цветът на лицето й, и косата й, сиромашкото й облекло, а най-вече чистота имаше в погреда й. Но не беше само това: от нея лъхаше приветливост и драгост. Някаква блага, но голяма сила имаше в нея. Тегли и… Ето, мислеше си Радой, от тая нейна сила бяга господарят. Той си има хубавица жена и коя ли жена не би легнала с него, но ето бяга от воденичарката. Такава беше тя сега — не можеш да я хванеш, не можеш да я принудиш за каквото и да е, сърце не ти дава да я натъжиш; като стоиш срещу нея, и ти ставаш по-мек, по- кротък, иска ти се да я зарадваш с нещо, че и тебе ти е радостно в сърцето.
И Самуил Мокри не отиваше вече във воденицата. Изпитваше някакъв страх, боеше се, че ще се случи нещо, ако види Биляна още еднаж, ако я докосне и че няма да се въздържи да не я докосне — с такава сила го притегляше тя и отдалеко. Но в тия си страхове, в смущението си той й беше благодарен: мисълта му за нея внасяше в горещото му сърце тиха, светла и само негова, дълбоко скрита радост…
В другите си мисли, в другите си желания и стремежи Самуил се чувствуваше като да плуваше в някакъв дълбок и буен поток. Не можеше да се спре и не искаше да се спира; той знаеше къде ще го отнесе тоя поток и сам се стремеше нататък с цялото си същество, с пълна воля. Едва-що бе започнала есента на 975-а година и се получи вест, че в Цариград се е върнал Цимисхий. Самуил помисли, че бе дошъл най-тежкият час. Сега той ходеше най-често по местата край границата с Византия — ту нагоре докъм Маторие гори, ту надолу по течението на Струма чак отвъд Беласица планина, като затворен лъв край оградата на своята клетка. Той дебнеше да узнае, да предусети откъде ще се насочи Цимисхий за България. После се чу, че императорът бил много болен и Самуил не го очакваше до зимата, още по-малко през зимата, но трябваше да използува добре всеки ден, колкото дни оставаха още до неизбежното сблъскване с ромеите.
Събираше се сега още по-голяма войска. Събираше се направо от народа и най-често чрез селските общини и родовите старейщини, но също се разгласи, както някога, всеки войвода да събере полка си на своето определено място; войводите, колкото бяха, известиха на хилядниците си да съберат своите дружини и да ги доведат във войводското средище; от хилядниците повелята стигна до стотниците и така до всеки отделен войник, както преди това бяха определени войниците. Определени бяха за войници всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години и още до петдесет години за колари и коняри, за хлебари, за готвачи, за слуги на началниците и за каквото беше още нужно. Такава войска не беше се събирала още от времето на великия Симеон. Тогава, по времето на Симеона, по градовете и селата оставаха само жени, деца и старци. Така беше и сега. Дни наред по пътищата за войводските селища, а това бяха най-напред градовете, се стичаха по-малки и по-големи дружини мъже и се събираха там стотици и хиляди. Вървяха към градовете, към войводските твърдини и дълги върволици от коли-двуколки, пък и на четири колелета, вървяха коне, волове и крави, цели стада кози, овци, свини — кое за товар и превоз, кое за храна. И като че ли всички тия раздвижили се люде по села и градове, по пътища и пътеки бяха тръгнали по важна работа и с преголямо усърдие — бяха повечето строги, замислени, съсредоточени, особено по-възрастните, които оставяха по хижите си жени и деца. Те наистина започваха много важна работа, но не за плодове и жетва; мнозина се надяваха и на плячка — ако останат живи, ако навлязат в ромейска или друга някоя чужда земя, но всичко беше в тъмна неизвестност. Така са тръгвали всякога людете на война, с такива мисли най- напред — за плячка, и с това са се насърчавали, но сега никой не знаеше закъде и срещу кого се събираха. На първо място срещу ромеите или може да е срещу маджарите, или срещу сърбите. Някога, при царя, се казваше: „Хайде срещу ромеите, срещу маджарите, срещу сърбите!“ Сега се казваше: „Събирайте се! Тръгвайте! Всички!“ И тоя глас не идваше някъде отгоре, както преди, при царя, когато самият цар е давал знак, а се чуваше от всички страни и някак между целия народ.
Още преди да настъпят зимните студове, Самуил Мокри струпа голямата част от войската по границата с Византия и близу до главните пътища за Цариград, най вече във Воден, Струмица и Средец. Като започна последният месец от годината, Самуил се поуспокои и прибра голямата част от войската по тия градове, настани я за зимуване. Разпусна и мнозина от войниците по родните им места за до Свети Атанас. Не се прекъсваше работата само на купците и художниците по градовете. Самуил Мокри беше благодарен на бога, че му оставяше още цяла зима да постегне още по-добре войската си. Най-много се правеха къси мечове, шлемове и войнишки обуща или по-здрави цървули; тия неща бяха най-необходими, без тях не можеше да има войници. Правеше се най-напред най-необходимото, защото желязото особено не беше в изобилие. Самоковите в цялата страна работеха усилено, но те бяха само двайсетина. Още по-трудно се набавяше преработено желязо отвън, понеже чуждите купци искаха за него само златни и сребърни пари, а парите бяха много малко. Като се даваше на всеки войник, лък, меч и шлем, и обуща, после грижата беше да му се даде и щит, да му се даде и ризница и наколенници, и копие, за които бяха нужни копия; още по-големи бяха грижите за конниците и особено за тежките конници — не беше лесно да се въоръжи добре един такъв конник. Но най-трудно беше с бойните уреди. При тия големи трудности около въоръжаването на войската тръгнаха и зловредни слухове и приказки — говореше се, че не било нужно толкова оръжие за българската войска. Арон Мокри слезе чак в Скопие да дири Самуила.
— Защо ти са тия уреди, това тежко въоръжение, тая конница? — започна той, щом видя по-младия си брат. Ние няма да превземаме Цариград! Ние само ще се отбраняваме и стига за войниците ни по един лък или меч. Така войската ще бъде и по-подвижна.
Донякъде Самуил се зарадва на тая неочаквано голяма Аронова загриженост, но каза:
— На ромейската войска трябва да противопоставим също такава силна войска.
— Това не е възможно. Де сме ние!
— Ще го направим възможно. За нашите планини войската ни трябва да бъде по-лека, но ние няма да сме като заяка, който се спасява само с бързите си нозе. И когато и да е, ние ще се ударим с ромеите гърди срещу гърди.
Арон си замина за Средец още на другия ден. „Гледай ти — замисли се Самуил, — дошъл е чак от Среден само за това: да каже, че не е нужно да се въоръжава толкова войската. Само по един лък…“
Отдавна бе забелязал Самуил Мокри, че трябваше да се бори и с една тъмна сила, която му се противопоставяше навсякъде. Той не можеше да я види лице срещу лице, но тя беше навсякъде. Потайна, неуловима, упорита.
Най-открита беше тя още в самото начало сред повечето от велможите и големите духовници. Самуил я долавяше сега у тях и когато се мъчеха да му угодничат, в техните преструвки и прекалени любезности, в тяхната престорена готовност да вървят с него и да му помагат. Усещаше я също и у купците, в тяхното желание често да направят и пакост. Такова желание се забелязваше понякога и по работилниците. Желание да се направи пакост, за самата пакост, или ще се изработи някоя вещ лошо, небрежно, или пък нещо ще се забави без нужда. После се видя, че мнозина от тия пакостници сред купците и художниците бяха или прикриващи се ромеи, каквито имаше доста по градовете, или власи, или пък такива българи, които дружеха с тях. Самуил Мокри заповяда да се отсекат по едва-две глави във всеки град и тая потайна вражда бързо скри ноктите си. Би могло да се помисли, че с тия няколко глави тя бе унищожена, но скоро започнаха нови пакости, нови забавяния на доставки, на работата по оръжейниците.
Тая потайна вражда шумеше и в приказките на людете. Заговори се и се твърдеше, че Йоан Цимисхий се бе върнал от Азия с цялата си войска само за да смаже напълно България, пък скоро се узна, че той се върнал болен и най-вече поради болестта си. И какви ли не още приказки се чуваха, прииждаха отнякъде в разговорите на людете, приказки, които плашеха и отчайваха. Колко пъти се каза, че византийците вече идат, че идат и маджарите, и печенегите; че някъде си между людете е тръгнал мор, някаква страшна и незнайна болест; че иде глад — селяните работели вече само за себе си, че иде суша и какви ли не бедствия за народа. Някои, скрити някъде, измисляха тия лъжи и ги разнасяха сред народа, тревожеха и плашеха по-лековерните. Такива думи Самуил чуваше и от най-близките си люде, дори и от Агата, когато се отбиваше за ден-два в родния си дом. Кои бяха тия, които ги измисляха, къде се криеха? Те бяха, види се, навсякъде. Самуил усещаше тяхната отровна воня, но не можеше да ги сграбчи с ръце, да ги изобличи, да ги посочи с пръст: ето ти си!
Стори му се еднаж, че Калипсо, прислужницата на Мойсея, бе подслушвала разговора му с нейния господар. Излизайки от стаята на Мойсея, той видя току на две стъпки Калипсо и му се стори, че миг преди това гъркинята бе отскочила от вратата. Личеше това по положението на тялото й, по видимото й желание да избяга, да се скрие от очите му. Самуил нищо не й каза — там беше Мойсей, а Мойсей пазеше ревниво държанката си от неговата ненавист. Малко по-късно Самуил я извика в стаята си. Изгледа я продължително и я попита с тих, смразяващ глас:
— Защо подслушваше на вратата?
