забеляза, че Радой го наблюдаваше. Затова изпрати слугата си заедно с войниците… Сега той се наведе, дигна вретеното и го подаде на момичето:
— Ще го загубиш. Гледай да не изпуснеш и коня — добави, влизайки във воденицата.
— Хм… — прие Биляна весело шегата му, проследи го със светнал поглед.
Сетне я облада нова мисъл, черните й вежди се сключиха. Тя премести вретеното в свободната си ръка, измъкна и хурката от пояса си, сложи ги зад високия праг на воденичната врата. Там, до вратата отвън, бе подпрян похабен воденичен камък и от него някои от мливарите се качваха на конете си. Притегли девойката Самуиловия кон до камъка и скочи на седлото, босите й нозе увиснаха разголени до над колената. А конят мръдна нататък, навирил уши. Едва сега се уплаши девойката, но не знаеше какво да предприеме, не се решаваше и да вика за помощ. Конят продължаваше да върви по своя воля и Биляна се остави на него. Животното се отправи към пътя за господарската твърдина, спря се там, изви назад дългата си шия и продължително изцвили. Кончето бе познало пътя, усетило бе миризмата на другите коне, които бяха отминали нататък, но преди да се спусне по следите им, обърна се да потърси своя господар.
На вратата на воденицата се показа Самуил Мокри, който бе чул тревожния зов на коня си. Показа се там и дедъц Дамян.
— Чрън! — наведе вик по коня младият войвода и се спусна през поляната.
Конят изцвили още по-продължително. Като чу силния вик на Самуила, девойката се съвзе от големия си страх и както бе виждала да правят някои, запляска гальовно коня по влажната шия. Животното се обърна пак към воденицата, но в същия миг Самуил сграбчи провесената юзда.
— Ти да не си луда… — скара се откъм воденицата дедъц Дамян, но двамата млади люде не го и чуха.
Самуил протегна мълчаливо ръце към девойката и тя се отпусна към него също с протегнати ръце, отпусна се цяла за един миг, премаляла от неизпитана радост. Страхът й от коня бе изчезнал. Тя бе видяла с очи уплахата на болярина, той се бе уплашил за нея и ето сега протягаше ръце с пребледняло лице. Самуил я смъкна от високото седло и я остави на земята. После се хвърли на седлото и подкара бързо през гората.
Като навлезе в старата гора, Самуил Мокри отпусна юздата и конят продължи спокойно по познатия път. Освободи се и сърцето на ездача от току-що изпитания страх, от един безпричинен гняв; той дори се засмя и току се озърна да не би някой да го е чул. Никой не бе чул радостния му смях, гората се бе умълчала в тоя предвечерен час, пусто беше наоколо и тихо. Самуил нямаше от кого да се бои, на кого да се сърди, нямаше тук чужди очи и уши, той беше сам в затихналата гора със своя кон. Сега всичко му изглеждаше смешно. Тя изпусна вретеното и не смееше да се наведе да го вземе. От него се смути и уплаши. Дрехата й бе окъсяла, но тя не беше болярка с хубави дрехи, тя беше водеиичарка с конопена риза. Той усети в ръцете си младото тяло под късата дреха, усети как се отпусна за миг в ръцете му. И пак се усмихна сега на уплахата си, когато излезе от воденицата и я видя на коня, премаляла от страх, но и някак горда със страха си. Как се бе покатерила на високия кон… отдалеко се виждаха върху тъмната кожа на седлото, върху тъмния косъм на коня нейните дълги, стройни нозе. Побелялото й лице просия, когато го видя да тича към нея. После Самуил усети младото тяло в ръцете си, гъвкавата коравина на малките й момински гърди, усети по лицето си нейния здрав дъх… О, хубаво беше и весело, какво чудно момиче беше воденичарката… Биляна…
Той вече я желаеше, тя бе влязла в сърцето му. Той беше господар на цялата гора тук и на всички гори наоколо, никой не би се решил да застане срещу господарската му воля. Ала нито помисли сега да вземе това момиче, да го вземе, както го желаеше с цялото си младо, пламенно сърце и със своята господарска сила. Може би го възпираше приятелството му с дедъц Дамян или… Но — не, не. Такова беше чувството му към тая девойка, добро и чисто, не би желал с нищо да я насили, да й причини болка, да я наскърби.
Разговорът му с дедъц Дамян беше много къс. Старецът го заведе чак в дъното на воденицата и му каза през шума на водата:
— Какво е било, що е било, няма да ме питаш; няма и нищо повече да ти кажа. Ще знаеш само това, че докато вървиш по правия път, нашите люде ще бъдат с тебе.
— За богомилския ли път говориш?
— Не. Правият път е един за всички. Ние сме богомили за вярата. Но ако ти се бориш против всяко зло, там сме и ние; против всяко зло. Повече и няма какво да говорим с тебе; говорили сме много пъти. Сега всичко е в ръцете ти.
Гората се изпълни със зелен здрач — под широките шатри на дървесата, между дебелите тъмни дънери; позеленя и ясното лятно небе горе, между тънките вейки, които се заплитаха и разплитаха при все по- честите повеи на закъснелия вечерник. Тих шум идеше на широки вълни откъм дълбините на гората и преминаваше през цялата гора; остро изцвърча наблизу някаква гадина, конят дръпна главата си назад и тревожно изпръхтя. Настъпваше нощ в гората. Конят се втурна напред — Самуил едва бе го докоснал със стремената…
През разредените дървеса се показа бащината му твърдина. Отдавна не беше се връщал с такова нетърпение в своя дом. И пак смушка коня — да тича по-бързо, да лети, като да го преследваше нещо, като да искаше да избяга от нещо. Искаше да види по-скоро жена си, искаше да види децата си. Мислеше за децата си, бяха му домилели още повече; такива мънички човечета, хубави и безпомощни. Да можеше някак с един скок да стигне до вратата на своя дом. Най-сетне той се втурна в предния двор на твърдината, където се бяха настанили вече войниците му. Радой взе юздата на запенения кон, чийто косъм още повече бе потъмнял от обилна влага. Самуил изтича към покоите на жена си.
Той влезе задъхан в предната стая и веднага съгледа Агата. Тя седеше на широко, ниско столче пред прозорците, обхванала с ръце колената си, и сякаш се грееше на предвечерната светлина, която струеше оттам; ъглите на противоположната страна на стаята чезнеха в здрач. Там, в здрача, беше изправена арфата; нахвърляни бяха на един стол и някакви дрехи. През вратата насреща се дочуваше детско гласче. Щом чу изтропването на вратата, Агата се изправи; тя беше предупредена за връщането на мъжа си, чу се и замореното му дишане. Мълчаливо се обърна към него младата жена и едвам го докосна с поглед, кимна леко с глава:
— Добре дошъл.
Тя беше облечена в дълга дреха, която светлееше срещу прозорците в загаснало синьо по рамото й, по изпъкналите гърди, по бедрото й надолу. Стоеше с отпуснати ръце и клепки и нито се помръдна повече. Ето я все същата — затворена, далечна. Той я познаваше такава и преди, но сега му се стори, че тя знаеше за него нещо не хубаво, дори нещо срамно и беше нажалена. Пристъпи бързо и я прегърна пламенно — като че ли колкото повече искаше тя да го отблъсне от себе си; толкова повече се притискаше той към нея.
— Здрава ли си?
Агата не отговори веднага, сякаш обмисляше отговора си:
— Не съм болна:…
Тялото й беше същото — меко, топло, изпълваше ръцете му, тежеше сладостно на гърдите му. Той се притискаше към нея, искаше да я събуди, да я раздвижи. Това беше не само от възбудата му, а чувствуваше в себе си и смущение. Най-сетне тя се поотдръпна от него, свали от себе си лакомите му ръце:
— Остави ме…
Той и сега не искаше да я пусне. Агата се отдръпна още повече и добави:
— Аз съм пак бременна.
Самуил неволно погледна корема й. Не личеше още нищо, но то се знае, тя не го лъжеше. Изчезна в него и поривът му, и смътното чувство на виновност, остана само една блудкава незадоволеност. Той сега сам се отдалечи от нея, не се сети да попита и за децата. Свали меча си, свали плетената стоманена ризница, нареди да му приготвят топла вода, за да се окъпе. Сърцето му постепенно се успокои между една незадоволеност, между едно неясно чувство на виновност и друго едно чувство на внимание и дълг към бременната жена и съпруга. Почувствува той, че бе останала някъде много далеко и воденичарката. Окъпа се и седна да вечеря с жена си. Вечеряха мълчаливо, но той на няколко пъти й поднесе ту някое по-вкусно късче, ту някой хубав, зрял плод. А се виждаше, че бяха го понесли отново неговите мисли.
Той преспа само една нощ в твърдината си.
Трябваше да обходи и южните предели на обширната Охридска област. Породила се бе в него мисъл да проникне още по на юг, накъм стара Елада. По тия места нататък живееха много славяни, които бяха досъщ
