отбил да нощува в дома му в Перник. Той разтърси живо ръката си — мечът беше добър, стоеше сгодно в ръката му. Пристъпи и той към противника си, а Хрисилий се отстрани заднишком към стената. Двубоят веднага започна.
Василий Катакалон беше наистина изкусен майстор на меча: с голяма ловкост и леснина отби първите удари па Самуила. Той имаше и други предимства: беше по-едър, с по-дълги ръце, а и мечът му беше по- дълъг от Самуиловия; не му липсваше и самообладание. Но той направи една голяма грешка: като прецени, че Самуил е по-слаб боец от него, той реши да си поиграе като котка с мишка, да унижи противника си, да избие оръжието от ръката му и сетне да го заколи като овен. В тая негова прекалена самонадеяност го изненада Самуил Мокри. Той прие боя открито и направо искаше да убие противника си. Нападаше решително, бързо и дори нетърпеливо. И тъкмо когато Катакалон му показваше своята ловкост и надмощието си, Самуил го промуши дълбоко в корема с един неочаквано бърз, пряк удар. Грозен вик екна в широката стая и Катакалон изпусна дългия си меч. Не можа да се задържи на нозете си, приклекна и се търкулна върху каменния под, притиснал с две ръце корема си. Белите му едри пръсти бързо почервеняха от кръв, алена кръв пропълзя и по каменния под. Спусна се към братовчеда си Теодор Хрисилий:
— Василий… Василий…
Самуил втикна меча си в ножницата и понечи да излезе от стаята, но в същия миг към него изтича Агата, улови се за ръката му:
— Ах, какво стана… Какво направи ти…
Той се загледа в разплаканото й лице и се питаше с голяма болка: за кого плачеше тя сега — за него ли, който бе избягнал смъртта, или за братовчеда си, за любовника си може би… Той я улови с две ръце и внимателно я отстрани от себе си.
— Утре ще се приберем в нашата къща. Ще дойда да те взема при изгрев слънце.
— Чакай… — простена тя и пак протегна ръце да се улови за него, но той бързо излезе от стаята.
Самуил се прибра в комитското жилище във вътрешната крепост. За това, което се случи в някогашната Аронова къща, не каза нито на брата си, нито на Симеона Илица. Той като да забрави какво се бе случило там или двубоят му с Василия Катакалон сякаш бе станал много отдавна… Само късата няма сцена край лежанката беше непрестанно пред очите му, той напрягаше поглед до болка, за да я раздвижи, да види как бе протекла тя, да види какво бе станало миг преди това. Възбудените му мисли се втурваха ту в една, ту в друга посока и всичко, което строеха, той го изживяваше с голяма мъка, все отново и отново. Той виждаше как Василий Катакалон прегръща жена му или как тя се изтръгва от прегръдките му, като чува почукването на вратата, но малко по-късно ги виждаше как стоят спокойно до лежанката, като близки роднини. Те наистина са роднини — Агата не би лъгала така глупаво, по какво ли не бе чувал той за нравите на ромеите…
Мойсей Мокри нищо не подозираше; той сякаш и не забелязваше мълчанието на Самуила, посърналото му лице. И Самуил беше благодарен, че брат му не проявяваше любопитство. Симеон Илица се бореше със своята младежка свенливост в чуждата къща и нищо не питаше или не се решаваше да пита. Самуил едва дочака, докато брат му и Илица се навечерят, и стана:
— Уморен съм. Трябва да си легна. Утре рано заминавам отвъд. — Той спря поглед върху Симеона Илица, сложи ръка на рамото му и продължи с омекнал глас: — Ти ще останеш за стотник в моя полк… Искаш ли? Не съм те и попитал досега…
Лицето на младия човек просия:
— Какво по-добро за мене…
Светлината в младите очи, пълни с възхита и благодарност, проникна до самото сърце на Самуила и той тихо, едва чуто въздъхна. Скритата болка в сърцето му не стихваше.
Той прекара нощта буден и напусна комитското жилище още в ранни зори. Слезе сам на пристанището и нареди за чунове, които трябваше да ги пренесат на отвъдния бряг, нареди и за кола. Точно при изгрев слънце колата спря пред къщата с колоните, малко след това там се появи и Самуил със слугата си. В къщата, види се, го бяха чакали. Още щом се показа, на площадката вън излезе същият слуга, който предния ден не искаше ла го пусне, а сега се поклони доземи пред него. Самуил рече:
— Съобщи на господарката, че я чакам.
Възсухото му лице беше още по-бледо, но спокойно. Не се промени лицето му и когато се появи на вратата Агата; той видя, че очите й бяха зачервени от плач, пък и сега бяха пълни със сълзи. Тя беше цяла забулена — повече, отколкото беше нужно за път, и водеше за ръка по-голямото им дете, което все още не се държеше здраво на крачката си. Самуил се наведе и го дигна на ръце, детето се дръпна уплашено и тихо проплака, протягайки ръчички към майка си, но той го задържа здраво в едната си ръка, а другата ръка подаде на жена си и я поведе към колата. На няколко стъпки след тях вървяха предишната дойка Анастасия с второто им дете, също и нова една дойка; затропотиха със сандалите си по мраморната стълба слугите и слугините на Агата, надигали ковчези, кожени торби, та и арфата на господарката си.
Над езерото бе изгряло тихо слънчево утро, едва-едва потрепваше блесналата водна повърхност под прохладните повеи на утринния ветрец. Самуил и Агата с двете деца и двете дойки влязоха в един чун, а слугите с ковчезите и торбите — в друг. Редките минувачи по крайбрежната улица и неколцина рибари по брега наблизу с любопитство попоглеждаха към двата чуна, които скоро се понесоха по водата един след друг.
Чуновете спряха на отвъдния бряг още преди пладне, но до тъмно тоя ден Самуил Мокри се занимаваше само с работите около бащините си имоти. Прибра се късно в покоите на жена си и там вечеря заедно с нея. Докато си легнаха тая нощ, те едва ли размениха повече от десетина думи. Арфата на Агата пак бе се
