Цимисхий не можа да се срещне с русите поради бунтове срещу него в Мала Азия. През лятото на същата 971 година Светослав отново навлезе във Византия. Йоан Цимисхий потуши бунта в Азия, върна се в Цариград и тук започна да се готви за решителен поход срещу таврите.
Приготовленията за тоя поход продължиха до пролетта на 972 година, когато императорът потегли с голяма войска за България, като преди това изпрати византийската флота да заеме устието на Дунава и да пресече пътя на Светослава за Русия.
Цимисхий премина теснините на Маторие гори и след кръвопролитни битки превзе българската столица, като плени и Бориса Втори, българския цар, заедно със семейството му. Императорът нарече Преслав на своето име — Йоанопол, и продължи похода си към Дръстър, където се затвори княз Светослав с войската си. Станаха големи битки и много кръв се проля и от двете страни край стените на тая българска крепост на Дунава. Обсадата на Дръстър продължи месеци наред и най-сетне Светослав бе принуден да я предаде поради страшен глад. Таврите напуснаха България, а Цимисхий, който бе обявил, че воюва за освобождението на българите, се зае да затвърди своето господство над тая част на България. В Преслав той задържа под стража втория Борис с жена му и двете му деца, задържа също и брата му Романа, сетне ги поведе към Цариград. В столицата си Цимисхий бе посрещнат като победител и на форума Августеон заповяда на българския цар да свали от себе си пред събрания там народ всички знаци на царската власт.
Самуил Мокри следеше зорко ден след ден тия събития в източните предели на българското царство. Подобно на Светослава Киевски, Йоан Цимисхий не премина отсам Искъра и Западната Средна гора. Към другите причини, изглежда, се бе прибавила сега още една: в продължителните кървави битки с русите византийската войска се бе изтощила и Цимисхий не ще се е чувствувал достатъчно силен да завладее цяла България. Големи бяха страховете и тревогите на Самуила за отсамната част на България, но той и очакваше едно такова оттегляне на ромейския император, който се задоволи само с източните български земи, както ги бе покорил и Светослав. Самуил проследи първия поход на Светослав към Цариград, проследи и втория му поход. Не беше трудно да се предвиди, че Византия ще поиска да се освободи от такъв мощен и опасен съсед като руския княз, който при това привличаше на своя страна и все по-голяма част от местното българско население. Сблъскването между таврите и византийците беше неизбежно и Самуил се надяваше, че това сблъскване ще сломи едната страна, ще изтощи другата и ше ги направи по-малко опасни за него, за неговите планове. Така и стана: Светослав Киевски напусна България, а Цимисхий изостави нейните западни предели и се прибра в столицата си.
Зимата през 972—973 година мина спокойно по цяла Западна България. Спокойно започна и пролетта. Уталожиха се донякъде ламтежите и на бедняците, и на господарите; получиха своето и едните, и другите, поне доколкото беше нужно, за да се примирят. А там навсякъде беше Самуил Мокри, с добрата си дума, но и с полка си. Като ходеше от град на град, от село на село, за да укротява и вразумява непокорните и неразумните, в същото време той събираше капка по капка здравите сили на народа.
Докато продължаваше войната между руси и ромеи през пролетта и лятото на 972 година, Самуил събра и въоръжи дванадесет полка, от всеки по-голям град по един, и ги придвижи към Щипонските планини, като ги раздели на няколко части, за да могат по-лесно да се прикриват из тамошните гори и планински дипли; той не искаше да се знае, че е съсредоточена там българска войска. Това стана, когато Йоан Цимисхий бе превзел Преслав и воюваше със Светослава Киевски вече около Дръстър. Самуил се готвеше да пресрещне едно византийско нахлуване към западните предели на царството, а оттук през Гълъмбец, минаваше най- удобният път за Средец.
Самуил Мокри събра тая своя войска повече от народа и, то се знае, както винаги тя беше най-много от селския народ, от селските общини, от племената и големите родове. Навсякъде се намериха по пет или по десет, или по двадесет души, които излизаха пред Самуила и казваха:
— Ето ние ще дойдем с тебе.
Самуил бе вдъхнал доверие вече у мнозина. Селяните отказваха всяка принудителна работа и можеха сега да запазват по-добре своето. Те сега и на пазарищата изнасяха по-свободно, което им беше за размяна или за продаване. Затова казваха на Самуила, макар още със страх в недоверчивите си селяшки сърца:
— Надяваме се на добро с тебе.
И мнозина от тях, по-млади и по-здрави, които нямаше какво много да ги задържа по хижите, влизаха в полковете му. Имаше и друго, което ги караше да стават войници: като се поосвободи народът и излезе от най-черното дъно, пробудиха се в него и потиснати, забравени желания. Някога людете са ходили на война и са се връщали с всякаква плячка, някои и с цели богатства; така е било и по времето на Симеона Велики и също по времето на баща му Борис Кръстителя — помнеше се още и което се помнеше, сега се преразказваше, като едното ставаше десет, а десетте — сто и хиляда. Имаше млади и буйни мъже, в които се разгаряха юнашки чувства и копнежи, които бързаха да облекат ризница и да препашат меч, да тръгнат по незнайни места, да срещат всякакви случки и опасности, да побеждават врагове. Чувството за война е изконно в човека и тласка към примамливи похождения. С него в мъжа се събужда и ловецът, и похитителят, и героят, и славолюбецът. Най-сетне в Самуиловите полкове влизаха и такива, които бягаха от труд или от някакви несгоди в живота си, като мислеха, че войнишкият живот е по-лек, по-безгрижен.
Влязоха в полковете и мнозина от по-бедните граждани и пак повечето по същите причини. По-трудно беше с болярите и с по-заможните люде, а между тях бяха и войводите, и хилядниците, и всички други началници и управници.
Самуил Мокри успя да събере добра войска докъм осем хиляди души, добре я въоръжи и добре я подреди. За въоръжението й той се улови за градовете, за художниците в тях и за купците, а за подреждането й намери началници пак между болярите, както ставаше преди, когато почти всеки болярин беше и воински началник с по-голяма или по-малка дружина със свои люде. Самуил взе във войската си най-напред тия боляри и някои по-малки предишни воински началници, които показаха искрено или неискрено добра воля към неговото дело. Подбра той по-малки и по-големи началници и от простите люде — между тия, които бяха по-будни и умееха по-добре да въртят меч, да опъват лък. В Охрид се присъединиха към войската му Нестонг и Рун с един полк от около триста души и те всички бяха богомили. Това изглеждаше чудно, понеже богомилите бяха против войната, но сега беше друго време. Във войската на Самуила имаше и други богомили — сами старейшините им ги подтикваха и ги насърчаваха да го следват.
По същия начин, както постъпи с цялата си войска, Самуил Мокри постъпи с братята си, особено с Давида и с Арона, които страняха от него всеки по свои причини. Мойсей във всяко нещо беше с него. При една нова среща с най-стария си брат Самуил се показа по-настойчив. И по-силен се чувствуваше сега, по- властен в своето воинско въодушевение. Той и не помисли да показва сила пред Давида, но силата идеше сега от сърцето му и по нея се подреждаха и думите му:
— Дойде време, брате мой, да не мислим за себе си и толкова много за душата си. Ти се отдалечаваш все повече от людете.
— Като се отдалечавам от людете и от тоя греховен свят, аз се приближавам до бога. Пред бога искам да измоля добро за тоя наш народ и спасение да му измоля.
— Не, брате. Качи се ти още един път на кон пред полка си и по-голямо добро ще направиш на целия народ. Ти размисли: какво ще стане с всички ни, ако паднем ничком пред иконите и чакаме милост от небето? Цимисхий ще ни прегази.
Колеба се дълго Давид Мокри, но нямаше сила да се противи и пак облече ризница. Самуил показваше голяма почтителност спрямо него, във всяко нещо го поставяше на първо място и пак се заговори сред народа, че Давид ще бъде новият цар.
Тримата братя потеглиха с цялата си войска от Скопие направо за Средец; такъв беше пътят им, пък и трябваше да поведат със себе си и четвъртия брат, който сега беше господар на Средецката области пръв началник на войската от тая област. Комит Всеслав вече не ставаше от леглото си и беше живо само името му. В Средец Самуил трябваше да преодолее лукавството и хитрините на Арона, злата воля на жена му Варвара. Арон обеща да се присъедини към братята си, но не бързаше да се присъедини. Самуил не искаше и не можеше да го чака повече. На раздяла той каза на греховния си, неверен брат:
— В това дело аз съм вградил душата си. За царството ни. И няма да пожаля никого. Нито родната си майка, царство й небсно. Прости, боже, че така я споменавам…
