неговата склонност, ще му предложите съюз срещу Византия; това ще бъде най-трудната ви задача и ще ви е нужно за нея най-голямо изкуство. — За да покаже Самуил Мокри реда в пратеничеството, кой ще бъде пръв и кой ще върви след него, посочи плъвдивския купец:
— Ето, отец, твоя другар, който не за пръв път излиза по чужди земи и който ще ти бъде във всяко нещо полезен съветник. Ще ви съпътствуват още четирима мъже, които може да ви са нужни и които във всичко ще ви се подчиняват, а също и петима слуги.
След това Самуил направи знак на един писар да прочете какви подаръци трябваше да занесат пратениците на германския император. Като прочете и спомена писарят една след друга скъпите вещи, които се пращаха на западния владетел, Самуил каза:
— Даровете са скъпи и прескъпи за нашето царство, но никой не бива да жали и презира България заради нейната нищета. Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме. И още едно нещо ще знаете: подаръците ще поднесете на императора не преди, а след като му кажете, което трябва да му кажете, и след като чуете отговора му, след като видите приема му. Ако отговорът му и приемът му е достоен, ще му поднесете заслужено и подаръците. Така е по-достойно и за нас, и за него.
Намеси се тогава плъвдивският купец с тънка усмивка под рошавите си, издърпани встрани мустаки:
— Позволи, светли господарю, но по-добре ще бъде да поднесем най-напред подаръците, защото те ще бъдат ключът, с който ще отворим вратата и сърцето на императора.
— Не, не — прекъсна го Самуил Мокри. — С тия подаръци ние не искаме да купуваме милост и лъжливо приятелство, а ги даваме от сърце като награда, ако тя бъде заслужена.
— Но така е винаги, войводо — упорствуваше купецът — така е навсякъде в такива случаи; най-напред вървят подаръците.
— Не, не — повтори Самуил Мокри. — Ние ще поднесем подаръците на императора по наш начин. Такъв е и смисълът на думата, с която ние ги наричаме на нашия български език.
Купецът се поклони дълбоко пред Самуила, но лукавата усмивка остана под мустаките му.
Двамата пратеници заминаха навреме с придружниците си, за да бъдат в далечната германска твърдина Кведлинбург няколко дни преди Великден. Върнаха се те в Средец, където ги очакваше Самуил Мокри, близу един месец след празника. Монахът разказа сладкодумно за далечното пътуване на българските пратеници и на края повтори още еднаж за най-важното:
— Прие ни западният император с голяма почит и отдаде чест и признание на българското царство пред целия си двор и всички свои най-близки люде, също и пред пратениците на други още народи, та и пред пратениците на Византия, които трябваше против волята си да мълчат, когато ние разговаряхме със западния господар. Но когато два дни след тържествената ни среща с императора той ни прие, както бе уговорено, в частните си покои и ние му предложихме съюз и приятелство, също и съюз срещу Византия, германецът отговори с много думи и колкото много, толкова и неясни, за да не ни отговори с една: не. Той не прие нашето предложение за съюз, но и на тая среща призна и почете нашето царство.
Самуил мълчаливо кимна срещу него: достатъчно беше и това признаване на България в новото й положение. Обърна се той и към втория от пратениците — плъвдивския купец:
— Не са отишли напразно скъпите дарове.
Купецът и сега се поклони дълбоко със същата своя хитра усмивка:
— Подаръците винаги вършат добра работа, войводо.
Самуил Мокри го погледна малко изкриво:
— Така е между людете, дори и да са императори. Но между царства, купецо, най-добра работа върши мечът.
XVII.
Изминаха една след друга две години, започна и трета. Като не изпущаше изпод око Цариград и всичко, което ставаше там, Самуил Мокри градеше новата българска държава камък по камък. Йоан Цимисхий продължаваше да воюва в Мала Азия и никой друг от съседните народи не заплашваше новите граници на България. Най-голямата грижа на Самуила и сега беше за войската, но докато по-рано тя му беше по- необходима за вътрешните нужди на държавата, сега той я подготвяше за силен външен отпор и на първо място срещу Византия. През мисълта си за войската и през всички грижи за нея Самуил стигаше и до всички грижи и нужди на държавата. Той наложи някои промени в събирането на данъците, за да засили притока на стоки в държавните хранилища, но като намали данъците на бедните, а ги увеличи на заможните; той засили по разни начини и търговията, за да получи пак по-големи доходи за държавата, но и да подобри живота на целия народ; за тая цел се съветваше с опитни купци, които поискаха да ги вземе под своя закрила и да им даде пълна свобода, да поправи пътищата и мостовете, да отвори нови пътища, да пази със силна стража пътищата, мостовете, проходите и пазарищата от крадци и разбойници, от лоши управници. И първи те, купците, насочиха вниманието му към Солун и Драч — да отвори и море за България, която сега беше затворена от всички страни.
Самуил Мокри и сега не се спираше никъде за по-дълго време. Най-много се задържаше в Средец, където по право брат му Арон и снаха му Варвара имаха по-голяма власт, но той по-често и по- продължително стоеше над главите им, за да ги тласка към работа и от недоверие към тях. Давида той остави най-сетне да се върне в своята малка твърдина, а Мойсея изпрати в Струмица, където наистина му беше нужна такава сигурна опора поради съседството на Струмишката област с византийската граница. Там Самуил съсредоточи и голям полк войска.
Времето минаваше неусетно, а с него идваха и отминаваха всякакви случки и събития. Самуил Мокри беше така вдаден в своята голяма мисъл, че личните му нужди и желания минаваха някак покрай другото и само дотолкова, доколкото му беше необходимо да живее и да стои здраво на нозете си. Край него беше винаги Радой, който често трябваше да го подсеща, да седне да се нахрани, да облече по-топла дреха, да смени ризата си. Когато беше по-наблизу, Самуил се отбиваше за ден или два в родната си твърдина, при жена си и децата. И това беше човешка нужда, телесна и душевна — да седне човек до родното огнище, да въздъхне от умора и грижи сам със себе си, да погали жена си, децата си, за да почувствува човешка топлина в сърцето. Агата го посрещаше и го изпращаше сдържано, а Самуил си мислеше, че с годините бе прекипяло и сърцето й, примирила се бе тя и успокоила пред своите несбъднати блянове и незадоволени желания. През тия няколко години бяха им се родили още две деца. Самуил Мокри престана да отива както някога, по работа или без каквато и да е работа, във воденицата на дедъц Дамян. Когато имаше нужда от стария воденичар, да го свърже той с богомилските вождове, пращаше да го викат в господарската твърдина. Дедъц Дамян си мислеше, че и у Самуила бе започнало да расте господарско честолюбие. За истинската причина се досещаше само Радой, когото Самуил най-често пращаше да вика воденичаря.
Забеляза слугата, че когато отиваше във воденицата, все Биляна го посрещаше пред вратата; като че ли знаеше кога ще дойде или го дебнеше отдалеко. Забеляза той как понякога девойката се спотайваше низ гората и оттам наблюдаваше кой минава по пътеката, която водеше към господарската твърдина. Тя очакваше някого. Дали не е някой от младите мливари, които идваха да мелят от околните селища? Радой дочуваше разговори между мливарите, които срещаше във воденицата, случи се да говорят те и за внучката на воденичаря. Не давала да й се продума, не давала и да я погледне човек. Прехапала до кръв ръката на някого си — посегнал по нея. Кого чакаше тя, за кого дебнеше? Хитрият слуга се досети: Господаря! Очакваше тя господаря. Нели и по-рано бе забелязал той как се заглеждаха те един в друг и… Но ето господарят не идваше във воденицата. Пращаше него да вика стария вампир. Като пръкнаха такива мисли в лукавия ум на слугата, той започна да се заглежда още повече в девойката. И му стана още по-ясно, че тя очакваше господаря му и защо господарят не идваше във воденицата.
Тъмните очи на девойката бяха станали негли още по-големи и бяха пълни с топлина, с топла влага, гледаха премрежени през гъстите, черни мигли, гледаха сякаш през нещата или може би нищо не виждаха и търсеха само това, което искаха да видят. И лицето й се поизбистри матово, понякога възбледо, с тесни страни, с прав, възголемичък нос и рязко очертани, твърди устни. Косата й — бухнала над гладкото чело, беше почти черна и лъскава; Биляна често се къпеше; лятно време се къпеше всеки ден в един вир, скрит в дъното на долището над воденицата. Малките й гърди напъваха конопената риза, виеше се гъвкаво тънкият й кръст, ръцете й пипаха бързо и сигурно, дългите й прави нозе стъпваха леко. Тя беше много чиста — и
