като всички други български славяни; там беше многобройното племе на велегизитите, имаше много славяни и по земите отвъд реката Пиней, отвъд Олимп и Лариса. Ала нататък той трябваше да премине границата с Византия.
Като тръгна тоя път от бащината си крепост с намалялата си дружина, Самуил остави далеко вляво манастира на свети Наум, езерото Малик и след уморителен път през диви планински места навлезе в долината на река Девол, стигна и до град Девол, оттам, пак по течението на тая река и като я премина близу до устието й — свърна към град Главиница. Премина също и до град Белград, а оттам навлезе в земята на ваюнитите. Тук стигна до река Воюса и се отправи срещу течението на реката по десния й бряг, остави вдясно от пътя си северните разклонения на Пинд, където живееха много власи, и премина в долината на Бистрица. По десния бряг на тая река Самуил Мокри стигна до големия й завой дълбоко на юг; тук наблизу беше и границата между България и Византия, както бе определена още по времето на Симеона Велики. Той премина смело границата, понеже навлезе в страната на велегизитите, но не посмея да се доближи с малкия си полк до град Лариса, който беше силна византийска твърдина. Не се отби и към Сервия, а премина пак Бистрица и нагоре по левия й бряг стигна до Костур. Той не се отби в тоя град, отправи се към малката твърдина на Давида Мокри.
Двамата братя, най-старият и най-младият, стояха дълго прегърнати — не бяха се виждали много отдавна и бяха закопнели един за друг. Ала щом се отделиха и се поразгледаха, с всяка нова дума, която си разменяха, те и двамата виждаха все по-ясно, че между тях беше не само изминалото време от последната им среща. Те бяха се променили и външно, особено по-старият брат, и се оглеждаха едва ли не като чужди, някак с чужди, любопитни очи. Давид Мокри бе много остарял за годините си, ослабнал бе, широката му руса иначе брада отдалеко се белееше, вече гъсто прошарена с бели косми. Затихнал бе и гласът му, погледът му беше някак извърнат встрани, като че ли нищо не можеше да го привлече и задържи, не се задържаше тоя поглед по-дълго и върху любимия брат. Самуил забеляза, че и облеклото на Давида беше много овехтяло.
Те седнаха един срещу друг в малката стая на Давида на по-горния кат на усамотената крепостна кула. По-старият, гледайки все така някъде встрани, каза:
— Чувам… знам за тебе всичко. Все бързат да ми кажат едни и други… Заорал си ти надълбоко.
Самуил го слушаше внимателно. Мисълта на по-стария брат беше винаги дълбока и правдива, думите му бяха силни. Давид продължи, като да беше сам в стаята си:
— Ти искаш да раздвижиш, да съживиш народа, да го дигнеш… Това е добре. Народът е като земята и е източник на всяко нещо, на всяка сила. Но в него има и тъмнина много, и ярост голяма; гледай да не развържеш яростта му. В него има всичко — ето кое е най-вярната дума за него. Всичко: и добро, и зло. Той е като дете, защото никога не остарява, но е и премъдър, защото животът му продължава много векове. Но може да бъде и убиец, и грабител.
— Ти разясняваш и мои мисли — рече Самуил.
Давид продължи, като да не бе го чул:
— В него има всичко, нели е съставен от хиляди и хиляди различни люде, от всякакви люде. Но людете и си приличат. Людете се подчиняват на силата, на правдата, на страха. Ти трябва да бъдеш силен, справедлив и страшен, за да ти се подчиняват и да те следват, за да ти дадат своята сила. Ти трябва да знаеш накъде ги водиш, за да не се колебаеш на всеки кръстопът, и така те, в колебанията ти, ще познаят твоята слабост. А ти знаеш ли накъде ги водиш? — обърна изеднаж Давид към него сините си очи, отворени широко, втренчени, пълни и те със същия този въпрос.
Самуил посрещна погледа му със също такъв напрегнат, широко отворен поглед. Той виждаше, че трябва да отговори за най-важното, ала изрече само отделни думи:
— Царството ни да бъде силно и… страшно. Закон и правда… Народът гине в нищета, в тежък труд, а боляринът и владиката… пиянство и всички бесове са в него, гнилост… Но ти знаеш, брате!
— Знам и ти вярвам — кимна бавно Давид Мокри, наведе едрата си глава, широката брада легна и се прегъна на гърдите му. Той стоя така някое време мълчаливо и като изправи отново главата си, очите му бяха пълни с влага: — Боя се за тебе. Такова е сърцето ти, а ти във всяко нещо с него…
Самуил посегна стремително, улови и двете му ръце, стисна ги силно и още-по-силно:
— Аз от нищо не се боя… Мога и с меч, и с огън! Сърцето… то е в мене, а ръката ми никога няма да трепне. Ти не бой се за мене, брате.
Давид също прихвана ръцете му с братска милувка:
— Виждам те и може би по-добре от тебе, както се виждаш и знаеш. Няма да те спра, не мога да те спра. Но това е най-важното: човек да знае какво да върже и какво да развърже в себе си, също и в другите. Какво да върже, какво да изкорени най-напред в себе си. И да знае човека. И себе си да знае, и другия.
Самуил го попритегли:
— Ела с мене! Не! Върви пред мене и аз ще те следвам.
Давид Мокри внимателно се отдръпна от него, стана и пристъпи към прозореца, подпря се там с лакът на вдлъбнатата стена, загледа се някъде навън. Гласът му дойде сякаш отдалеко:
— Аз само защото те обичам… Не мога да те спра, не мога да те променя, а знам, че злото не може да се победи на земята, със земни оръжия. То може само да се изкупи, човек може само да се измоли. По- слаба е у мене вярата ми в човека. Греховен е той, в грях се ражда и с грях. За него аз мога да се моля и не искай нищо повече от мене, от моята човешка слабост и греховност.
През отворения прозорец долиташе многогласа врява откъм двора и другите помещения на малката крепост, дето се бяха настанили войниците на Самуила. Чуваше се пръхтене на коне, подвиквания по конете. Самуил се приближи до брата си и се загледа в него при по-силната гветлина тук, сякаш да види и по външността му, което чуваше в думите му, прозираше и в душата му. Очите им пак се срещнаха — пъстри у по-младия, бляскави и упорити, а сини у по-стария с далечен, скръбен поглед. Двамата братя се обичаха, не бяха се лъгали никога и не наведе очи ни единият, ни другият. Ала виждаше единият, виждаше и другият, че пак се бяха разминали. Давид се бе отделил от него.
Те седнаха да се хранят в същата стая. Единственият слуга на Давида Мокри сложи на трапезата само черен хляб и една пръстена паница с овощия. Домакинът не даде никакъв вид, че се стеснява пред милия си гост поради бедната трапеза. Скоро взе да се стъмва и още по здрач по-старият брат пожела лека нощ на госта си и се качи в друга една стая, под самия каменен покрив на кулата. Самуил дочуваше до късно през нощта сподавения провлечен глас на Давида, който дълго се моли в стаята си горе.
Самуил поведе дружината си за Костур рано на другата сутрин. Давид не слезе да го изпрати. Когато конниците поеха пътя за града, Самуил чу зад гърба си гласа на Радоя:
— Гладни сме всички, оставиха ни, кажи-речи, гладни. И ко-конете. Той всичко раздавал на нищите. За душата си… свети Давид.
Слугата пръв прогласи за светец Давида Мокри, когото по-късно призна за светец и православната църква.
Самуил прекара в Костур една неделя, после и тук тръгна от селище на селище, стигна и до Воден, влезе и в Сетина, в Остров, Мъглен, мина и нагоре до Просек на Вардара. По десния бряг на тая река той стигна до Черна, премина я със сал близу до устието и, върна се назад през Пелагония, през Прилеп и Обител и се прибра в Охрид. Като минаваше през проходите на Баба и Петрино, конете газеха до колената си в сняг.
XVI.
През лятото на 970-та година княз Светослав Киевски премина отново Стара планина с тридесет и осем хилядна войска, в която имаше не само таври, но също маджари, печенеги и българи. Князът премина границата с Византия, премина и оттатък Одрин, а през есента на същата година стигна до град Аркадиопол21 и тук, край стените на тоя град, стана голямо оражение, в което войската на Светослава бе разбита от византийците. Киевският княз се върна в България. Тогавашният византийски император Йоан Цимисхий не се задоволи с победата при Аркадиопол и реши да прогони Светослава от България, за да го отдалечи и от Цариград. Зимата на 970–971 година премина в усилени пряготовления за ново сблъскване между руси и византийци, ала и през следващата пролет
