ще му помагаме и занапред.
Четвъртият говореше толкова тихо, че сякаш не се и грижеше дали ще го чуе някой, или няма да го чуе. Той и млъкна така, внезапно, ала се усещаше, че другите трима търпеливо чакаха да продължи и да завърши приказката си. Чакаше и Биляна, вретеното се въртеше по-бавно между пръстите й. Иззад воденицата едвам се дочуваше шумът на отбитата намаляла вода; замлъкнал бе и воденичният камък. Четвъртият от богомилите заговори пак внезапно, както и бе млъкнал. И все така тих беше гласът му — нека напрегне слуха си, който не чува добре. Четвъртият във воденицата беше сам първият наместник на поп Богомила и тежко му, който пропусне една негова дума.
— Приближете се още повече до него — говореше той, — влезте между людете му, бъдете винаги близу до него, до ухото му, до ръката му. Вие ще го направлявате в мислите му, в делата му, вашата дума ще чува. Ако стане цар — нека стане; по-важно е какво ще върши. Ако се обърне срещу нас, и ние ще се обърнем срещу него. Сега сме с него. Мълчи, Яков Рун. Знам какво ще кажеш. Богомилите са против царя, да. Но ето един цар, който върви по нашия път. Нам ни е нужно това, за да хванем по-дълбок корен. Мълчи, Рун! Обуздай се и върви да служиш на болярина.
Първият наместник на поп Богомил не каза нищо повече. Мълчаха и другите трима с него. С последните му думи те бяха свършили разговора си. Дълъг бе тоя разговор и едва на края се изказа наместникът, слушал бе той другите докрай и той сложи края. Неговата дума беше винаги последна и всички други- трябваше да се подчиняват на слабия му глас. Във воденицата се чуваше еднозвучният заглъхнал шум на отбития бент, но в него Биляна долавяше и всички други шумове. Без да погледне, тя знаеше какво става там, вътре — виждала бе друг път и много пъти преди. Наместникът на поп Богомила влизаше и излизаше всякога през малката задна вратичка на воденицата, за да не го срещне някой и да види лицето му. Никой, освен посветените, не биваше да вижда лицето му. И малката градинка зад воденицата стоеше едно муле и двама пазачи. С това муле бе дошъл наместникът и сега пак с него си отиваше. Когато се качи той на гърба на мулето, върху някаква дреха, единият от пазачите взе оглавника и поведе животното, подпирайки се на тояга, а другият тръгна след него, като се подпираше също на дълга тояга.
Биляна седеше на прага и въртеше вретеното. После чу как бликна водата в улея и макар доста намаляла, шумно се заблъска долу; дедъц Дамян бе обърнал яза, започна да се върти и воденичното колело. Старият човек и излезе от воденицата и пак се върна — отново бе тръгнал по работата си. Биляна въртеше мълчаливо вретеното между пръстите си. Слънцето се бе наклонило на запад, върбите на дървесата нататък блестяха в светлината му, а долу, по поляната пред воденицата, гората бе хвърлила широка, прохладна сянка.
Девойката ловко придръпваше вълнената нишка и час по час попоглеждаше ту към пътеката, която слизаше през гората по другата страна на дълбокия дол, ту към пътя, който водеше за господарската твърдина. Девойката мислеше за Самуила Мокри. Тя винаги мислеше за него и го сънуваше всяка нощ. А преди малко четиримата богомили през цялото време бяха говорили за него. Те не бяха споменали името му, но тя знаеше, че говореха за него. Тоя зъл, проклет Рун — само той не намери да каже добра дума за болярина. Тя най-напред по това позна, че те говореха за него — по всички добри думи, които казаха и дядо й, и Нестонг, та и наместникът. Той каза: боляринът е с нас и ние ще бъдем с него, той жали бедния народ… Да, такъв беше боляринът. Тя винаги се радваше, когато го виждаше, самото й сърце се радваше. Девойката знаеше, че има и зли боляри; виждала бе такива боляри в селището зад високия рид, където живееше тя, докато майка й беше още жива. Там бе идвал и старият господар, бащата на младия господар, идвали бяха и други боляри. Людете в селището се криеха от тях. А младият болярин Самуил Мокри влизаше във воденицата и сядаше на столчето, приказваше с дядо й, с много други люде и те не се бояха от него.
Той приказваше и с нея и я гледаше с добри очи. Поглеждаха я често и другите мъже, които идваха във воденицата, но очите им не бяха добри като неговите. Те й приказваха и лоши думи и като че ли всеки я дебнеше, всеки беше готов да я сграбчи — тръпки минаваха по тялото й, идеше й да избяга надалеко. Той беше господар, но с него не беше така. Ето сега тя седеше на прага, пръстите й несъзнателно придръпваха нишката, врътваха вретеното, а очите й живо се местеха ту към едната, ту към другата пътека. Откога не беше идвал той във воденицата, цяло лято не беше идвал, но тя все го очакваше, а като седнеше тук на прага или ходеше по работата си наоколо, очите й все се обръщаха ту към единия, ту към другия път, откъдето бе идвал той всякогаш.
Сянката на гората пропълзя още по-наблизу. Биляна никога не беше преминавала нататък — да мине ето през тая сянка, да тръгне по тоя път през гората и да иде до господарската твърдина, да види къде живее младият господар. Не беше се случвало да иде по-далеко нататък и не знаеше как изглежда господарският дом. И никога преди не бе мислила да иде по-далеко нататък — ще иде да събере съчки или гъби и пак ще се върне. Но сега господарят отдавна не беше идвал, та щеше й се да тръгне да го потърси. Къде другаде — ще го потърси у дома му, той у дома си живее както всички люде.
Биляна сама се усмихна на мислите си. Но лицето й пак се промени, стана напрегнато и строго. Тя искаше да убеди някого, да убеди себе си: трябваше да каже на господаря какво бяха говорили за него четиримата във воденицата! Ще му каже, защото беше добро, но няма да му каже нищо за Рун — господарят ще се натъжи, пък може и да се разсърди.
Съсредоточеното, напрегнатото изражение на лицето й вече не се променяше. Едни и същи мисли държаха ума й, рядко ще се променят за малко и пак бързат да се върнат, едни и същи се въртят в ума й. От последната им среща тя мислеше много често за войводата. Сърцето й прекопня за него, като да й беше роден брат. Тя нямаше по-близък човек от дядо Дамян, но дядо Дамян все я хокаше и едвам ще я погледне… жена била, проклета.
Изеднаж девойката скочи, вретеното падна от ръката й, търкулна се на земята; скочи тя и замря, спря да тупти сякаш и сърцето й. Някъде из гората се дочуваше конски тропот; дядо Дамян не би го чул, но тя го чуваше. Приближаваше се, приближаваше се насам бързо…
По стръмната пътека вдясно шумно се свлече и се изсипа на поляната дружина конници. Биляна погледна за миг и пак наведе очи. Той беше, войводата, той водеше конниците. Тя следеше всяко негово движение, без да го вижда, различаваше дори стъпките на неговия кон сред тропота на толкова коне. Може би не беше точно тъй, но тя го виждаше през спуснатите си клепачи, виждаше го в себе си. Ей сега ще се спре пред нея и ще й заговори. Затова туптеше сърцето й толкова бързо. Тя чу гласа му:
— Вървете. Ще ви настигна.
Биляна видя с наведените си очи как се плъзна край босите й нозе сянката на кон и се спря там. Клепачите й натежаха още повече. Тя бе го чакала, бе го усетила как иде, а сега не се решаваше да го погледне. Самуил я гледаше от високото седло. Каква чудна воденичарка — за няколко месеца пак се бе променила, да не може човек да я познае! Станала бе истинска жена. Променил се бе и цветът на кожата й, станал бе по-нежен, по-топъл; бяха се приподигнали и разширили рамената й, загладила се бе шията й, на челото й тежеше кичур коса. Само дрехата й беше все същата, но окъсяла — босите й нозе бяха много разголени, тя не беше вече дете. Воденичарка! Мислил бе Самуил за нея, искал бе да я види, отбил се бе от по-прекия път. И заради дедъц Дамян, но… Ето сега нахлу в сърцето му гняв против нея, поради тия разголени нозе. Забелязал бе той, че всички войници се извръщаха да я гледат…
— Къде е дядо ти?
Девойката го погледна уплашена и още повече се уплаши, като видя навъсеното му лице.
— Тука е… — промълви тя, но самият дедъц Дамян се показа на вратата на воденицата:
— Тука съм. Слез от коня и ела вътре.
В гласа на воденичаря, по лицето му се долавяше настойчивост. Самуил скочи от коня и минавайки край Биляна, тикна юздата в ръката й:
— На. Дръж коня…
Девойката стисна в шепата си края на юздата с нажалено лице, но в следващия миг лицето й се разведри. Ведрина, приветлива бодрост прозвуча и в гласа й:
— Добре дошъл, болярино! Отдавна не си идвал у нас.
Самуил се загледа в нея с присмехулно учудване и гласът на девойката леко потрепера. Поколеба се в раздразнението си и той, заозърта се, искаше да направи нещо за нея и току съгледа падналото вретено тъкмо пред върха на обувката му. Ами той знаеше, че вретеното беше там. Видя го още в ръцете й, видя го и когато падна — не бе откъснал поглед от нея още като я зърна пред вратата на воденицата и докато
